Едни виолетови луни на точки с патешко жълти звезди, едни рогати възглавнички с дискретни опашчици и с оплезен език на зелени черти, едни пъстри платнени чанти с боднати встрани закачливи котешки муцунки... И над всичко това шарено богатство - космати зелени, лилави, розови смешни чудовища, с по едно полупритворено око по средата, с четирипръсти ръчички и меки краченца-лапички. Покрай и измежду меките чудеса ако се разровиш, ще откриеш още десетки причудливи красоти: диадеми, брошки, фиби, шноли, украшения за чанта, детска количка и раница и какво ли още не. 
Това представляваше масата на една русенка по време на традиционната Нощ на Самоводската чаршия и Фестивал на занаятите във Велико Търново миналата седмица. Там Здравка Върбанова беше занесла една част от своите майстории, които приковават погледа и трудно пускат човек да продължи, без да се предаде на изкушението да си купи поне едно нещенце. 
Едноочковците се радваха на най-голям интерес
казва Здравка Върбанова. И уточнява, че въпросните чудовища са по идея на 7-годишния й син Камен, който много настоятелно я помолил преди известно време да направи и нещо за него - примерно, едно чудовище космато, със зъби, с рога и с едно око. И така по заявка и по дизайн на Камен се родил симпатичният косматко, който в семейството на Здравка нежно наричат Таласънчо - от "таласъмче" и "сънчо" /защото единственото око всъщност дреме/. 
От малка обичам да правя нещо с ръце - да рисувам, да пипам разни неща, да моделирам, да сглобявам и да виждам как от нещо старо се получава нещо ново, разказва Здравка. Любимото й годишно време били ваканциите, когато тя заедно със сестра си и двамата си братовчеди отивали на село при баба Наска в Босилковци. "Супертворческо беше - правихме си къщички от бъзе, строяхме си укрития на сеновала, но най-ми беше хубаво
вечер да седна на килима в стаята и да извадя трите чекмеджета на баба 
- те и трите бяха пълни със съкровища: копчета, конци, парченца плат, дантелки, какво ли не. И баба много обичаше да ни шие разни работи - малки торбички за пазаруване, потничета, полички, гиздеше ни. Правеше го от парчета плат, от стари нейни престилки. После в училище "Васил Левски" любимата ми учителка беше госпожа Дешка Бонева /тя сега вече ми е приятелка/ - предаваше труд и творчество, при нея шиехме разни неща, бродирахме с цветни конци. Още тогава усетих, че това е нещото, което най-много ми харесва, затова след осми клас нямах колебания - Техникумът по облекло беше моето училище!", разказва Здравка. 
Дарбата й да рисува в съчетание с необятното въбражение раждали най-различни модели и вариации. С приятелката си 
всеки ден се отбивали в Магазинчето на Слепия Иванчо
където единствено в целия град преди години можеха да се намерят джунджурийки като пъстри ластичета, фибички, нестандартни копченца. Тогава унификацията беше наложила печат върху облеклото и външния вид на хората през соца. Но Здравка не можела да преглътне току-така безизразната щампа.
"С моята приятелка все търсехме нещо по-изкилиферчено, нещо което да ни различава. Едно от нестандартните ми решения беше да приватизирам едни панталони на баща ми, който беше военен - от тях си уших къси панталонки и така се носех гордо по улиците с нестандартни зелени бермуди и хаки чорапогащник, докопан пак от зимните военни униформи, продължава русенката. 
Следването в Русенския университет надгражда уменията и дарбите на Здравка. Естествено, специалността й е дизайн - промишлен дизайн, така че тя отново е попаднала на точното място. "Правихме макети, рисувахме, създавахме композиции, оформяхме пространства - беше страхотно! 
Много ми беше хубаво да работя с хартия
Хубаво беше, че всеки имаше свободата да работи по свои проекти - дипломният ми проект беше заедно с още две колежки, с които правихме оформление на боулинг зала", разказва Здравка. 
Веднага след дипломирането получава покана да работи във фирмата на един от своите преподаватели, Венелин Молнар. 
