Един пленум преди 30 години беше достатъчен на една партия, за да освободи България от налаганите с твърда ръка от самата нея утопични лъжи за развито социалистическо общество, скорошно влизане в комунизма, равенство между хората и други изтъкани от идеологическо лицемерие мантри. Дълбоката икономическа криза, прикривана с външни заеми, за да няма глад като в Румъния; неефективната и неспособна да се конкурира със Запада индустрия; рухващият социалистически лагер под влиянието на перестройката на Горбачов в СССР и секналите покрай нея субсидии накараха всемогъщия и изглеждащ като вечен владетел Тодор Живков да признае на 1 ноември 1989 година на среща с идеолози на БКП и журналисти „Социализмът е едно недоносче“.
10 дни по-късно недоносчето заболя смъртоносно, но не се спомина, а се превърна в мутант. Най-верните комунисти станаха най-видни капиталисти.
В започналата „нежна революция“ се надигна и опозиция, в която част от ролите и спектаклите се оказаха режисирани така, че активно да помогнат всичко да се върти в кръг до превръщането на идеята за демокрация в очите на мнозина в символ на беззаконие, безчестие, бездушие, безнравственост, бездуховност, безразличие, безверие, безчовечност, безмилостност, безработица, безпаричие, безсрамие, безпринципност, безскрупулност, безотговорност, бездарие, безхаберие, безобразия, безпомощност и безнадеждност. И още много без-...
Защото в такава мъгла, заместваща хаоса след всяка истинска революция, всички тези без- лесно се превръщат в плюсове за кукловодите - политически, властови и материални. Политиката осигурява власт, властта осигурява облаги. И кръговратът като че ли няма край.
Откъде тръгнахме на 10 ноември 1989 година и докъде стигнахме 30 години по-късно? С този въпрос се обърнахме към Йордан Борисов - историк, журналист, юрист, общественик, политик и бивш областен управител на Русе. Това е неговият коментар.

След 30 години, връщайки лентата на спомените си, ще споделя и ще се опитам да предам онова нещо, което ни водеше по трудния път към свободно и демократично общество. С надежда и вяра за по-добър и достоен живот започнахме. За по-младото поколение ще напиша, че това се случи на 10 ноември 1989 година. На тази дата детронираха силния и властен комунистически управител на държавата - Тодор Живков. Извършиха го негови партийни другари и съратници.
Дали датата 10 ноември 1989 година е сакрална, или не, времето ще покаже
Оттогава изминаха 30 години и е вече история. Събитията в нея все още бушуват, фактите и хората се променят и не се поддават на анализи. Но с времето те започват постепенно да улягат. Това ще ни даде възможност да отделим фалшивото от истинското народно вълнение, да се вгледаме в първите водачи, лидери, оратори и съветници.
Нашият поход към овладяване на демократичния връх започна от улиците и площадите на големите градове. Отдаваме заслужена почит на русенските майки с детските колички и на жените, които ги подкрепиха през далечната 1987 и 1988 година. Те организираха първите спонтанни  протестни шествия пред партийния дом в града с искане да се спрат замърсителите на румънския бряг и за чист въздух.
Шествията не бяха политически. Исканията - също. Но бяха добре организирани и сплотени. 
Това даде основание на политолози и историци да определят, че демократичните промени започват от Русе
След това се създадоха неформалните дружества Обществен комитет за екологична защита на Русе, Клуб за подкрепа на гласноста и преустройството, Екогласност, а след 1989 година и обединението Съюз на демократичните сили, които впоследствие  издигнаха и политически тези.  
Българският преход от комунистическо към демократично управление още в началото демонстрира и заяви амбициозното желание да възприеме европейските ценности, структура и управление на държавата. Нужно бе да започнем трудни реформи, които не се приемаха в голямата си част от българското общество.
Началото на свободния пазар започна с обръщението на служебния примиер Димитър Попов към всички българи с думите: "За Бога, братя, не купувайте!", за да бъдат свалени от производителите нереалните цени на стоките.
Посткомунистическите структури още от началото и досега настойчиво и последователно оказват съпротива
срещу провеждането на реформи. Тяхното забавяне във времето разочарова и компрометира започнатите икономически и стопански промени и доведе до сегашното състояние на държавата. Поколението на прехода трябва да знае това.
