Алпинизмът е възможно най-трудният начин да стигнеш до място, където нямаш никаква работа. Сентенцията може би звучала на място ако бе изречена от критиците, повдигащи вежда с мрачно изражение докато се чудят за какво им е на планинарите да рискуват живота и здравето си в изкачване на трудни върхове с кръв и пот на челото. Всъщност обаче я споделя не кой да е, а запаленият планинар Петко Рашев. Той не отрича истината, която се съдържа в нея, но в същото време е категоричен, че не може да пречупи стремежа му към изтощително, но и крайно удовлетворяващо катерене на нови и нови върхове. Онагледява го всяка година с всяко ново приключение, което планира, а доказателствата за това са изкачени достолепни върхове в Европа - от Триглав в Словения, през австрийския първенец Гросглокнер, та до турския Качкар и грузинския Казбек. Опира му се само далечния Елбрус, който не успява да пребори от първия път, но вече обмисля втора атака на най-високия планински връх в Европа. А парадоксите, по подобие на сентенцията за алпинизма, бележат немалка част от живота му - самият Петко всъщност е изпитвал страх от високо и именно катеренето, в някои моменти екстремно и не съвсем разумно, е помогнало да го пребори... но все още не напълно. Пък и да не пропускаме, че разследващият полицай, който през деня нищи тежките катастрофи в Русенско, всъщност въобще не бързал да изкара шофьорски курс и взел книжка доста след връстниците си - по време на студентските години. А като за капак нямал и грам интерес към наказателното право, макар че години по-късно разследва едни от най-кошмарните и заплетени случаи на убийства.
Още като ученик качил Мусала без проблем, но с първите опити в катеренето ударил на камък
46-годишният юрист се запознава с планината още като дете и започва да изкачва върхове. Като студент се записал в тогавашния алпийски клуб, където катерили изкуствени стени. Още в началото обаче паднал тежко, още помни болката от нараняванията и бил на косъм да зареже тъкмо появилото се хоби. Бързо размисля, става член на туристическо дружество „Академик“ - Русе и полека-лека започва да опознава планинските пътеки като един от първите му походи е до русенската хижа „Ехо“. Усеща, че това е неговото нещо, тъй като след току-що поставения край на всеки преход веднага се поражда апетита му за още. 
„Хареса ми чувството, че съм над ежедневната рутина, усещам свобода и в главата ми няма и спомен от обременяващи мисли“, споделя Петко.
Като част от „Академик“ всеки месец изкачва нови върхове и бързо обикаля всички популярни местенца в планината. Не след дълго преминава курс и започва да води групи. Спомня си, че не е имало година, в която студентският празник 8 декември да не се отпразнува в някоя хижа в планината.
Но освен здравословен адреналин и върхови емоции, в планината преживява две от най-тежките ситуации в живота си. И то все на българска територия при уж познати условия. При първата, още като млад планинар, се проявява страха му от високо и 
получава паническа криза докато изкачва един от трудните върхове в Стара планина - Голям Купен
„Сега си давам сметка, че вероятно съм се пренавил. В един момент от прехода се стига до място, където се върви почти по вертикал. Там има фиксиран метален парапет и трябваше да направя десетина стъпки в скалата. В този момент обаче се паникьосах от страх. Успях да преборя кризата благодарение на по-опитните планинари, които знаят как да действат в такъв момент - започнаха да ме разсейват и да ми говорят за съвсем различни неща“, спомня си Петко и благодарение на тяхното показно как се действа в подобни кризисни ситуации, той не се вглъбява в проблема, а успява да го преодолее.
Още по-тежко обаче описва преживяното в района на връх Ботев, когато през зимата, в снега, на височина над 2000 метра попадат с негов приятел в плен на свиреп вятър със скорост над 100 км/ч, който в комбинация със спусналия се мрак, гъста мъгла и отказалият GPS правят похода екстремен и опасен.
„Няма да забравя, че макар да бяхме със ски маски, които уж ни предпазваха очите, не виждахме нищо. Ходихме приведени, 
буквално телата ни бяха сгънати на 45 градуса, а щом силният порив на вятъра спреше - падахме... 
което е знак колко сили всъщност сме били впрегнали да се съпротивляваме с него“, разказва Петко за 17-часовия преход, от които 11 часа, преминали в подобни драматични условия.
