В петък, 18 октомври, от 18 ч в библиотека „Любен Каравелов“ започва срещата с белетриста Николай Табаков, който ще представи пред русенци новата си книга „Нула време“.  Четящата публика вече познава неговите романи, сред които са „Няма да е все така“, „Да“, „Византия“, „Ветровете ни мраморни“. В навечерието на своето гостуване писателят отдели време в натоварения си график и даде интервю за вестник „Утро“.

- Г-н Табаков, вие ще гостувате отново в Русе на 18 октомври от 18 ч в регионална библиотека "Любен Каравелов", този път с новия си роман "Нула време". Как се чувствате в Русе?
- Как се чувства човек сред приятели? Обикновено добре. А когато не си виждал приятелите си дълго време, усещането е като да те връхлети Коледа насред Великденските празници. Тоест - радостта е някак двустранна.
- Какво ви харесва в нашия град?
- Културните пластове, които най-добре устояват на времето, обичайно търсим в скулптурата и архитектурата. Това, което заимстваме от Западна Европа, това, което "крадем" и въдворяваме на местна почва, стотици и стотици години навлиза по течението на реката Дунав. Хората пътуват, търгуват, пазаруват, строят. Русе с неговите стари сгради - една каменна мечта. Мечтата да надскочим себе си. Толкова различни навеи, толкова напластявания, странната архитектура на този град. Не познавам човек, дори професионален архитект, който би се наел да "опакова" тази видима култура в едно-единствено стилово понятие. Не е и нужно. По-скоро е нужно да вдигнем глава и да се вгледаме. И никак няма да се учудя, ако изведнъж съзрем там горе, сред фронтоните и фигурите, някой авантюристичен прадядо, зареял поглед напред от горната палуба на парахода. Всъщност това чувство може да изпитате единствено в Русе. И пак казвам - ако се вгледате внимателно.
- А какво не ви харесва?
- Е, това вече не се отнася само за Русе. Може и да е по-чистичко, може да е по-поддържано, може и грижата за старите сгради да е по-коректна. Онези строители - търпеливите, горделивите, големите майстори - откъде ще ги намерим сега, ако рушим по невнимание?
- Разбира ли русенската четяща публика посланията във вашите книги?
- Русенската литературна публика не е еднородна, както не е еднородна и световната. Различни вкусове, различни предпочитания. Шегувам се малко, но и литературата е като кюфтето - едни го обичат нервозно, други пърженко, трети с повечко лук. Не можеш, пък и не трябва да угаждаш на целия спектър от читатели. В последно време забелязвам едно неистово желание на авторите задължително да се харесат, ама на всички. Голямо дрънкане на оръжия, голяма реклама, един вид - елате ни вижте. Напразни усилия, уверявам ви. Всеки действителен писател създава своя публика. Тя може да е малобройна, може да е публиката на високата естетика или да е изградена от любители на сложните, вечни, наши си, екзистенциални въпроси. И обратно - публиката да е почитател на мускулестото, бързоного четиво, на кримки и фантазийки, и всъщност - да е по-многобройна. Въпрос на избор за самия автор. Каквато публика предпочита, такава ще му се въздаде, както е казано и в Светото писание. Оттук-нататък - неговата си публика да го разбира.
- Имате ли среща, въпрос, реплика в Русе, която да сте запомнил?
- Хм, веднъж един напорист читател ме запита какъв е смисълът на живота. Поразговорихме се, след това дълги години си пишехме, за съжаление той почина наскоро. Животът му се оказа смислен - той беше открил себе си. Онова културно усилие на човека, на истинския човек, сам да стане смисъл и по този начин да даде смисъл на собствения си свят, на този ежедневен, забързан, изпаднал в дребнотемие свят. Онова питане - какво ни формира или деформира, имаме ли фундамент, на който да стъпим, уникален ли е човекът или проста биологична единица. Има ли разлика между човека и коня, например. Да, те дишат, пъшкат, размножават се. Биологията е задължително условие за живот. Естествено. Но само условие и нищо друго. Нататък продължава човекът.
- Вие самият сте родом от Ивайловградско, от долината на Арда и полите на Родопите. Как във вашите книги се озова Дунавът?
- Човек може да се роди на палуба на кораб, в пощенския вагон на бързия влак за Варна или на остров Капри примерно. Не зависи от него. Той обаче изгражда представите си, критериите си, спомените си от средата, в която пребивава и от хората, от които се учи. Нали знаете, всеки на този свят се нуждае от своя учител. Учителят може да се нарича Христос, може да се казва Буда Шакямуни, може да е и онзи Петров, по литературата. Аз израснах край Дунава, а моите учители до един са капитани. Не на кораби, на платноходи. Моето кръвно налягане е равно на нивото на река Дунав. В сантиметри. 
