Известният български писател Владимир Зарев гостува за пореден път на русенската четяща аудитория. Този път той представи тук най-новия си роман, излязъл от печат в издателство „Хермес“. В националното турне на Владимир Зарев по повод най-новото му белетристично произведение авторът е съпроводен от собственика на издателството Стойо Вартоломеев, който е и редактор на романа. Преди Русе писателят и издателят гостуваха във Велико Търново, където в срещата се включиха читатели, университетски преподаватели, студенти, писатели и поети от старопрестолния град. Ден след русенското гостуване авторът Зарев и издателят Вартоломеев продължиха своя път към Разград, където в салона на библиотека „Боян Пенев“ местните почитатели на творчеството на Зарев вече очакваха срещата с него. 
В Русе, където писателят пристига за пореден път, той успя да открие и нещо ново, което до този момент не беше виждал. Предвидено бе срещата да се състои в Галерия „Библиотека“ в регионалната библиотека „Любен Каравелов“. В дъното на това обновено пространство е вратата към една от най-интригуващите зали в РБ - там се съхранява уникалното богатство на личната библиотека на един от най-видните български интелектуалци - академик Михаил Арнаудов, който е дарил скъпоценните томове от своята собствена грижливо подбирана книжовна сбирка на русенската библиотека. Точно в тази светая светих попадна Владимир Зарев, съпроводен от директорката на РБ Теодора Евтимова и от Стойо Вартоломеев. Поставила бели памучни ръкавици на ръцете си, Геновева Генчева показваше на Владимир Зарев удивителни екземпляри от личната книжна сбирка на видния учен. А белетристът не криеше, че е силно впечатлен от видяното.

- Кое е Чудовището, което е дало името на новия ви роман? 
- Романът първоначално имаше друго заглавие. Казваше се "Забрава". През всичките си години работа с думите съм се убедил, че художественото слово е най-прекрасното слово на незабрава. Светът е реален, но той е в състояние на полусън. И именно за да бъде събуден, е необходимо словото - тъкмо то е в началото на Разказа, в началото на Битието, в началото, в основите на нашата Памет.
Докато пишех този роман, изведнъж почувствах, че всъщност заедно с всичко това 
художественото слово е една удивителна форма на забрава
колкото и парадоксално да звучи това. Защо? Ами че защото писателят, създавайки своето произведение, пишейки своя текст, променя фактите, съдържанието, сюжета, добавя смисли и значения. И така постепенно първоначалната случка, човешкото пространство, неусетно се превръщат в духовно пространство, което е доста по-различно от реално случилото се, дало първоначалния подтик на автора да го опише и да го изобрази. Така фактически първоначалното събитие или образ, почерпен от действителността, постепенно се натоварва с нови смисли и послания, понякога дори е възможно да претърпи диаметрално противоположни отсенки и нюанси и дори основни линии в повествованието. 
- Защо променихте заглавието на романа от "Забрава" на "Чудовището"? 
- Ще ви кажа откровено. Всички ние сме ангели, но у всеки от нас дремят множество чудовища. Младостта би могла да бъде едно такова чудовище, старостта - тя със сигурност е едно чудовище, чудовища са страстта, мислите, дори духовното извисяване в определени ситуации би могло също да бъде едно истинско чудовище. А извън човека чудовищата са навсякъде. Огледайте се само: бедността, например, е страшно чудовище.. В романа съм давал пример с интернет. Ето ви едно друго невероятно и много опасно чудовище. Интернет принуждава хората да живеят не в реалния, а във виртуален свят, който всъщност не съществува. В него хората привидно общуват, а реално не знаят как се общува с истински хора. Ето, да вземем един такъв пример. В интернет хората имат по хиляда, че и по повече приятели. А нека да си зададем въпроса - 
възможно ли е един човек да има хиляда приятели?
Разбира се, че не е възможно. Какво е приятелят? Това е човек, когото аз съм отделил от другите, той е различен от множеството и аз съм го отделил именно защото го чувствам значително по-близък до мен, това е човек, с когото мога да споделям съкровени неща и знам, че той ще ме разбере - от него мога да поискам съвет, знам, че той честно ще ми каже не това, което според него искам да чуя, а именно това, което той мисли по този въпрос и за това, което мен ме вълнува и тревожи. Та така - става ясно, че тези хиляди "приятели" не са приятели, но във виртуалното пространство човек си създава тази илюзия и предпочита да живее с нея, макар може би смътно да си дава сметка, че това не е истинско. А тази илюзорност и въображаемият свят, в който се озовава човек в интернет, го изолират от реалността, правят го инертен,....  дори безразличен към това, което реално се случва... 
