Гневен ропот се надигна във Фейсбук, където преди две седмици будни русенци биха тревога: "Лепят чисто бял стиропор върху зидовете с патриотичните фризове под къщата-музей на Баба Тонка!". Съзрели енергичното лепене, много хора тутакси отвориха любимия си "Хайд парк" във Фейсбук и изригнаха: "Видяхте ли какво лепят?!", "Хайде, взеха да изолират и музея "Баба Тонка", "Безобразие!", "Вандали!!!"... Напатили се от нелепи акции и действия, хората побързаха да реагират там, където това се прави най-лесно и най-безопасно. 
Истината обаче се оказа друга. Този път "дегизирането" се оказа точно такова. В Русе в момента се снима филмът "Боби Блажения" по романа на известния белетрист Емил Андреев "Боби Блажения и Другия американец". Режисьорът Станимир Трифонов обясни: "Просто за нас е много тъмен този зид, затова поставихме белия материал върху него и като приключим снимките, можете да бъдете сигурни, че всичко ще бъде свалено и изчистено, русенци нямат причина за тревога".
Русе не за първи път става част от филмова продукция
особено когато действието се развива през първата половина на 20 век. Обичайните места са Клубът на дейците на културата, Симеоновата къща, която е една от официалните приемни на общината, централните улици на града, където сградите пазят романтичния аромат на достолепие, достойнство, сдържана гордост и стремеж към стил и изисканост. По-голямата част от тези архитектурни забележителности влизат в кадъра и на бъдещия филм. Тук главният герой се влюбва, създава лекарство-чудо, среща се с митичния Американец, дошъл през 1939 година заедно с бъдещия президент Джон Кенеди, преживява голямото предателство на своята любов и други трагедии... 
Русенските снимки на филма станаха повод да помолим режисьора Станимир Трифонов да отдели време за разговор за вестник "Утро". Той откликна сърдечно. 
- Вашият вестник преди време писа за моя дебют като театрален режисьор. Русе има особено място в моя живот и в професионалната ми биография. През 1996 година на русенска сцена направих постановката на пиесата "Ревека" и вашият вестник написа много ласкав текст за това събитие. Помня го. Аз обикновено винаги си купувам местните вестници, където и да снимаме с екипа, и трябва да ви кажа, че "Утро" стои много добре - професионално го правите. 
- Как се появи за вас "Боби Блажения"?
- Аз имам предистория в отношенията с Емил Андреев. И двамата сме учили във Великотърновския университет, 
и двамата сме от кръжеца на великия учител Анчо Калоянов
големия писател и учен с русенски корен. Освен това с Емил имаме съвместен опит с филма "Стъклената река" по неговия роман. И още нещо - двамата имаме и един документален филм за 50-годишнината на Великотърновския университет. Така че се надявам третата точка - "Боби Блажения", да е третото звено от аксиомата, която да завърши тази своеобразна фигура като един красив равностранен триъгълник - надявам се да е и красив, и равностранен. 
Това е предисторията. Другото е, че продуцентът Пламен Йорданов ми се обади - прочел книгата на Емил и веднага предложи да я филмираме. 
- Действието на романа се развива в Лом. Защо избрахте да снимате филма в Русе?
- Първо, защото в Лом е невъзможно да се снима. Там има една-единствена запазена къща от онази епоха и един паметник на терориста. Преди десетина години вече снимахме там, така че с екипа сме наясно с ломските дадености. От друга страна, извън всичко, каквото и да се говори, Русе е градът в България с най-европейски облик. 
Русе е градът, който е най-малко обезобразен от оловното време на комунизма
За щастие, тук на много места са запазени сградите, съставящи онази атмосфера, която няма как човек да открие другаде. Макар че неминуемо се натрапва панелната епоха - ето, снимахме в еврейския квартал, около родната къща на Канети, където ароматът на първата половина на миналия век още стои, но ето че и там по едно време вдигаш глава и в погледа ти се набива някаква сива и безизразна кооперация... Истината е, че за 75 години България е доста добре обезобразена. А аз тъгувам по някогашното... И го намирам тук. Това, което го има тук, в Русе, не можеш да го почувстваш нито в София, нито във Варна, който е най-обезобразен от всички други градове, нито в Пловдив, където можеш да видиш оригинални старинни керемиди, но не и този дух... 
- Говорите за Русе така, сякаш не просто харесвате града, но той ви е особено близък? 
- Да, така е. Половината ми род е в Русе - еленското родословие, по майка съм еленчанин. А пък нали знаете, че Еленският балкан беше курортната база на Русе...  
- Но вие сте свързан с Русе и с филмовата си дейност?
- Да, разбира се. Снимал съм тук част от двусерийния филм за Атанас Буров - нали тук е живяла друга част от Буровия род. Филмът "Изпепеляване", който направихме през 2004 година, е друга русенска нишка. Сценарият е на русенеца Йордан де Мео, самата история е много русенска. /Филмът печели приза Златна роза - б.а./ Снимали сме испанците от Гуардия Сивил по време на ембаргото. Имам филм за Дунава... Абе, почти нямам филм без Русчук. 
