Рене Карабаш - или Ирена Иванова, както е истинското й име, е родена на 8 юли 1989 година в Ловеч. Там завършва легендарната ловешка езикова гимназия. Легендарна е, защото в годините на здравия соц това беше една от най-реномираните немски гимназии в държавата, където, както и в английските, се влизаше със свиреп конкурс, а най-често с връзки и ходатайства. Само ще припомним, че именно Ловешката немска е прототипът на английската езикова от романа на Владо Даверов, дал на българското кино един от най-добрите филми - "Вчера". 
Точно тази гимназия завършва Ирена Иванова, разбира се, в едни съвършено други години, когато от колежанската атмосфера е останало сравнително малко - но очевидно все пак достатъчно, за да зададе поне на част от неговите възпитаници устремното желание да се развиват и усъвършенстват постоянно и да постигат все повече и повече. Там Ирена учила английски, а като втори чужд език - немски.
След това продължих образованието си във Великотърновския университет "Св.св.Кирил и Методий", разказва Ирена. Съкровеното й желание било да се занимава с театър и кино, но неувереността, характерна за много мислещи млади хора, взела връх и предпочела да си спести евентуално разочарование, като се посвети на нещо по-земно. Доколкото може да се нарече земна специалността приложна лингвистика, която Ирена записала във ВТУ. Там прибавила към английския език и френски. 
Това пък малко по-късно й отворило още една нова врата - към Западния католически университет във френския град Анже, където близо година българката изучавала литература като стипендиантка.
Всъщност, 
литературата е това, което Ирена Иванова смята за своя стихия и принадлежност
Така или иначе, литературата е определяща за всичко, с което тя се занимава. И без да припомняме библейската истина, че "В началото бе словото...", когато знаем, че за Ирена поезията, прозата, драматургията, режисурата, киното са съставните части на нейния живот, с лекота ще установим, че наистина всичко тръгва именно от словото. А самата Ирена пък е тръгнала към днешните успехи тъкмо от словото. И по-конкретно от поезията - от детските стихчета, които пише още като третокласничка. "Моята баба беше секретар в училище, тя много се радваше на моите стихове, преписваше ги на машина и ги подреждаше в специална папка. Така тя събра моята първа книга, на която заглавието беше "Папка", усмихва се Ирена. 
След като се връща от Франция, тя пристъпва решително към това, за което е мечтала - записва магистратура по специалността "Режисура" в Нов български университет. А скоро след това идва и първата й роля в киното, която й донася шеметен успех - това е главната роля на медицинската сестра Гана във филма "Безбог" на режисьорката Ралица Петрова. Лентата, излязла на екраните през 2016 година, донася на Ирена "Сребърен леопард" за най-добра актриса на филмовия фестивал в Локарно, наградата на журито - "Сърцето на Сараево", от кинофестивала в Сараево, "Алуминиев кон" в Стокхолм и "Златна роза" от кинофестивала във Варна.  
Впрочем награди й носят и литературните творби. Първата й стихосбирка със заглавие "Хълбоци и пеперуди", издадена от "Жанет 45", получава номинация за националната награда за поезия "Иван Николов". По-късно книгата прави премиери в Кеймбридж, Лондон и в Прага. 
Стихотворения на младата авторка са преведени на няколко езика 
и са включени в световни поетични антологии. Тя е носител също на първа награда за белетристика от литературния конкурс "Боян Пенев", а от 2017 г. самата тя е включена в почетното жури на Националния литературен конкурс "Петя Дубарова".
Успоредно с това Ирена отделя много сериозно внимание и на своите театрални проекти. Тя е драматург и асистент режисьор на постановката "Портретът на Дориан Грей" на режисьора Стайко Мурджев. Създател е на театрално ателие "Експериментика", с което поставя дебютния си спектакъл по романа на Маргьорит Дюрас "Очи сини коси черни", в столичния театър "Възраждане".
А освен всичко това Ирена Иванова е и създател на творческата академия "Заешката дупка" - асоциацията с "Алиса в огледалния свят" на Луис Карол никак не е случайна. В тази "Заешка дупка" Ирена събира известни български писатели, сценаристи, драматурзи и актьори.
"Реално това започна преди 4 години, нереално започна от момента, в който още живеех на село и нямах възможност да посещавам курсове по творческо писане. Поръчвах си книги за писане, от които сама се учех да пиша. После, след като влязох в литературните среди, си дадох сметка, че контактът с големи писатели е не по-маловажен от знанията за писането. Така се появи "Заешката дупка", която обедини тези две неща в себе си", разказва Рене Карабаш - както е известна на ценителите на нейната поезия. Според нея 
академията "Заешката дупка" дава шанс на хората, които искат да пишат
да бъдат стимулирани, учени и наставлявани от успели български писатели. Сред хората, които предават умения и майсторство, са имена като белетристите Владимир Зарев и Здравка Евтимова. 
