45 минути абсолютно сама на сцената - само с едно кресло, една мъжка риза и с един чифт червени обувки, които се превръщат в телефон, в бумеранг, в спомен, в отчаяние, в надежда. Отвъд рампата е стооката публика, която не бива нито за миг да изпускаш - вкопчваш вниманието й още от първите минути на представлението и го задържаш до последната. Ти самата може и да не си поемаш дъх - може и глътка вода да не пиеш, макар че пееш практически през всичките тези минути. 
Възможно ли е това? Как се прави? И кой го прави? 
Възможно е. Прави се с много талант и още повече труд - до изпипване на най-миниатюрния детайл. Прави го сопраното Теодора Чукурска, солистката на Русенската опера, която наскоро прикова вниманието на публиката в салона с провокативната моноопера „Човешкият глас“. 
Теодора Чукурска не беше съвсем сама на сцената - на метри от нея беше единственият жив партньор, който допуска модернистичната творба на френския композитор Франсис Пуленк по либрето на големия френски драматург и писател Жан Кокто. Този партньор е пианистката Божена Петрова, а пианото допълва и подсилва драматичните чувства на 
героинята, която френетично преследва последните си химерични надежди
че мъжът, когото обича, ще размисли и ще й се обади. 
Русенци, които успяха да видят премиерата на  постановката, изпипана режисьорски от Аделаида Якимова, не пестят възхитата си. Затова и немалко ценители на артистичните провокации и на различното музикално изкуство силно се надяват, че скоро и те ще имат удоволствието да видят адмирираната постановка. В нейното създаване сопраното Теодора Чукурска и пианистката Божена Петрова са участвали и със свои идеи и хрумки. Събирахме се трите и започвахме да даваме предложения, да обсъждаме, да изговаряме на глас асоциациите, разказва Теодора Чукурска. 
За нея русенската роля в творбата на Пуленк-Кокто е втора - след като през лятото тя подготви и изпълни с успех „Човешкият глас“ на фестивалната сцена в румънския град Дева /с румънски режисьор и пианист/. За разлика от относително статичната румънска версия русенската на Аделаида Якимова е заредена с пъти повече динамика. Честно да си призная, някак не съм си представяла, че мога до такава степен да се отпусна актьорски, признава сопраното. Да, през цялото време, докато трае представлението, Теодора нещо прави на сцената, при това доста енергично, казва режисьорката. И припомня, че тя и нейният малък, но впечатляващ арт екип правят посвещение на две годишнини - 120 г. от рождението на Пуленк и 130 г. от рождението на Кокто. 
Любопитно е и друго - че само в рамките на по-малко от две седмици 
Теодора Чукурска „скочи“ в две съвършено различни и по натюрел, и епохи роли
Малко преди премиерата на „Човешкият глас“ тя облече сукмана с пъстри шевици на Янка от оперетата „Българи от старо време“, която също направи премиера - отново с голям успех, впрочем. 
„Беше и натоварено, и различно, и в същото време безкрайно интересно. Направо не усещах как минава времето. Надявам се това да не спира - ако може да продължава още и още. Много обичам да уча, да чопля ролята до детайли, да изпипвам и най-дребното наглед нещо“, казва Теодора Чукурска. И добавя още едно признание: „Малко ме намразиха вкъщи в този период - определено ги лиших от обичайното си присъствие“. Но това със сигурност ще й простят 13-годишният син Георги, 9-годишната дъщеричка Жана и съпругът, басът Емил Желев. Емил със сигурност знае какво означава да подготвяш роля, при това централна. А Георги и Жана най-вероятно вече се досещат. Защото и двете деца на Теодора учат в Националното училище по изкуствата, синът свири на пиано, а дъщерята на флейта. И е много възможно за тях музиката също да се окаже съдба. 
Както се е оказала за самата Теодора. Тази съдба е давала знаци на днешната солистка на Русенската опера още от детството й, но момичето е трябвало да извърви не една и две криволичещи пътеки, докато се убеди, че замисълът за нея е да стане не друго, а оперна певица.
Теодора е родена в София, в семейството й няма музиканти, но изкуството е на почит. Майка й е икономист, но много обича музиката и особено операта. Когато била студентка в Свищов, често идвала в Русе на опера. „А нас със сестра ми ни водеха всяка седмица по два-три пъти на театър, на оперета, на куклен театър. Предварително се подготвяхме за това, което ще гледаме - четяхме, разглеждахме илюстрации, говорехме. Обичам да пея и още от дете винаги съм пеела на училищни тържества. Понеже 
бях много срамежлива, винаги до мен слагаха друго дете - да ми пази страха
Така, с другото дете до мен, се отпусках и пеех“, разказва сопраното. 
Като ученичка започва да пее в именития детски хор „Бодра смяна“, който тогава ръководи Лиляна Бочева. „Дисциплината беше желязна, дори на репетиции ходехме с вратовръзки и на влизане в залата се преобувахме в пантофи, а за концерт ако дойдеш не със задължителните черни обувки, направо не те пускат на сцената. Но благодарение на „Бодра смяна“ имах първото си участие в Софийска опера - 4 момичета пеехме хоровата партия на момчетата-войничета в „Кармен“, сложиха ни в директорската ложа точно над оркестъра, така че още с първите акорди на увертюрата сърцето ми започваше да препуска. Това беше първото ми влюбване в операта“, продължава солистката.
