Здравейте! Не знам откъде да започна, колко от това, което имам нужда да споделя, да напиша тук... Бях явно доста дълго време в чужбина, за да се отчуждя, както изглежда, от страната си. Учих в една уредена откъм ред и социална политика държава. Отначало ми беше малко трудно да свикна, но може би ми помогнаха любопитството, удивлението от чуждия ред и любопитството от себе си - как се справям. В моменти на колебания претеглях да си дойда ли в България или да продължа, но решавах да удържа на трудното. После работих там. Натрупах опит в дейност, която беше нова не само за мен. Знанията в тази работа се съчетаваха с установяване на рамки, които изпълвахме с конкретни съдържания. Често чувствах творчеството между нас с колегите и в себе си - с това, което правя. През отпуските в България познати ме тупаха по рамото и казваха, че и тук има нужда от такива дейности и специалисти. Намекваха, че инвестирам потенциала си в чужда държава. Взех решение, което обмислях около половин година. Дойдох си. Няма да се оплаквам на какво се натъкнах лично, докато се уверя, че в това, за което щях да бъда много ценен, местата са разпределени, предстоящите са резервирани за други, на които им се полагат – няма да се състезават за тях. Като се огледам и вслушам наоколо, чувам  за какво най-често говорят хората, от какво страдат. И по медиите - все неща, с които като че ли всички са свикнали и ги приемат за нормални. Извинявайте, че не съм конкретен. Списъкът би бил много дълъг. Чувствам се безсилен. Струва ми се, че аз, отделният човек, и колкото и много като мен да се съберем, до старостта ни това няма да се оправи. Жена ми счита, че трябва да лекувам депресия. Казва ми да се събудя. Аз пък й казвам, че в момента съм само объркан, още не съм заспал и че искам да навия таймер за същата дата и същия час за след 10 години. Искам и тя да заспи с мен, защото я обичам. Можем да си позволим такъв сън. Заспиване е образно казано - да се върнем в чужбина и за тези 10 години от таймера да не чувам нищо за тук, за да не продължа да се напрягам, или пък тук да останем, но някъде извън шума, в който не различавам разрешения. Да отидем някъде в планината. Примерно като хижари. Няма как за 10 години, поне за 5 - до тръгването на училище. Страхувам се, че като се „събудя“, шумът ще е същият. Мислех си, че страната ни нещо боледува от объркване и мога да допринеса да се оздравява. Оказа се, че и аз боледувам. Извинявайте. Сигурно ще се справя. Но не исках да е така - като свиквам с всичко това. Жоро, 32 г.

Здравей, Жоро! Надявам се написването на писмото да е помогнало поне малко да разтовариш насъбраното, което може би дълго си потискал, за да забележи и отчете съпругата ти промяната в теб. Не разбираме от колко време си се завърнал от чужбина и дали лека-полека, ако са поне няколко години, или пък интензивно, ако е отскоро, си се оказал в
ситуации, с които се разминават очакванията
Оставаш някак деликатен, но и с това като че ли поемаш вина, която не ти принадлежи - "Бях явно доста дълго време в чужбина, за да се отчуждя, както изглежда, от страната си". Каква е вината на човек, който е видял и живял в някои различни критерии за ред и които формират и определен тип обществено съзнание? Възрастта ти и времето, през което си бил в тази чужда държава (също не разбираме от писмото ти колко е, но да кажем 10 години), са достатъчно силни фактори да е продължило формирането ти съобразно тях и да възприемеш от тези
ценности, които правят живота по-сигурен - предсказуем
с това и спокоен.
Използвал си интересен и ефективен за теб начин да понасяш първоначалните трудности в чуждата държава – "любопитството, удивлението от чуждия ред и любопитството от себе си - как се справям". Признаваш, че си имал и твоите моменти на слабост - колебания с мисъл за връщане назад, "но решавах да удържа на трудното". С тези твои думи се надявам в настоящата консултация да покажем, че това е възможно на
хора, които удържат само на лесното
и затова се и придържат към него. 
След като си се справил с ученето, си се уверил, че би могъл и да работиш в чуждата държава. Постигнал си работа, в която, както разбираме, се е развивала нова дейност. Ти и твоите колеги сте поставяли основите.
Може би те е водило пак любопитството как ще се справите и удивлението, че го правите. Налагало се е да определяте ясни рамки, които сте изпълвали със смислени конкретни съдържания. Предполагаме колко е икономично, ефикасно рамката да е изпълнена, за
да не остава място за "въздушни течения"
Възможността за творчество ти е давала сили, защото е удовлетворявала твои потребности, с които е резонирала. Нека отчетем, че има хора, които са по-скоро изпълнителски тип и работа, която е до голяма степен творческа, им създава стрес и напрежение и не би трябвало да ги упрекваме за това. По-скоро е важно човек да познава в какво му е силата и да търси подходящата за себе си работа.