Как успява да се справя с всичко това момичето, което неотдавна е навършило едва трийсет години? 
"За мен това не е разкъсване, аз всяко нещо го правя едно по едно, за всяко нещо си има определено време. От друга страна, нещата в един даден момент започват да преминават от едно в друго - ето, например, след като написах и издадох романа "Остайница", който е и поводът да дойда в Русе, сега искам той да бъде поставен на сцена. Със Стайко Мурджев ще започнем да работим по адаптацията му. А след това ще го адаптирам за кино. За мен са свързани нещата", казва Ирена. 
Нейният роман, който за самата нея е дебют в голямата писателска форма, само преди дни получи националното литературно отличие "Елиас Канети", връчвано на всеки две години. Романът "Остайница" е написан в маниера "поток на съзнанието", един от най-бележитите представители на който е Джеймс Джойс. При това Рене Карабаш много 
грижливо изчиства в текста си всички главни букви и запетаи
Тя признава, че един от писателите, на които се възхищава, е Хулио Кортасар. Той е водачът ми в поезията и прозата и ми се иска да бъда смела колкото него, обяснява авторката. 
"Остайница" е едно от наименованията на така наречените заклети девици в Албания, наричани също мушкара, бурнеша, зависи в коя област на Албания се намират. Има ги също в Босна, Македония, Косово, Албанските Алпи, в изолирани планински местности, наричани Проклетии. Там цари патриархат, мъжът е с най-много права. Може да носи часовник, оръжие, да пие в кръчмата, а жената няма никакви права, стои само вкъщи, за да готви и чисти, и струва 20 вола. Остайницата е жена, която доброволно и съзнателно се отказва от своя пол - тя не сменя нищо оперативно, но се отрича от женската си същност. 
Изхвърля всички рокли, отрязва си косата - и придобива правото да носи оръжие, часовник, да пие
тоест, всички мъжки права. Но дава клетва за девственост. Такава смяна е ставала обикновено заради вендетите, които са честа практика по тези места. Когато един мъж е убит, трябва някой да отмъсти. А когато мъжете намаляват, тогава се налага една жена да поеме тази роля. Тя дава клетва пред старейшините, обличат я като мъж, подстригват я, променя си умишлено стойката", разказва Ирена. 
Оказва се, че самата тя не е ходила в Албания. Изключително опасно е, обяснява авторката. И добавя: "Пропътувала съм тези места с Google Maps. Обходила съм по този виртуален начин какви ли не местенца. А интересното е, че много хора, които са били в Албания и са свързани с езика или с хората там, ми казват, че много добре съм успяла да пресъздам този свят, който те са виждали с очите си", добавя младата писателка. 
Според нея в тази своя мисия тя не срещнала трудности, защото... "съм израсла в едно село до град Ловеч, село Деветаки, в сходни условия. Била съм свидетел на много смърт, предимно на животни. Сурови крайности и срещи със смъртта, защото баща ми караше катафалката и всички умрели минаваха през нас. Тези неща не са ми чужди и изобщо усещането за смърт и насилие са ми близки и затова, може би, съм успяла да пресъздам така добре това албанско семейство. Това ми бе и целта, да покажа този мой свят, в който много хора са израснали по този начин, на село. Вътрешният ни свят и травмите, които се зараждат тогава. Как те избуяват, как се справяме с тях и дали изобщо можем да се справим. Всъщност, 
в романа исках да разкажа моя живот 
- много от случките, които на мен самата са ми се случили. Исках да намеря радикалната тема, за да го направя. И стана така, че видях в интернет една снимка на една такава заклета девица - и романът тръгна".
Наградата, която получи в Русе, за първи път в живота й я довела в най-големия български град на Дунава. Останала впечатлена от европейския облик на града, с удоволствие бродила по улици със старинни сгради и се потапяла в специфичната романтична атмосфера. 
Обичам да пътувам, много ми харесва във Франция, харесвам Лондон, там се чувствам също много добре, а тази година ходих до Атина и до гръцките острови - и се почувствах някак много силно свързана с тях, казва Ирена Иванова. На въпроса ми дали не й се е искало да остане да живее във Франция, чистосърдечно признава: "Да, искаше ми се. Там наистина се чувствам добре. Но усещам, че имам да направя много неща тук, в България. Искам тук да променям неща. Много съм свързана с природата и ми се ще да построя къща в двора, който имаме в село Деветаки. И да стане едно красиво място, много тихо и мъдро...". 
А другите й мечти, които според признанието й са много, са свързани най-вече с работата. От януари започвам работа по нова поетична книга, чака ме работа и в "Заешката дупка", имам и едни неиздавани разкази - за това трябва да намеря време. И ще намеря!", уверява Ирена и се засмива - слънчево и звънко.