Здравейте, Петя! Не знам дали са писали до Вас по-възрастни като мен, но се реших на това, защото се надявам, че каквото и да ми отговорите, ще изпитам някакво успокоение. Ако не съм права за това, което мисля, може пък да се поправя. Ако съм права, може да продължа с настояване да поправим отношенията със сина ми. Става въпрос за следното. С първата му жена синът ми има едно дете, момче. Живееха близо до мен на село, а той работеше в града. Жена му се оказа доста несериозна. Тръгна си по своя път. В крайна сметка аз отгледах детето до тръгване на училище почти. През това време синът ми се беше запознал и заживял с друга жена. В един момент той й казал за детето и тя настоявала да го вземат при тях. Поставила му условие, че иначе няма да роди детето, с което вече била бременна в първите месеци. Не е ли грехота да се поставят такива условия? Не искам да си спомням как дойдоха и ми съобщиха, че вземат с тях детето. То беше свикнало с мен и можех да си го отгледам. Не знам сега как се оправят с малкото и с голямото. Мисля, че ме избягват. Идват от време на време на празници, но така или иначе са ме загърбили. Съседката ми казва, че като им потрябвам, ще дойдат. Защо като им потрябвам? Ще може ли тази жена да гледа като свое детето, което не е нейно? Аз още имам сили и можех да се грижа за него. Марина, 67 г.

Здравейте, Марина! Откликвам на надеждата Ви с опит да помогна за Вашето успокоение. От писмото ми се струва, че откакто младите са взели повереното Ви внуче, може би сте се почувствали ненужна.
Щом като не Ви достига споделянето със съседките, които вероятно Ви утешават според своя опит с децата си, вътрешният пътепоказател Ви е насочил към една от правилните посоки да отправите въпросите, които Ви мъчат, и да изразите това, което чувствате. С този отговор се надявам с Вас да ориентираме и двойките в младежка и зряла възраст за това, което вълнува и тревожи техните възрастни родители, но и 
да ги окуражим за смелите решения
с представа как да предприемат действия по тях с по-малко чувство за ощетеност.
Може би, Марина, сте се чувствали малко смутена, имайки предвид, че по-често в тази рубрика на вестник "Утро" отговорите са на писма на по-млади хора. Имало е и писма от Ваши връстници пак с молба за подкрепа в проблеми с техните внуци.
Казвате: "Ако не съм права за това, което мисля, може пък да се поправя. Ако съм права, може да продължа с настояване да поправим отношенията със сина ми". Нерядко ми се е случвало в кабинета клиенти, които са
огорчени от свои близки
да имат нужда да получат подкрепа за правотата си, в която вярват. Само че правото е предимно материя на други специалисти - на юристите, и биха могли към адвокати да отнесат такива въпроси, особено при съдебно уреждане на влошени отношения.
Ние психолозите работим с това как хората възприемат трудностите или красотата на живота дори и когато той е станал тежък за понасяне, също с емоциите, чувствата, преживяванията, с мислите им, които, след като се прояснят, те успяват да намерят
по-добри решения за живота си
Така тук, Марина, няма да коментирам дали Вие сте права, нито дали синът и снаха Ви са прави.
Разказвате, че с първата си жена синът Ви има едно момче. Живеели са близо до Вас, като той е работел в града. Разбирам, че не е губел прекалено много време по път, имайки предвид разстоянието от града до селото Ви. Все пак през 9-те месеца бременност вероятно първата Ви снаха не се е подготвила за новата си роля - след като е станала съпруга на сина Ви, че ще бъде и майка, което означава да се раздели с голяма част от предишната си свобода заради
нуждите на малкото дете
Тръгнала си е по своя път, както казвате. Вие сте отгледали детето до 6 години.
Надявам се и синът Ви да е имал принос в това гледане на детето си, но понякога мъжете по свой начин страдат раздялата си - изолират се, отиват надалече. Срещнал е друга жена, заживяването с която е предизвикало промяната не само във Вашия живот, но и в живота на всички.
"В един момент той й казал за детето", но, разбира се, че е добре да се представи като баща на дете. Жената е настояла да го вземат при тях. Струва ми се, че те вече са имали
ясно решение да живеят заедно
Всеки от читателите би могъл да опита да се постави на Вашето място, на мястото на сина Ви и на мястото на тази втора негова жена, която е проявила решителност да отгледат заедно двете деца.
