Аз съм от поколението на тези, късни вече момчета, които израснаха с филмите на Стефан Данаилов. 
В моето родно село Сваленик нямаше как да се „хване“ добра телевизия, щото то беше в „ендек“  /дълбока долина/. Но пък един съсед - чичо Станчо, знаеше през онези ранни телевизионни години през 70-те, че може да хване що-годе някакъв сигнал, като бодне антената на десетки метри над къщата си в баира. 
Представяте ли си как се опъва толкова дълъг кабел, а някой крещи от прозореца на къщата с последни сили:“ Обърни наляво, дай надясно! Задръж! Не мърдай!“.
Долу-горе се виждаше нещо през рояка от „снежинки“, а тогава в селото може би имаше само 4-5 телевизора „Опера“ и „Плиска“. Години по-късно в централния магазин наведнъж изсипаха десетки кутии с „революционния“ „Вихрен“. И имаше защо, тъй като държавата се погрижи най-сетне да вдигне ретланслатор на възможно най-високия чукар. 
Но докато кулата я нямаше, цялато село напираше да гледа нашумелия сериал „На всеки километър“ с „бате Серго“. И понеже техниката беше кът във всяка махала, всеки трябваше да подири екран със снежинки.
Чичо Станчо държеше да приеме първо съседите си, ние бяхме през три къщи от неговата. 
Днес има много гласове, че историята на майор Деянов е била пропаганда, но не това е темата сега. Тв поредицата беше невиждано зрелище и екшън беше, както се казва сега, мегахит! Улиците опустявава, всички се питаха дали нашият любим герой ще надхитри в крайна сметка лошия Велински в прекрасно изпълнение на Георги Черкелов.
Пред тези размазани екрани гледахме серия след серия. Беше непозната дотогава лудост, подобна по-късно на сапунката „Робинята Изаура“ с противния, коварен и жесток Леонсио и добродушната дебеланка Женоария.
Пак в село във всяка последна седмица на октомври, ставаше народен събор, дето местните му викат „сбор“. И там имаше всичко - Виенско колело, вафли, фъстъци, дрънкулки, стрелбища и изобилие от снимки на певци и кинозвезди, сред които най-много се търсеше Стефан Данаилов. Без него не можеше. Който улучеше 5 бирени капачки, си тръгваше с картичка, върху която личеше физиономията на неотразимия Бате Серго.
Вече като ученик в Русе живеех под наем над култовата някога сладкарница „България“. Неин съдържател беше възрастен албанец, а момичетата зад шандовете бяха изключително красиви арменки. Тази сладкарница беше срещу бившия родилен дом. Скоро в градинката срещу „България“ цъфна фургон-стрелбище. Връщах се от училище и тръгвах към него.  
Баща ми ме изпращаше с по 10 лева на седмица, много пари за 70-те, като се има предвид, че една пилешка супа беше 10 стотинки. И аз думках здраво по капачките. Собственикът на стрелбището, евреин, преминал средната възраст, ме поощряваше, а младата жена до него чевръсто подаваше кутийката със сачмите. 
„Голямата награда е цветна снимка на Стефан Данаилов“, усмихваше се стопанинът на стрелбището. 
Еха, дай пушката!
В края на седмицата баща ми ме питаше къде са се изпарили десетте лева. 
Видях за първи път на живо Бате Серго на морето. Бях ученик, беше в Кранево. Носеше широкопола шапка и, както можете да предположите, се усмихваше като при сценките от филма със слънчевия Митко Бомбата. Правеше го не надменно и като голяма звезда, а като обикновен, топъл и добър човек.
Беше по време на световното първенство по футбол в Германия през 1974 година. Знаех, че е фен на ЦСКА, пък аз също съм фен на „червените“. В този смисъл Стефан Данаилов ми беше дваж пъти по-симпатичен. 
Същата вечер ни заведоха на вечерно кино под звездите. Беше филм с Жан Пол Белмондо, а Стефан Данаилов бе сред зрителите.
Ние, хлапаците, не гледахме толкова филма, а него, звездата!
След прожекцията се измъкна тихо от врящия котел около него. Разбута тълпата и дойде при нас, децата от русенския, от разградския, от старозагорския пионерски лагери.
И почна да пита дали харесваме футболистите на Полша, сред които тогава блестеше Гжегож Лато и Холандия, с чийто екип летеше фамозният Йохан Кройф! По всичко личеше, че е голям фен на Кройф, каквито фенове пък ние бяхме на Бате Серго.
Тази среща край морето беше толкова знаменателна, че детската ми душа я запомни завинаги. Само дето тогава нямаше такива телефони, че да се щракнем във селфи и да се хвалим из социалните мрежи за колкото се може повече лайкове, сърчица и щедро одобрение!
Стефан Данаилов остави следа не само със сериала „На всеки километър“. Той изигра страхотен Светослав Тертер в „Князът“, беше феноменален в „Черните ангели“, забавляваше ни с хитреца в „Дами канят“, имаше стръхотно присъствие в театъра, киното и телевизията. Статистиката казва, че е изиграл над 150 роли, но тази цифра не значи нищо без едно допълнение - че над 150 пъти е вграждал в сценичните си образи душата и сърцето си, за да ги подари на публиката. 
Тези дни, когато България загуби такъв човек, не мога да се начудя на коментари във форумите от сорта на „Един комунист по-малко“. Такава безсърдечност и проклета злоба, такава отрова няма никъде.
С неговата кончина си отива един цял свят. Остават само спомените от снежинките с клетия за времето си телевизор на чичо Станчо, филмът „На всеки километър“, стрелбището и онова лято в Кранево, когато всички лагерници бяха съгласни, че няма по-велик футболист от Йохан Кройф, както и по-велик актьор от Стефан Данаилов.