Дипломирането като юрист и започването на професионална кариера поглъщат значителна част от времето на доскорошния студент и години наред той загърбва планината. Стартира полицейския си стаж в управлението във Ветово, където за 6 години научава А и Б на измамите.
„Тогава, разбира се, телефонни измами също имаше, бяха пословични за градчето, но не така рафинирани. Спомням си, че в онези времена Ветово беше станало известно с измамите с материали, които хитреци предлагаха на много изгодни цени уж производствени стоки на различни предприятия, а накрая се оказваше, че фирмите са платили за чист боклук“, връща лентата назад Петко. 
Кариерата му продължава в Русе и е белязана с едни от най-тежките убийства през последните години - 
завързаният със свински опашки, удрян с чук и пистолет, а накрая изгорен бижутер Явор Николов
за чиято брутална смърт бяха осъдени Пламен Миланов и Николай Ламбаджиев, както и намушканата от собствения си съпруг Мелиса Кирова, която убиецът Тодор Тодоров остави мъртва в банята, а след това захвърли в Русенски Лом.
В един момент обаче колегите му дознатели, заедно със съдебния лекар Пламен Димитров, си дали сметка, че само с работа не може и му подхвърлили идеята да ги води на планина. Речено - сторено. Бригадата бързо се организирала, спретнали си приятен преход, след който групата настояла планинските приключения да се превърнат в традиция. Година по-късно Петко пуснал обява сред колегите си в МВР, че организира преход. Събира около 20 души, с които качва връх Ботев. Няколко месеца по-късно полицейска група стига и до връх Вежен.
Преди 3 години обаче родните планински граници отесняват на Петко и заедно с още двама опитни приятели  решават да разширят хоризонта и за първи път да изкачат чуждестранен връх. Тримата се спират на словенския връх Триглав с височина от 2864 метра. Снабдяват се с екипировка, вземат дори неща, които не са сигурни, че ще им трябват с идеята да са подготвени за всяка ситуация. Докато правят проучвания на района обаче забелязват, че едва на стотина километра от набелязания връх има друга апетитна хапка за тях - австрийския Гросглокнер и решават да качат и него. 
„Триглав е оборудван тип виа ферата път, което означава „железен път“ на латински - тоест система от метални въжета, стълби, стъпки. Това се оказа един чукарест връх, с много назъбени и ясно изразени форми, без вода и растителност във високите му части и там е... особено тихо. В българските планини се приема за съвсем нормално да се вика и крещи, докато там въобще не е така. Доказателство за това е, че 
докато тримата се катерихме между нас мина дива коза
разказва Петко, който е категоричен, че това е абсурдно да се случи в родна планина. Освен високите цени му прави впечатление и друго - компанията на 7-годишни деца, които дежурно изкачват върха, тъй като всеки словенец приема изкачването на Триглав за символ на национална чест и гордост - отново за разлика от българските възприятия.
Ден по-късно пътешествениците вече са загърбили словенския връх и са се насочили към австрийския му „колега“, издигащ се на внушителните 3798 метра.
„Прекосявайки австрийската граница попаднахме в друг свят. Ние, като българи, няма как да не се изненадаме от поддържаните треви и растителност край пътя, липсата на каквито и да е боклуци и разделното събиране на смет. Но не просто разделно - пластмаса, хартия и битов отпадък, а разделени на подкатегории типове пластмаса - само за капачки, само за определени опаковки“, разказва Петко.
Със зимна екипировка за изкачване на австрийската „голяма камбана“ и първия допир до ледник
са оборудвани пътешествениците и успяват да изкачат върха след 12-часов преход. Щом стигат височина над 3000 метра бързат да си направят снимка, тъй като това е първото им издигане в такива висини. Въпреки неизмеримите преимущества на живота в Австрия и несравнимите с родните условия за живот, Петко веднага дава пример за обстоятелство, в което България този път е водеща - маркировката в планините.
„Почти навсякъде в чужбина буквално няма маркирани пътеки, докато у нас има много добра маркировка, която е лесен ориентир дори за по-малко запознатите. Докато в чуждите планини е много по-сложно дори и за опитните планинари“, посочва приключенецът. 
Разписали два изкачени върха, Петко и компания се прибират по родните места и тъй като чужбинските пътешествия гълтат солидни пари си дават почивка, за да възстановят и финансови, и физически сили преди да поемат към нови преживявания. 
