30 години - време, през което едно дете се ражда, прохожда, сменя млечните си зъби, тръгва на училище и постепенно постига умението да живее в света - да общува с хора, да се кара, да отстоява мнение, да трупа познания. И печал - нали така се казва в Библията - че който трупа познание, трупа печал...
За тридесет години онези, които на 10 ноември 1989 година бяха на по трийсетина години, днес вече са побелели, някои поизмършавели, други - натрупали несваляеми килограми.
Някои от тях продължават да бъдат непоправими оптимисти и ентусиасти. При други пламъкът в погледа е поизтлял и несбъднатите очаквания са значително повече, отколкото мечтите някога. Трети са затрупали някъде много дълбоко в спомените си събитията отпреди и предпочитат да не се връщат към тях.
А ето че отец Стефан Стефанов напоследък с удоволствие се връща към един свой спомен. Който е дори от годините доста преди 10 ноември 1989-а, датата, която се смята за рождена на българската демокрация.
Ще разкажа този спомен навръх 10 ноември и ще го постна във Фейсбук, казва отец Стефан. И тъй като си позволи да бъде достатъчно непредпазлив и да ми разкаже този спомен, аз пък си позволявам да преразкажа част от него - с разрешението на отеца, разбира се.
"Имаше една книжарница в Русе - е, те по социализма книжарниците в града бяха несравнимо повече - та тази беше до сладкарница "Куба". То и сладкарница "Куба" я няма отдавна... Винаги, когато минавах по главната, се отбивах в книжарничката. Книгите тогава ги поставяха на щанда, най-новите - най-отгоре, върху един стъклен плот. На няколко пъти ми попадаше една книга, заглавието й беше "Фашизмът". И винаги я отмествах. Хм, фашизмът - някаква идеологическа трактовка ще да е, бях сигурен аз. И интересът ми беше категорично нулев. Така до един ден, когато вече бях разгледал по няколко пъти всички нови книги и ето че "Фашизмът" отново се озова в ръцете ми. Разгледах съдържанието и разтворих томчето - зачетох се и ми стана интересно. 
Непознатият автор Желю Желев говори за фашизма, а аз чета за комунизма!  
Платих книгата и си отидох у дома. До вечерта я бях прочел цялата. На другия ден отидох в същата книжарница - да купя още няколко от същото заглавие. Тогава имах навика, като ми хареса някоя книга, да купувам по 7-8, за да подарявам на приятели. И така - отивам аз, питам за "Фашизмът", а книжарката отклонява поглед и вика: "Свърши". Бре, как така свърши толкова бързо?! За няколко дни обиколих целия град - във всички книжарници: няма и няма! Навсякъде свършила! Взех да обикалям с междуселските автобуси - Червена вода, Ветово, Две могили, до Бяла стигнах да търся тази книга! И никъде я нямаше! Досетих се, разбира се, какво е станало. И ето че след 10 ноември - седем години по-късно, прочетох, че книгата на Желю Желев е била иззета от книжарниците! И си дадох сметка, че всъщност аз съм си я купил буквално ден преди да приберат тиража от книжарниците! Направо не е за вярване - такъв късмет съм имал!", чуди се и сега отец Стефан.   
В неделя той ще се върне и към други спомени отпреди три десетилетия.
"За един преврат хората винаги научават у дома си. На 10 ноември си бях у дома и на гости ми бяха приятели. Едно време си ходехме по къщите на гости, при това често и без да се обаждаме предварително по телефона, просто като минаваш наблизо, звънваш на вратата и той зарадван те посреща. Сега се виждаме по кафенета, по барчета... Та тогава както си седим и си говорим, 
идва друг приятел и триумфално съобщава: "Свалили са Тодор Живков!"
Помня, беше на здрачаване. Аз нямах телевизор, пуснахме радиото и чухме официалното съобщение...", разказва свещеникът.
Скоро след това започват първите митинги и в Русе. Еуфорията се излива на улицата - хората искаха да споделят, да прочетат и в очите на другите, че това, което се случва, е истина. Повечето очакваха това начало на промените - те със затаен дъх следяха перестройката в Русия, очакваха "мечката от съседите" да заиграе и у нас. Аз самият бях абониран тогава за над 20 руски издания - изведнъж руската преса стана изключително интересна, във вестниците им излизаха откровени и остри разкрития, журналистите не спестяваха нищо, а дебелите литературни списания започнаха да издават непубликувани романи и повести на писатели-дисиденти, припомня отецът.
На 21 декември 1989 г. се учредява русенският Съюз на демократичните сили.
В него трима души бяхме от Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, който после стана Християнски съюз "Спасение", припомня о. Стефан. Тримата са той самият, отец Величко Михайлов /който от години живее в Канада/ и Асен Тасев, вече покойник. Останалите 4 формации-учредители са Движението за граждански инициативи на известния русенец Любомир Собаджиев, Гражданският клуб за гласност и демокрация, независимото движение "Екогласност" и БЗНС "Никола Петков". 
Първият председател на СДС-Русе е университетският преподавател Марко Тодоров
Първият демократичен кмет на Русе след началото на промените е авторът на горянската клетва Тодор Цанев - той управлява града от 2 октомври 1990 до 26 октомври 1991 година. Следващия, вече пълен кметски мандат, осъществява друг основател на СДС-Русе - Асен Тасев: от 27 октомври 1991 до 11 ноември 1995 година. 