Виждате ли, Марина, стигнахме до извод, че първата Ви снаха не е била достатъчно готова за ролята майка. А може би не е имало как да я изпита чрез връзката със собствената си майка? Макар че сте живели наблизо, не й е достигнала и Вашата подкрепа, ако сте опитвали да й помагате за детето. Тази втора жена на сина Ви влиза в неговия живот и решава
да сподели своя живот
заедно с него, като, създавайки тяхното общо дете, тя поема да се грижи майчински и за първото му дете.
Не знам кое Ви плаши. Дали и тя Ви се струва с нещо несериозна? Дали се съмнявате, че ще може да се грижи също така добре за детето, както сте го правили Вие? В същото време в писмото само споменавате за второто дете, но не разбираме то вече на колко години е, дали е момче или момиче. Да не би това, че младите са взели с тях първото Ви внуче, да Ви е попречило да почувствате като близко второто детенце на сина Ви? Питам за това без упрек. Понякога става така, че
ако човек чувства, че са му отнели нещо
спира да вижда доброто в новата ситуация и е възможно и Вие съвсем несъзнателно да се възпирате от приобщаване с новия състав на семейството.
Не ни казвате и това дали живеете сама, дали сте двама с дядото на тези внуци и какво той мисли или би мислил за куража на сина Ви въпреки по-сложната ситуация да вземе решение
да се грижи като истински баща за двете си деца
Възможно е да има други съществени неща, които не сте успели да изразите в писмото. Затова консултацията във вестника не може да е пълноценна, а само ориентираща.
"Поставила му условие, че иначе няма да роди детето, с което вече била бременна в първите месеци". Питате не е ли грехота да се поставят такива условия. Подобно на пояснението ми за правото, за греха също нямам веща преценка. Поставете този въпрос на свещеник. Все пак ми се струва, че,
ако едно дете е било изоставено от майка
а друга жена пожелае да го отгледа заедно с роденото от нея и то да е до баща си, дори и посветените в праведността биха похвалили тази смелост и биха намерили начин да Ви утешат, Марина.
"Не искам да си спомням как дойдоха и ми съобщиха, че вземат с тях детето". Може би сте се били привързали към детето, след като сте го гледали от малко. Казвате, че то е било свикнало с Вас и "можех да си го отгледам". Някак си го "чувам" това така, все едно говорите за свое дете, което са Ви отнели. Да си представим как би растял първият Ви внук оттук нататък при мисълта, че родната му майка е някъде надалече, баща му, споделил живота си с втора жена, отглеждат заедно второто им дете, а той до порастването остава поверен на баба си. "Не знам сега как се оправят с малкото и с голямото". Какво Ви кара да се съмнявате в
техните възможности да се справят?
Сигурно сте се грижили всеотдайно за голямото дете. Сега то е приобщено към естественото си място - в семейството, и е батко на братче или сестриче. Расте с повече отговорност и самочувствие. Жената на баща му вероятно по-лесно му помага и за училище, отколкото бихте го правили Вие. "Мисля, че ме избягват. Идват от време на време на празници, но така или иначе са ме загърбили". Заети са, Марина. Тяхното внимание и грижи са насочени натам, където трябва - към тяхното семейство, към работата им, с която се препитават, и към нуждите на децата. Може би Ви се иска да ги виждате по-често, с нещо да им помагате - да им сложите в колата зеленчуци от градината, да Ви оставят от време на време децата? Дали не е по-добре,
вместо да преглъщате горчилка
да им се обаждате от време на време и да им казвате, че ще се радвате да ги видите и да им предлагате тези жестове на Вашата майчина подкрепа?
"Съседката ми казва, че като им потрябвам, ще дойдат". Това би трябвало да Ви удовлетвори като близък човек, на когото децата могат да разчитат.
"Защо като им потрябвам?" - защото с това най-вече се чувстват ценни родителите, на каквато и възраст да станат. Още повече Вие, Марина, признавайки, че все още имате сили и
можете да се погрижите
- вярвам - не само за първото внуче, но и за сина Ви в някои силно ангажирани моменти, а също и за двете внучета в подкрепа на снаха Ви.
Така, Марина, любовта между родителите и децата не спира, а се предава като сила, здраве, вдъхновение. С вашите знаци за майчина любов зарядът се предава от Вас на сина Ви и снахата, а от тях - на внуците Ви, и така всички сте благословени.