През 2018 година е набелязана поредната дестинация, отборът претърпява лека трансформация и вече с женско присъствие поема към Турция и Грузия.

Сипей с камъни по пътя, катерене на четири крака и тетрадка на върха на Качкар
белязва изкачването на турския първенец с височина от 3937 метра. За Петко изкачването му е особено тежко, тъй като е позагубил форма и издръжливост покрай скорошно заболяване. Преди Турция правил загряване с изкачване в Пирин, за да настрои тялото си към поредното предизвикателство. С много задъхване, тежка умора и изцедени сили обаче той успява да запише поредна победа и 10-часов успешен планински преход.
„Много се впечатлих от гостоприемството и любезността на турците. Отделно върхът изглежда бе много значим за тях, тъй като на него бяха поставени 2 пилона със знамена, както и тетрадка, на която всеки може да се подпише“, спомня си Петко. С изненада планинарите открили, че само преди седмица там е била друга българска група, която е оставила послание в тетрадката. 
Особено специфично се оказало не качването на Качкар, а слизането от върха. Причината - многото, но за сметка на това различни по размер и форма камъни, които лесно могат да бъдат съборени и да повлекат след себе си самият човек по сипея.
„Затова са много важни туристическите обувки, които предпазват краката например при едно стъпване накриво“, посочва Петко.
Там, където свършва Законът за движение по пътищата започва движението в Грузия
смее се Петко, когато си спомня какъв културен „автошок“ е преживял ден по-късно щом групата е стъпила на грузинска територия.
„Хванахме се за главата. Отстрани изглеждаше сякаш кравите се движат с предимство навсякъде, а ако човек стъпи на пешеходна пътека колите дори ускоряват скоростта си. Нищо общо нито с Европа, нито с Турция“, спомня си Петко. За сметка на това обаче го спечелила грузинската кулинария и типичните тестени изделия, сред които аджарски хачапури. На пръв поглед закуските съдържали продукти като родните баници и милинки, но всъщност представлявали съвсем различно изделие. В комбинация с ниските цени на апетитните ястия групата признава, че още по-лесно е преглътнала първоначалния „автошок“.
За да се подготви за ново стъпало в планинските постижения - изкачването на петхилядник, освен с типичната подготовка в алпинизма, Петко се възползвал от почерпката на хижаря. В разрез с неписаните закони, но пък за сметка на душевния комфорт и благо, той се изкушил от предложените 2 водки и с пожелания за успех по пътя нагоре изпратили вечерта с любезния домакин. През нощта, когато студът бил сковал и нямало опасност от затъване в снега, групата започнала атака на високия 5047 метра Казбек. Начинанието далеч не стартирало успешно за Петко.
„В един момент много се изморих и дори започнах да се опасявам дали нямам симптоми на височинна болест. Реших, че спирам дотук и се откачих от въжето, с което се движехме тримата. Точно тогава обаче настигнахме група, която се движеше бавно и ни спъваше, а нямаше как да я изпреварим“, разказва Петко. И тъй като темпото се диктувало от тях, решил все пак, че на по-ниските обороти ще се справи. 
Почерпка с огромна диня на височина от 4800 метра, която трябвало да се троши с пикел
било едно от неповторимите изживявания, които Петко спечелил от решението си да продължи нагоре към върха. Сочният плод бил почерпка от бавната група руснаци, спънала родните планинари. Заради студа 5-килограмовата диня била замръзнала и се наложило да се троши с алпийско оборудване - пикел, което по принцип се използва за самоосигуряване на катерачите в леда. Нетрадиционната закуска, носена на гърба на ентусиаст, заслужаващ похвала, освежила компанията като особено ги заредила с емоционална енергия по пътя към върха. Малко преди изкачването на петхилядника, алпинистите решили да оставят раниците си, за да облекчат финалните метри от тежестта. Щом стигнали крайната точка обаче се усетили, че няма как да развеят българското знаме, тъй като било останало именно в багажа им. Въпреки това снимки не липсвали. След изморителното приключение и успешно изкачен връх групата се спогледала и с изумление установила, че никой от тях цял ден не се е хранил, а дори и след прибирането си в лагера нямали сили да сложат хапка в устата. Ден по-късно, когато емоциите утихнали, а духът им вече се прибрал в телата, тримата си спретнали тържествена вечеря и сложили край на поредното си пътешествие. Но не след дълго се породил дежурният въпрос - Кой е следващият връх в списъка?