Днес някои от по-възрастните /тези, които на 10 ноември 1989-а са били на по трийсет години!/ си припомнят онези шеметни времена. Когато в София сваляха петолъчката от шпила на Партийния дом, когато около Народното събрание бяха разпънати палатките на Града на истината, когато в Русе митингите се струпваха пред Пантеона на възрожденците. Спомнят си и други вълнуващи моменти - как през мразовитата зима на 1997 г. улица "Борисова" беше почерняла от народ от Централна гара до Съдебната палата: хората се клатушкаха по заледената улица и се подкрепяха един друг, за да стигнат пред храма на Темида и да кажат, че не искат повече правителството на клетия Жан Виденов. Тогава очевидно организаторите не бяха очаквали толкова много народ да излезе в онзи мраз - и не бяха подготвени за речи. 
Но хората искаха речи! 
След кратко объркване о.Стефан бе този, който взе мегафона и се обърна към мъжете и жените. Помня, че тогава пресипнах от мразовития въздух - и аз не бях подготвен за слова, усмихва се на спомена свещеникът.
Бурни драматични събрания, яростна размяна на позиции и мнения, часове наред редене на листите с кандидати за Народното събрание, първи недоволства и първи разочарования.
Трябваше време, за да разберем, че всъщност нашият 10 ноември беше подготвен от хората на политбюро на комунистическата партия - за да направят "перестройка" като в СССР, казва отец Стефан. Но според него никой нито в Москва, нито в политбюро е предполагал, че хората ще се вдигнат и нещата ще тръгнат с такава сила, че ще бъде невъзможно да бъдат овладени.
"Друг е въпросът, че на тях - на комунистите, им хареса капитализмът с готови пари, които си разпределиха бързо и щедро. Всъщност, ако някой усети истинската свобода, това бяха отново те - комунистите от високия ешелон. Докато народът и до ден днешен все още не е усетил тази свобода. Аз не упреквам нашия народ, който напоследък все по-често ругае демокрацията. Той не харесва нашата демокрация. Но отива в демократичните страни на Запад, защото там има законност, ред, чистота. А ние не си правим труда да си почистим и чакаме някой друг да го свърши. Носталгиците се умиляват при спомена за безплатните болници и безплатното образование при комунизма - и не се замислят, че нищо не е безплатно! Тогава го е плащала държавата - за сметка на други неща. Но тогава не се позволяваше да се краде драстично, макар да се крадеше повсеместно. 
А пък каква мизерия беше - някак много бързо забравихме за това... 
Да не припомням, че можехме да пътуваме само в соцстраните", казва русенецът.
Но не спестява и други истини, изстрадани от него и от другите "бащи-основатели" на първата синя партия. Как скоро след първоначалната еуфория започват надцакванията за постове, интригите, подхлъзванията, преследването на кариера, дребните и не толкова дребните предателства. 
"В крайна сметка българската демокрация беше обезсилена, да не кажа убита, от българския манталитет", констатира горчиво отец Стефан. 
"Всички нейни добри страни бяха окастрени, ошмулени, затлачени - остана като дума, като понятие. Също като едно дърво, на което листата са обрулени, но все пак остана стволът. А това вече е надежда", продължава той.
И си припомня още нещо: "Тогава, в първите години, нямах време да ходя всеки ден на църква. 
Но СДС беше като църква! 
За какво се борехме - за свобода, за справедливост, за всичко, което се прокламира в евангелието. Помня, че през 1994 г. ни бяха дали за предизборен щаб бар "Америка" - беше там, където сега е "Хепи". Кафето там беше гадно, носеше се гадна смрад от тоалетните, вътре се пушеше и беше адски задимено, като застоялият мирис на тютюн се напластяваше върху другите гадни миризми. И както беше гадно, заедно с това като се разпалехме, не обръщахме внимание на нищо друго - имахме по-важни неща за обсъждане и решаване. По някакъв начин този бар "Америка" с всичко в него - с миризмите и с нашия ентусиазъм, беше една метафора на нашата демокрация. Не знам друг период в нашето общество да е имало толкова светла и мощна енергия - за съжаление, тя беше пропиляна".
Днес той признава, че все по-рядко среща хора от някогашните съмишленици - и в Русе, и в София. А все по-често се замисля над българската поговорка "Пази, боже, сляпо да прогледа".
"Не е ли странно? Би трябвало да гласи "Дай, боже, сляпо да прогледа!". Нали така е по християнски? Нали трябва да се радваме, когато слепият проглежда? Но ето че ние имаме една по същество антиевангелска трактовка - защото в българската действителност именно това се случва: "прогледналото" е прогледнало само за себе си и вече не вижда другите, то е способно да прекрачи през тях в името на своето благополучие... Не е ли тази наша поговорка обобщение на обществото?", пита се отец Стефан.
И заключава: "За 30 години не успяхме да се научим да градим демокрация, защото чакаме тя "да дойде". Не оценяваме свободата и злоупотребяваме с нея. Хубаво е, че очакванията ни са много повече от постигнатото, но това трябва да бъде стимул, а не да ни прави черногледи. Дори днешната ни недъгава демокрация е много по-добра от системата, която потиска свободата".