Беше много интересно, много творческо и изключително полезно за мен, казва тя. 
След това и тя като немалко други млади българи, заминава за чужбина и работи две години в Англия. След връщането си в Русе се ражда дъщерята Доника, а скоро след това започва работа като дизайнер във вестник "Утро". До раждането на второто дете - Камен. 
И докато бях по майчинство с него, се върнах отново по-трайно към любимите ми занимания, припомня си Здравка. Въпреки че на практика никога не е преставала да радва близки, познати и непознати с интересните неща, които прави сама. 
"Още докато бях в техникума, започнах да правя хартия. Накъсвам на ситно кори за яйца, смилам ги в блендер, разбърквам с малко тапетно лепило, а после изсушавам тази смес върху една хавлия. След това 
правя един малки папирусчета - те после се превръщат в картички
украсявам ги с цветенца, с орнаменти, миниатюрни панделки. Така познати и близки още тогава получаваха от мен за празници оригинални поздравления. В Англия също правех доста такива неща, имах и поръчки от хора, които знаеха за моето увлечение. Доста много бяха поръчките за покани за сватби и честитки по такива поводи. Но ето, вече от две години се занимавам сериозно само с това. Като шиенето вече е една от доминантите", обяснява приложничката. 
Когато си изяснила за себе си, че това, което й доставя удоволствие, е най-добре да стане нейна професия и основно занимание, нещата си дошли по местата. Тогава заедно с втория й съпруг Кирил наели помещение, където е разположена шевната машина и всичките онези най-различни материали, от които въображението и умелите ръце на Здравка сътворяват невероятни платнени създания, а те, дори и да са сладолед във фунийка, фръцкава дамска чантичка или незнайно за науката животно, си имат своя душичка и характерче. 
Отдавна ми се искаше да се занимавам само с това, но някак не се решавах, докато сега с подкрепата на Кирил, който ми е такава стабилна опора, вече мога да го направя, казва Здравка. Шие възглавнички за из път, възглавнички за украса, които могат да изглеждат като луна и котка, но също и като 
зелен дракон, викинг или пират
Прави играчки от плат, шие бебешки аксесоари, изработва хартиени или дървени картички, майстори бижута. 
"Аз почти нищо не изхвърлям - дори и да е парченце плат с размери три на три сантиметра. Как ще го изхвърля  - ами че с него може да се облече едно копченце! А пък от вътрешен шев оверлог на някоя дрешка, като го навиеш, става цветенце за фибичка, за брошчица! Много обичам да рециклирам - страшно ми е интересно да видя как една стара блузка се превръща в чанта, възглавничка, драперийка", казва Здравка.
Дала е име на своето ателие - "Парцалената кукла". "Много се чудих как да се казва и стигнах до извода, че след като на мен най-любими са ми парцалките, всякакви парцалки: на райета, на точки, на квадратчета и цветчета, значи, най-естествено е и името да е Парцалената кукла. 
Аз съм Парцалената кукла
Като видя някоя стара дрешка, веднага виждам в какво може да се превърне. Обикалям по магазините, на които викаме "Килата", и там откривам много мои идеи", усмихва се Здравка. 
Мъжът й Кирил помага, а децата Доника и Камен също са изкушени от майсторенето на разни нещица. Дори Доника вече започва да ме надминава в някои отношения, признава Здравка. Във всеки случай, децата постоянно питат майка си дали едно или друго от "суровините" в ателието вече са й излишни, за им ги отстъпи и те да направят нещо свое. 
Напоследък все повече ме преследва мисълта и аз да предприема една еколиния, казва Здравка Върбанова. Замисля да започне да шие различни по размер торбички, с които хората да ходят на пазар и вместо да си наскубват по цял наръч полиетиленови пликчета в хипер маркета, да си пълнят картофи, лук и краставици в торбички от плат - после чантичките да се изперат и да се използват отново, а не да задушават природата с неразградими пластмаси. Може би ще подхвана една такава серия, но заедно с това ще задълбая малко повече и по посока на играчките, защото там пространството е необятно, уверява Здравка Върбанова.