- Много често във вашите романи се преплитат не просто сюжетни линии, а епохи, нагласи, манталитети. Целият сюжет ли обмисляте в детайли, преди да пристъпите към работа? И в какво се изразява подготовката ви за работа върху един роман?
- Не, не обмислям предварително сюжета. В прозата съществуват два различни начина на писане. Единият е строг - авторът изготвя план, след това го пълни с ерудиция и личен майсторлък. Такъв начин на писане за България се нарича Вера Мутафчиева. Другият начин е играта. С думите, с идеите, със запетаите, ако щете. Това пък е Йордан Радичков. Мен ме привлича повече играта.
- Колко време пишете - за колко време бе написан романът "Ветровете ни мраморни"? А "Нула време"?
- Три години. Четири години. Различно. Понякога са нужни много усилия, свързани с четене и търсене на най-правдивите картини. Изглеждат странични тези усилия, но ако искаме да сме честни с читателя, ще трябва да ги направим. Да кажем, във "Ветровете ни мраморни" трябваше да покажа десетте най-изявени европейски интелектуалци на 20 век. И тримата българи. Хайде, за хуманитаристите беше по-лесно - познати неща. Но за хората на точните науки? Как се обяснява теорията на относителността на приемлив език? Какъв ясен пример да се даде? Много време отнемат тези неща. Подобен случай е и "Нула време". Там пък се сблъскват и разделят възгледите на дзен-будизма и православното християнство. Интересно е, но докато аз напиша една книга, моят приятел, художникът Греди Асса, прави над четиридесет изложби. Неблагодарен труд е писателският. Това - на пръв поглед. Защото за мен всяка нова книга представлява малък, абсолютно личен университет. Като прибавим и удоволствието от самата работа, онази игра, за която говорим, се получава нещо като безкраен празник. 
- Коя част от деня е вашето най-работоспособно време?
- В това отношение аз тотално излизам от нормите на човешкото живеене. Ставам в два, работя до единайсет, когато гостите ми се събудят, участвам заедно с тях в пиенето на кафе, в обедите и аперитивите, и всички се чудят кога всъщност ми остава време за писане. Разбира се, вечер ме няма никакъв, изпускам най-интересните мачове, спуквам се от яд, но нищо не може да се направи. Такъв един, нерегулиран режим. Или регулиран? Знае ли човек?
- Кой е първият ви читател?
- Познавам го този взискателен дървеняк, много добре го познавам дори. Защото това съм самият аз. Наскоро, докато уточнявахме детайли по "Нула време" с големия български интелектуалец, професора по философия от Софийския университет Георги Каприев, той най-невинно намекна (с камшик в едната ръка и морков в другата), че е нужно да се съкрати един епизод, доста романтичен впрочем. Бил евтиничък и подлъгвал сериозния читател. Замислих се дълбоко. Аз на кого искам да се харесам? На масовия? На сериозния? Или на читателя от интелектуален тип, какъвто е Георги Каприев? И стигнах до много интересен извод. Ами да - аз искам да се харесам на самия себе си. На изградения в годините лично мой литературен критерий, на собствените си разбирания, на собственото си усещане за мярка и красота. Много егоистично, нали? Но човек или стои отвъд компромиса, или никъде не стои. Поне това научих във времето.
- До каква степен се доверявате на редактор и доколко му позволявате да се намесва във вашия замисъл или във вашата стилистика? Все пак вие самият до неотдавна бяхте издател и всъщност сте наясно и с двете роли - и тази на автора, и тази на редактора и издателя?
- А, тези литературни чудовища - редактори и коректори. Не им позволявам да дишат дори. Не им давам да се намесват. Но докато те говорят, слушам с четири уши. Защото - все пак рядко - напипват ваксата.
- Напоследък в българската белетристика се появяват доста нови имена, впрочем, много от тях са на жени. Как гледате на младата българска романистика и какво ви прави впечатление в нея?
- Нямам мнение, защото не съм ги чел. Надявам се да са добри, да радват читателя и прочие, и прочие. Тоест - желая успех. Вие колко жени големи романистки познавате в световната литература? Аз не познавам. Но ето - дошло им е времето. Да се надяваме на най-доброто, защото литературата е трудна любовница. Мери си времето, пази талия и никак не се колебае - изхвърля излишното.
- Работите ли вече над следваща книга и ще има ли отново в нея Дунав и "речните хора"?
- При мен Дунава, освен всичко друго, е символ на вечността. Затова се занимавам с тази велика река. И още нещо - преди години моят голям приятел и голям български маринист Никола Радев страхотно хареса Дунава такъв, какъвто го описвам. И ме посъветва да не я изоставям тази река. А пък аз нали ви казвам - слушам с четири уши. И не мога да я изоставя. Ако тя поиска да ме изостави, това си е нейна работа, но и това не ми се вярва, защото гледам, че се чувства уютно тук. Къде ли? Ами на страниците на "Нула време". А щом й омръзне, веднага ще й потърся нов дом. Само дето още не му знам заглавието.