Остава най-високият връх в Европа Елбрус, който дори не е с алпийска трудност
е изводът на Петко като за атакуването му този път се сформира истинска бригада и се въвежда прецизна организация, включително разграфена със задачи по часове таблица в „Ексел“, на всички 7 човека, 2 коли и много багаж - всички с крайна цел руският първенец Елбрус. Тръгват на 1 юли тази година. Шофьорите координират движението си с радиостанции, участниците в приключението са заредени със сили - самият Петко 2 пъти за 2 дена изкачил Мусала за загрявка. А русенският производител на чорапи „Пирин Хил“ подкрепил каузата на алпинистите като им подарил по два чифта чорапи за топли планински приключения. Тъй като голяма част от групата не била изкачвала Казбек, решили да минат пътьом през Грузия, за да се разпишат там, след което да продължат за Русия. Макар вече да го е изкачвал, Петко приел повторната атака на грузинския връх за част от подготовката и се съгласил да се включи. И този път ги чакала изненада горе най-нависоко - спящо куче, което далеч не изглеждало превъзбудено, че е навръх Казбек, а кротко си почивало. Един от пътешествениците пък отбелязал там рождения си ден и почерпил с лукчета, след което последвал път наобратно.
Див социализъм и бюрокрация до дупка бележат преминаването на руската граница
„Върнах се назад във времето, като видях колко строг  е контролът по преминаване на границата - как едно и също нещо се обяснява и декларира по няколко пъти на няколко места. Попълват се документи кой си, къде отиваш и защо, през няколко метра униформени ти задават едни и същи въпроси, а ти чинно и спокойно трябва да обясниш“, още недоумява Петко. 
Горчилката от социалистическата бумащина обаче бързо отшумява щом стигат базата под Елбрус и започват подготовка за най-мащабното си изкачване. Първият ден ги посрещнало разкошно време, но прогнозата предвещавала развалянето му до часове. Въпреки това не се разколебали да опитат да изпълнят плана си. Както си му е редът, седмината тръгнали отново през нощта, въпреки ужасната мъгла и студен вятър, който духал силно и навявал в лицата им сняг и с това превръщал всяка стъпка в изпитание.
„Тежките климатични условия в комбинация с тъмнината на нощта правиха ориентирането ни много трудно и заради това много често се налагаше да си бъркам в пазвата, където криех на топло GPS-а си, за да съм сигурен, че  батериите няма да се изтощят. Следователно, за да го вадя и поглеждам, си махах ръкавицата на едната ръка. В един момент, след многократно повтаряне на това упражнение, усетих как пръстите на ръката ми започват да замръзват и си дадох сметка, че така няма да издържа още дълго“, спомня си за тежкия момент Петко.
Затова не се колебае много, разумът му надделява и взема неприятното решение да се откаже първи от атака на върха. Прибира се посърнал от неуспеха, а само след 30-тина минути и втори от групата се присъединява към него. Последните ентусиасти от компанията почти предвкусвали победата от изкачването на върха, но 600 метра преди него - на височина над 5000 метра също се отказали. Така никой не успял да завърши начинанието.
„Чувствахме се отвратително, но пък постъпихме разумно. За да вземе всеки от нас това решение особено ни повлияха двата инцидента, които се натрупаха само за година - загубата на алпинистите Боян Петров и Иван Томов“, коментира Петко.
Малката дама вкъщи единствена се увлича по нетрадиционното хоби на тати
Планинарските приключения на Петко не се приемат твърде радушно от неговата любима, признава самият той. Дава си сметка, че заради хобито си отсъства от вкъщи, харчи не малко пари, докато на плещите на крехката Юлия тежи грижата за 7-годишните близнаци Жана и Боян.
„Опитвали сме да ходим на планина заедно с жена ми, но тя е твърде фина и заради крехката си осанка не може да издържа на високо темпо, натоварване и продължителни преходи“, обяснява Петко. Иначе малката дама на сърцето му Жана вече върви по неговите стъпки и истински се наслаждава на курсовете по катерене, на които тати я е записал. За разлика от сестра си, Боян не е впечатлен от този вид спорт.
И тъй като 2020 година чука на вратата, освен за подаръци за близнаците, Петко вече мисли и за новите си приключения. Категоричен е, че в плановете му отново ще присъства Елбрус и ще направи повторен опит да го изкачи.