- Но телефоните и таблетите са навсякъде и много често те помагат...
- Да, така е. Но човек като влезе в метрото, в трамвая, на сватба, на погребение, вижда все една и съща картинка: хора, които са 
навели главите си в телефоните или екраните на таблетите си и "чатят"
Всъщност какво правят? Обменят си глупости. Тази форма на общуване вече направо е превзела пространството. Да, разбира се, така, през чата в телефона, е много по-лесно да отхвърлиш някого - няма нужда да обясняваш, да се аргументираш, да размишляваш, да се притесняваш. Анонимността и това, че не ти се налага очи в очи да се изправиш срещу някого и да отстояваш мнение или позиция, са много удобни. Но точно това притъпява сетивата и човекът постепенно се отдава на тази удобна рутина и без да усети, губи една голяма част от човешките си характеристики. 
- И все пак, именно интернет дава възможност за скъсяване на разстоянията, за поддържане на връзка с хора от други държави и дори континенти... А освен това познанието, което човек може да получи благодарение на интернет, не е за пренебрегване... 
- Да, несъмнено е така. Интернет е наистина огромно море от познание. Но не бива да се забравя, че там познанието е смляно и подготвено за консумация, не те кара да разсъждаваш, а освен това често пъти там информацията е елементарна, а някои хора приемат примитивните и оскъдни факти /не винаги напълно точни и пълни, впрочем!/ за изчерпателни и меродавни, като често дори и през ум не им минава да ги подложат на съмнение или поне на проверка и на съпоставка с други данни. Но дори и това не е най-важното. 
- А кое според вас е най-важното? 
- Човешкото познание освен чиста информация е и емоция. Затова за мен 
ужасното е, че фактите, с които изобилства интернет, са лишени от каквато и да било емоция
Една от най-привлекателните черти на постигането на човешкото познание е именно вълнението, удоволствието, удовлетворението, радостта от откривателството - тогава и знанието, което добиваш, е много по-трайно и по-запомнящо се. А това, което е в интернет, е просто една чиста, гола, примитивна информация, която дори понякога би могла да донесе и вреди. 
- Как според вас човечеството би могло да предотврати това свое изхлузване в бездната на виртуалното и да се остави да стигне до загуба на най-привлекателните си човешки качества? 
- Не съм убеден, че такова предотвратяване е възможно... За съжаление, по-скоро предвиждам, че със сигурност след двайсетина години проблемът с интернет ще стане толкова сериозен и страшен, колкото е сега проблемът с климатичните промени, за които се бие тревога постоянно, но вече се вижда, че последиците са неотвратими. Така и с интернет. Проблемът ще стане изключително трудно управляем. Притеснявам се, че той вече е неразрешим... 
- И все пак - с какво са свързани вашите надежди? 
- Трудно ми е да дам позитивен отговор. Работата е там, че въпреки големите проблеми, пред които се изправя, 
човечеството в последните години не става по-морално
Нито човечеството в общ план, нито човекът, взет отделно... 
- Повдигнете малко завесата над новия ви роман "Чудовището". 
- Това е роман, който сякаш е разказ, който се люшка между бога на любовта Ерос и бога на смъртта Танатос. Това е една любовна история между възрастен писател и талантлива и много красива млада журналистка. Това е една чудесна, но невъзможна любов - поради ред чисто човешки и обясними причини. От друга страна, "Чудовището" е роман за величието на старостта и за ужаса от приближаващата смърт... 
- Вие не за първи път сте в Русе. Личи ви, че обичате да идвате тук. Макар че, както сте признавали в свои интервюта, много обичате Видин - градът, който е първи в българския участък на Дунава... 
- Много обичам да се връщам в Русе - по няколко причини. Първата, разбира се, е, че Русе е най-аристократичният и най-достойният български град на Дунава. От друга страна, 
мен Русе емоционално ме свързва с реката
Както е добре известно, древните са казали, че не можеш да влезеш два пъти в една и съща река. Реката е винаги същата и винаги е различна. Това важи и за живота - във всеки момент може да се каже, че ние сме си все същите, но заедно с това сме и много различни. Така че метафората на реката се преповтаря винаги и във всичко - за мен тази метафора е изключително ценна. И затова харесвам Русе - като едно от олицетворенията на тази прекрасна метафора, съдържаща вътре в себе си много пластове, послания и символи. Срещите ми с русенци са винаги интересни и вълнуващи и всеки път ме зареждат с нови идеи и планове.