Обичам този град! Обичам дори и комарите му! 
Особено обичам старата му част, не си падам по новите съвременни архитектурни "шедьоври". И въобще, аз по принцип обичам предградията, убеден съм, че истината за всеки град е в предградията. И с Русе е така - историята на Русе е в неговите предградия - там, където те са били: в арменския квартал, в еврейския, в циганския квартал... Е, друг е въпросът, че на много места, в това число и в Русе, една немалка част от някогашните предградия вече са в чертите на централната част. Но в Русе всичко е история... 
- Не криете, че имате сантимент...
- Ни най-малко не крия това! Русе е важен град за мен, той е емоция, той наистина е сантимент. 
- Свързан сте и с алтернативното кино, центърът на който също е нашият град - тук е "щабът" на Асоциация "Алтернативно кино"... 
- Аз съм член на асоциацията - аз съм си кинолюбител още от ученик, а с Владо Илиев и с русенската кинаджийска кохорта сме много повече от добри познати и колеги. И сега тази кохорта страшно много ни помага при снимките на "Боби Блажения". Впрочем Владо Илиев преди няколко години направи един документален филм по разследване на журналиста от Горна Оряховица Борис Цветанов точно за тази история - на Боби Блажения. Този филм е, както обичат да казват сега, бекграунд за филма, който снимаме. 
- И така, стигаме до снимките.
- Снимахме в къщата на Баба Тонка. 
Снимахме в Клуба на дейците на културата - тази феноменална къща, която днес също предизвиква жал
защото и там нещата са трагични, таванът пада... Предстоят снимки на остров Люляка, в Историческия музей, в общинската къща за гости, в католическата резиденция... След това ще снимаме в психиатричната клиника в Карлуково, после една седмица ще работим в Буровата банка в София. 
- Разкажете малко за екипа. 
- Сценаристи са самият Емил Андреев и Боряна Дукова, оператор е Кирил Проданов, композитор е Георги Стрезов, който беше направил добра кариера в Холивуд - той е автор на музиката и към филма "През сълзи" за страданията, преживени от арменците в България, който направих преди няколко години, и на музиката към сериала "На границата". Сценограф е Мирослав Маринов, художник по костюмите - Елена Тренчева, гримът е грижа на Мария Тошева.
- Кой е актьорът, който влиза в ролята на Боби Блажения? 
- Това е Александър Тонев, който тази година завърши НАТФИЗ. Той е част от изключителния актьорски отбор, който сме събрали. Лорина Камбурова играе другата главна роля - на любимата на Боби. Параскева Джукелова е майката, участват също Стефан Денолюбов, Любен Чаталов, Михаил Петров. 
Винаги лансирам едно-две имена на млади актьори
които работят заедно с утвърдени актьори, а инак екипът сме от "На границата" отпреди пет години, предимно млади хора, изключително работливи. 
- "Боби Блажения" е филм за... 
- Това е филм за превръщането на Боби - главния герой, от една чиста романтична личност с пориви да спасява света в човека, който се озовава в психиатричната клиника, наглед изгубил всичко, но всъщност скрил се в своя свят, който се оказва единственото му спасение. Този филм е важен и нужен - абсолютно съм убеден. Както съм убеден, че тези, последните 75 атеистични години са огромен проблем за България. Днес някои съставят морални кодекси със стотици точки - а забравят, че си има Десет Божи заповеди. Филмът е изтъкан от носталгия, меланхолия по изгубената Трета българска държава. 
И отново да подчертая: радвам се, че снимаме тук, в Русе. И поднасям моите благодарности на директора на Историческия музей Николай Ненов, на общината, която изключително много ни помага - както винаги впрочем, с изключение на само един от предишните ви кметове. И, разбира се, моята признателност към Група "Русе филм". И не защото 
още в първия работен ден тук те ми връчиха медал - медал от УНИКА
който бе донесла Таня Алахверджиева, българският представител в УНИКА /Световната организация за алтернативно кино - б.а./. А защото моите приятели от Група "Русе филм" начело с Владо Илиев страшно много и сърцато помагат. 
- Очевидно с филма, който снимате сега, продължавате своята линия на работа върху чувствителни теми, които не са особено популярни или пък на някои им се виждат твърде полемични или трудни.
 - Изтъкан съм от недостатъци и грехове. Но в морален аспект във филмографията нямам заглавие, от което да се срамувам. Нямам слугински филми. "Стъклената река" беше опит да се вгледаме в съвремието - пак през историята, но с меланхолията на отминалите години. Това въздейства. Ние живеем в уникално време, когато имаме рядък шанс да преживяваме разрушения, множество революции са ни унищожавали, а никой не е възставал. Но не приемам нашето време да се определя като тъжно. Мрънкането и квиченето - тези два национални спорта на българите ме отвращават. Ето, погледнете - днес е един слънчев ден, пред нас е тази прекрасна река, ние сме в прекрасния Русчук. Какво повече?!