И после, Жоро, след поредица отпуски, в които родолюбивата ти съвест е била провокирана от намекванията на твои познати, че даваш потенциала си на чужда държава, ти реши
да отдадеш своето тук
Казваш, че няма да се оплакваш от конкретното, на което си се натъкнал, но нека предположим - струва ми се, че си разочарован и наранен. В това, за което си знаел, че ще бъдеш ценен, местата вече са били заети (не казваш дали от хора с подобни на твоите знания и опит), а за местата, които е можело да се открият в близко бъдеще, се е знаело кои са следващите, които ще ги заемат - нали така? Да, те няма да се състезават за тях. Това може да е една от трайните особености на нашия ред, имайки предвид начина, по който представяш общо и накратко чуждата държава в началото на писмото ти.
Схващаш и някои
общи черти на възприятията на хората тук
Така изглежда, че това, което ги вълнува и от което страдат, не е нещо индивидуално, а е станало колективна особеност. Учудваш се, че хората приемат каквото им предлагат медиите за нормално. Не съвсем, Жоро. Хората са нащрек в края на лятото и началото на есента, за да чуят с какво ново ще дойде Новата година - дали ще са във финансово изпитание битът или бизнесът им (в случай, че не са на държавна работа, субсидирана от институциите, или в голяма компания, които не се влияят чувствително от сътресения).
Думите ти "Чувствам се безсилен. Струва ми се, че аз, отделният човек, и колкото и много като мен да се съберем, до старостта ни това няма да се оправи" не са много окуражителни за
хората, които предпочитат да имат надежда
Може би и за жена ти. Дали счита, че с песимизма, който преживяваш, има опасност да проспиш и добри възможности по нашенски? Но ти си избрал да се придържаш към критериите за ред, възприети от добре уредената държава? Може би отхвърляш компромисни варианти? Иска ти се да можеш да заспиш и като се събудиш, някак (защото чувстваш безсилие да допринесеш) животът тук да стане по подобие на другия там – добре уреден. Страх те е, че ще се събудиш в същото, така все едно не са минали 10 години - с
шума от говорене, в който не се различават разрешения
"Мислех си, че страната ни нещо боледува от объркване ... Оказа се, че и аз боледувам".
При тези думи, Жоро, имам нещо специално за теб. То може би няма да те успокои и обнадежди, но се надявам, че би помогнало като ориентир какво води до социалното боледуване, а оттам често и до физическо боледуване – едно от нещата, които в социалните системи, каквито са семейството и обществото, определят здраве или невроза.
Представи си един триъгълник. Подобно на трикрако столче, индивидуалната психика е стабилна с тези три неща в ъглите на триъгълника: детският принцип, който предпочита удоволствието, лесното, познатото; майчиният принцип " удовлетворява потребността да сме нахранени, приютени; бащиният принцип "
принцип на реда във всичките му форми
При малките деца тези три наличности осигуряват: реда чрез дневния режим, който прави живота предсказуем и формира здрава нервна система, после и игрите с правила, правилника в училище. В колективната психика това са законите, конституцията. Когато го има "отгледан" бащиният принцип в личната ни психика, като възрастни удовлетворяваме и майчиния си принцип, с който самоконтролираме и утешаваме детето в себе си, подведено от изкушение по лесното и приятното. Ако в колективната психика на единия връх на този триъгълник е гражданинът, в другия - държавата, в третия - законите, нали е ясно как - като в държавата, в която си учил и работил - яснотата на законите и правилата (редът), понякога сурови, предоставят - както казваш - и добра социална политика -
функция на държавата, когато е майка
Неяснотата на законите, нееднозначното ползване на правилата, неопределеността на реда объркват държавата и какво остава за гражданина, освен в неговия ъгъл от триъгълника да е страдащ, болен, с чувство, че не се справя, или пък, за да избегне това - да рискува, да пренебрегва закона в свой интерес, да е девиантен, да краде от държавата. Има и трета категория сред гражданството, Жоро, към която ти предлагам да се ориентираш заради признаци за риск от разболяване - хората, които някак ще подпомогнат изграждането на по-сигурен ред, за да може държавата и тук да стане майка.
Може би не е по силите на никой отделен човек, а си представям колко воля изисква това от нашите управници. Но
по наша воля е и в наша власт
да направим своята работа и да уредим в своя дом един такъв триъгълник на стабилността - от игрите с правила с децата и уюта, в който винаги може да си похленчат на топло рамо и да си изядат вкусната топла супа, до ясните рамки в работата ни, изпълнени с конкретно смислено съдържание, и до удоволствието на творческия живот като на детското ни "весело вътрешно Аз".
Така, Жоро, може да не се налага да се връщаш отново в чужбина или да се оттегляш високо в планинска хижа. Няма и да се налага да свикваш с това да живееш потиснат.
Сигурно ще се справиш! Особено ако предизвикаш и тук твоите силни начини - любопитството и удивлението да наблюдаваш и себе си не само как ще се адаптираш в тези особени условия, а как ще се адаптира и страната ни към реда, който ще излекува нашата обществена невроза.