Поколението на прехода е вече на 30 години. Това е близо третина от века. Никак не е малко. Те са "на попрището жизнена в средата". Имат семейства, деца, кариера, бизнес... и още добри смислени неща. Вълнуват се от перспективата на живота си и искат да са граждани на света. Имат свободата и възможностите и те вече го осъществяват.
Като заговорихме за свободното движение на хора, стоки и капитали, основополагащата ценност на Европейския съюз, та си спомних за интересен разговор преди години със студенти. Тогава преподавах дисциплината "Европейска интеграция" в колеж. Разказах им, че преди 1989 година не можехме без разрешение да посещаваме така наречените капиталистически държави, а сега само с лична карта може да се пътува почти в цяла Европа. "И това го дължите на нас, на вашите бащи и майки", беше едно от малките ми обобщения. Те бяха учудени и не можеха да повярват! Както казва мой приятел от митингите:
"Ако не друго, поне ще сме спокойни, че сме прибавили и нашата капка в реката на демокрацията"
Първият софийски митинг на 17 ноември 1989 година беше многохиляден. Хората се радваха на случилото се и бяха изпълнени с желание и надежда за започване на нещо. След няколко дни виждах същия устрем у хората и на русенския митинг пред Пантеона на възрожденците. От тези митинги тръгнаха и ясните антикомунистически лозунги и скандирания, включително и съд за Тодор Живков.
В тях участваха честни и нечестни хора, поставени и внедрени лидери и оратори. Комунистическите служби добре направляваха процесите
За съжаление и до ден днешен няма публичен дебат за тези дни месеци и години. Странно, но и историците не предизвикват такъв дебат. Българското общество очаква честен и задълбочен анализ за тези събития. Има достатъчно факти, но никой не иска да се зарови в тях. Защо ли? Защото усещането за справедливост, предателство, корист и агентура витае и се превръща в реалност. Затова по време на Великата френска революция водачите, изневерили на идеята, са убити.
За всяка обществена промяна са нужни подготвени и смели водачи и лидери. Повечето не бяхме подготвени. Разбирахме и възприемахме демокрацията като многопартийна политическа система, свободен пазар, независима съдебна система, свободни медии и защитени права и свободи на гражданите. За да постигнем това, минахме през Националната кръгла маса, Великото народно събрание и многобройни избори за обикновено Народно събрание. В тях политическият спор изместваше  икономическия дебат за реформи. Беше оправдано да е така, защото тоталитарната система пречеше за всяка демократична промяна.
Тъй нареченият преход роди и отгледа българските "бизнесмени"
На софрата с общото благо трайно се настаниха  организирани икономически групи с интереси в стопанските държавни структури. Изгубихме надеждата за демократични промени. Държавата не издържа на ограбването и изпадна в рецесия. Надеждата се превърна в бреме. Хората не можеха, а и нямаха какво да купят, за да нахранят семействата си. Блокираха пътища и институции с искане да продължат демократичните промени и реформи. Това се случи през 1997 година.
Днес, след 30 години, говорим за надежда на отчаянието. Реалните промени през тези години се оказаха недостатъчни, за да изведем България на нивото на останалите държави от Източна Европа. Вярата в демокрацията е разклатена. Едва 52 процента от българите са на мнение че, тя, демокрацията, с всичките й недостатъци, си остава най-добрата форма на управление. Опонентите я нарекоха "спусната демокрация" с цел да се забавят процесите в обществото, за да тъгуваме за социализма и комунизма.
Пропагандата е последователна и настойчива в това отношение
Надеждата постоянно е избутвана от дневния ред на обществото. Липсата на морал, особено в политиката, остана като утайка от онова минало, което е все още минало несвършено. Затова чуваме песимистичните нотки на отчаянието. След 30 години преход ние си оставаме нещастна в битието си нация, на дъното по бедност и социално разслоение в Европейския съюз. Интелекта го няма. Старостта е доминираща. Заедно с ерозията - в морала, в оптимизма, в обществото... ЧОВЕКА го няма!
И аз ще кажа, както и останалите участници в тези  събития: Каква я мислехме, каква я свършихме, каква стана... Това е. Ние продължаваме.