Когато е девети клас в реална гимназия, нейната учителка по музика Лили Иванова е впечатлена от вокалните й данни и я води при преподавателката в софийското Музикално училище Лили Ракитска. При нея Теодора се подготвя за Музикалното и влиза в специалността „Пеене“. Веднага след дипломирането става студентка в Музикалната академия, където по различни причини преподавателите й се сменят, а точно в последната година остава без преподавател. Тогава ме приеха и ме обгрижиха Валери Попова и Михаил Ангелов, толкова съм им признателна, казва сопраното. 
Завърших с професията „оперна певица“, която обаче така и не беше дебютирала на оперна сцена, усмихва се Чукурска. Не бях напълно убедена дали точно това искам и трябва да правя, исках да разбера, да се уверя, казва тя. Разпратила писма до консерватории за специализации.
Единствения отговор получила от академията „Санта Чечилия“ в Рим
откъдето я канят да се яви на конкурса. Момичето получава италианска виза, обикаля всевъзможни фондации в София за подкрепа, но отникъде не получава нищо, така че й остава единствено подкрепата на семейството й. И през 1999 г. заминава за Рим.
„В живота ми всичко се подрежда като мънисто до мънисто, всяко мънисто си идва на точното място, сякаш без да го търся специално. В Рим попаднах на моя истински маестро - Серджо Алегрини, който изключително много ми помогна, подготви ме за изпита в „Санта Чечилия“, с него започнах да работя и върху арии за различни конкурси. Живеех в Рим, а той преподаваше в едно градче на езерото Брачана. Занятията бяха в средновековна кула над езерото, наоколо се простираха зелени градини... Беше приказно“, разказва Теодора. 
От своя преподавател в академията баритона Валтер Алберти софиянката получава не само музикални уроци, но и уроци по живеене. Той беше истински римлянин, учеше ни да бъдем щедри, разходките с него, общуването, начинът, по който ходеше по улиците, по който се здрависваше с хората - всичко в поведението му е пример за един истински „сеньоре“, казва сопраното. 
В „Санта Чечилия“ Теодора Чукурска си отговаря на най-важния въпрос: „Разбрах, че това е нещото, което съм търсила и което искам да бъда!“. Особено я сгрява това, че постига всичко без протекции, без влиятелен гръб. 
През 2001 година печели стипендия за майсторски клас във френския Прованс. Явява се и на международен конкурс в Милано, където успешно минава трите тура и става финалист, макар и да не печели приза. Но това укрепва нейната увереност. И през 2003 г. печели конкурс в град Чезена - и правото да изпълни ролята на Мюзета в „Бохеми“. Така 
нейният оперен дебют става в Италия, датата е 1 юни 2003 година! 
През същата година българката преминава през още един конкурс - неимоверно тежък, за Академията на миланската Скала. Колебах се дълго и подадох документи в последния ден, а накрая се оказах една от седемте приети от цял свят, казва Теодора. И с право се гордее с това, тъй като не се случва всеки ден сопрано да спечели този конкурс, при това без да е протежирано от някое солидно име. Когато накрая председателят на комисията Рикардо Мути обяви кой печели двегодишната стипендия за „Ла Скала“, не можех да си представя, че това ми се случва на мен, казва солистката на Русенската опера. 
През двете години в „Ла Скала“ тя работи с невероятни певци, пианисти, диригенти, режисьори. А на 24 септември 2005 година Теодора облича костюма на Розина и дебютира на сцената на „Ла Скала“ в „Севилският бръснар“. Костюмът е същият, с който тази роля са изпълнявали Мария Калас и Веселина Кацарова... 
Лични причини карат Теодора Чукурска, пред която в Рим са отворени не една и две врати, да се върне в родната София. Не спира да се явява на конкурси, печели оперния конкурс в Сан Ремо, а малко след това се явява на конкурс в Софийската опера. Беше забавно - на прослушването ме посрещнаха с адмирации и хора, които десетина години преди това на финалния ми концерт в консерваторията ме гледаха с насмешка, казва Теодора. След няколко години работа без стабилен договор за Софийска опера, тя откликва на поканата на тогавашния директор на Русенската опера Найден Тодоров, който кани нея и съпруга й Емил Желев да дойдат в града на Дунава. Исках да развивам себе си, да правя роли, да работя, а очевидно това в София не се предвиждаше, казва лаконично сопраното. И
отваря русенска страница в биографията си
Започва с „Любовен еликсир“, очарова публиката със „Севилският бръснар“, но впечатлява ценителите с ролите си в „Процесът Мерилин Монро“, „Катерина Измайлова“ /там е Аксиния/, „Дон Жуан“, „Травиата“, „Царицата на чардаша“ и много други. 
Солистката, която е пяла заедно с именития Лео Нучи и с други звезди, за които мнозина си мечтаят, не робува на клишета и снобски амбиции. Очевидно приемайки принципа да живее тук и сега. „В момента животът ме е спрял в Русе. А когато работя, преживявам всеки свой ангажимент като възкръсване - с получаването на творческата задача започвам да живея и да давам всичко, това ме прави равновесна и щастлива, признава солистката. Аз самата обичам да мечтая и се радвам, ако успея да накарам и хората в залата да мечтаят“, казва сопраното. 
А дали съдбата не е предвидила Теодора Чукурска отново да жъне аплодисменти на други сцени? Никой не може да каже кога точно поредното парченце от пъзела ще се появи внезапно, за да заеме точното си място в пъстрата картина на нейния живот-гоблен. Но загадката на очакването е също една магична приказка, нали?