В края на ноември „Утро“ публикува един любопитен материал - „Стоян Самоука от Русе става първият човек в света изкачил Айфеловата кула“. Днес ви предлагаме още подробности за личността и живота на Стоян Самоука, чиято история е част от ръкописа на новата книга за малко известни събития и лица, свързани с Русе.
Стоян Стоянов Радков-Самоука е един от първите озеленители на Русе. Бил назначен за градски градинар с Приказ №64 от 14 март 1897 година със 100 лева месечна заплата към Русенската Община. Размерът на заплатата е определен от кмета Георги Михайлов. Негов предшественик на този пост бил Матей Кречи.
Стоян Самоука встъпва в длъжност на 1 май 1897 година. Плод на труда му е градската градина при някогашната пожарна команда до площад „Батенберг“. По неизяснени причини на тази длъжност той работи само година и половина.
На 19 януари 1901 година отново е назначен за градски градинар-овощар със 100 лева месечна заплата от кмета на града Стефан Жълтов /известен и като Желтов - б.р./. Съдбата обаче решава да се погрижи за
поредната иронична изненада в живота му
На същата дата общинската управа е сменена и е назначена тричленна комисия с председател Атанас Данев, който отменя заповедта на кмета Жълтов. От следващия ден 20 януари Стоян Самоука е оставен на работа, но на друга длъжност - майстор-калдъръмджия, отново със заплата от 100 лева на месец. На тази си длъжност той работи само един месец и поради засегнато честолюбие си подава оставката. Обиден от отношението към него, той се изнася от Русе в София. Там работи по строежи, но при монтаж на водосточна тръба пада от третия етаж и умира на място...
По спомени на племенника му Коста Букуров, Стоян Радков е наричан Самоука заради „природната му интелигентност, находчивост и самообразование“.
Още като дете той 
„попивал занаята“ от Тончо Фучеджията-Поставчията - бащата на Баба Тонка
на когото родителите му били кумци. Занимавал се предимно с тенекеджийство, но имал добре развита творческа фантазия и всестранни интереси.
Една от първите оранжерии в Русе е негова - разположена в домашната му градина на днешната улица „Воеводова“. Там той отглеждал различни редки видове цветя.
Негово творение е и малък примитивен инкубатор за люпене на пилета, нагряван с лампа.
В двора си имал и мини зоокът, в който отглеждал опитомени вълк и лисица, които пък дивели смаяните му съграждани.
И
„чудесата“ на Самоука не спират до тук
В домашната си градина сам изработил релси, локомотивче и вагончета, задвижвани ръчно - за забавление на децата от квартала.
По време на строежа на Айфеловата кула Стоян Самоука пръв се изкачва на върха на съоръжението, за да монтира и закрепи един от последните детайли в края на лятото на 1888 година. 
Също по запазен спомен на Коста Букуров, 
бащата на Стоян Самоука - Стоян Радкоолу, е един от най-приближените хора на Васил Левски в Русе
Кой е Коста Букуров?
Коста Букуров е бил един от най-големите привърженици на земеделския водач Никола Петков и през първите години на народната власт попада в лагерите на смъртта. Няколко години изтърпява много мъчения и лишения на остров Белене. Още щом излиза от там през 1954 година, той сяда да напише спомените си за значими събития от живота си под заглавие: „Спомени на Коста Йорданов Букуров, роден на 2 февруари 1902 г. в Русе“.
В малка пожълтяла тетрадка с етикет „Протоколна книга“
на цели три страници той отделя място и на темата, както сам я озаглавява: „Левски бил ли е в Русе?“. Тук представям дословно написаното от дядо Коста и ето какво четем там:
 „Много се спори за Левски, че бил ли е идвал в Русе. [За]това аз ще разкажа това, което ми разказа майка ми - дъщеря на дядо ми Стоян Радков, кумец на Тончо Фучеджията - на Баба Тонка бащата, а майка ми - кумица и кръстена на нея, на баба си - на Цвята... И така дядо Стоян е бил много близък с Баба Тонка и много й е услужвал.
И така, когато се основал революционният комитет в Русе е дошел Левски. Баба Тонка казала на дядо Стоян, че й е дошъл голям гост и ще трябва да преминат по същия начин, по който прекарали и Филип Тотю в Гюргево. Затова тя казала на дядо Стояна да дойде довечера към 11 часа и да го вземе в тях и там да спи, защото, нали знаеш, че в нас не бива да спи, защото е голям човек и утре дано да го пренесеш за Гюргево с каикчията Сали - Циганина, аз ще се оправя с него, ще вземе жълтица. И така 
през нощта дядо Стоян взема Левски и го занася в къщи на улица „Войводова“ 
- сегашното име и сутринта натоварва каруцата със сламен боклук и Левски завит в рогозка и тъй - хайде на Харманите да го предаде на дядо Георги Шоп Петковия. И така, понеже Русе е бил крепост трябва да минат по този начин, който минали с Филип Тотя миналата година. И така дядо минал спокойно през крепостните порти спокойно и той им направил едно робско уважение и минали през портата и хайде на Харманите, да занесе там гдето е уговорено да чака дядо Георги и така е станало, той бил там и чакал големия гост. Той веднага го взема и му туря веднага турски фес, че не е Левски, а е един турчин и така стигнали в село Табан. А с лодкаря каикчията Салия потеглил с лодката си за село Сандрово - Табан. През нощта Салия [го] прекарал през Дунава и хайде живо-здраво в Гюргево и при главния комитет. Така Салия получил една жълтица, която Баба Тонка му дала. Той й вършел на Баба Тонка много такива работи и кореспонденция, но бъклицата била пълна с ракия и Салито така смело си вършел успешно работата. Това ми разказа моята майка и кумица на баба Тонка. Тогава майка ми е била мома“.
Този писмен документ е фиксирал и маркирал
предание, което се представя за първи път в своята оригинална цялост
допълва 90-годишният адвокат Никола Букуров - син на Коста Букуров.
Към спомените на баща си Коста Букуров той подробно пояснява: „Баба ми Цвята е дъщеря на Стоян Радков-Радкоолу - буден, грамотен, авторитетен русенски гражданин на Русе - чивчибашия. Семейството били кумци на Тончо Фучеджията-Поставчията - бащата на Баба Тонка - двете семейства общували и взаимно се уважавали и помагали и затова Стоян Радков се съгласил на предложението на Баба Тонка да помогне на Големия й гост да бъде преведен в Гюргево, както е описано в спомените на баща ми, без да му каже кой е той. Трябвало е да го отведе на Бегликчийските хармани, които навремето са били в местността след Захарната фабрика, която сега съществува. /тогава е било поле/ посока село Сандрово и била около началото на местността Канлъ дере. Баща ми казваше - тогава редът е бил такъв - стопаните след като пожънат нивите си, отнасят снопите на тези хармани, овършават и веднага предават на турската власт на място десятъка от добива. Затова били известни като Бегликчийските хармани. Там
трябвало този гост да се поеме от лице Петко Шоп Петковия от село Табан - сега Сандрово, от рода Шопови, той и сега съществува
...Имам близък приятел от село Сандрово - Йордан Станчев - буден, образован, с всестранни интереси, активен общественик, кмет, учител, директор в едно от училищата в селото. Помолих го като учител, да каже на деца - ученици от рода Шопови да разпитат в къщи възрастните си роднини, дали имат родов спомен от стари времена - от турско време за това дали някой мъж от рода е ходил с каруца да посрещне човек от Русе при Харманите и да го откара в село Сандрово (Табан) и да мине през Дунава в Румъния... След време Йордан Станчев ми се обади, че едно дете му съобщило, че вкъщи знаят за такъв случай през турско време - човек от рода с каруца ходил в местността Канлъ дере и Харманите да посрещне човек от Русе, за да бъде прехвърлен в Румъния. Аз въобще не бях споменавал за местностите Канлъ дере и Харманите и това ме убеждаваше за достоверността на спомените...“.

Боян ДРАГАНОВ
Стоян СТОЯНОВ