Какво място заема 6 септември в българската история? - питам преподавателя по история в Дойче шуле Николай Чакъров. И припомням, че за немалко българи двете празнични дати през септември, 6-и и 22-и, трудно се запомнят - повечето хора все се питат: коя беше на Съединението, а коя - на Независимостта? 
"Вярно е, че много хора възприемат тази дата просто като един почивен ден. Но 6 септември заема много сериозно място, особено в новата ни история. Това е единственото успешно българско въстание от по-ново време - при това успешно 100 процента! Реално и по същество Съединението е именно въстание - сваля се правителството. Но то е въстание без жертви - с изключение на Райчо Николов. Впрочем той е един от забравените герои на България, за него нищо не пише в нито един учебник", разказва Николай Чакъров. И се впуска да припомня
интересни факти, свързани с обединението на Княжество България и Източна Румелия
"От Съединението има и редица недотам популярни ползи и малко коментирани въпроси. През есента на 1885 г. изпъква имперската политика на Русия - и рухва митът за братята славяни, които идват да ни освободят. Друг любопитен момент е фактът, че тогава Великобритания за втори път застава зад българските искания. Първият път е, когато дава рамо на българската Екзархия с цел да се намали напрежението в българските земи на Османската империя. А при обявяването на Съединението всички страни са против него и очакват реакцията на Русия. След като Русия обявява, че е против, тогава Великобритания заявява своята подкрепа. Всъщност, Съединението може би и затова успява - защото всички отвън са против него...", продължава Чакъров.
За него историята не е просто урок за преподаване
Тя е нещо, което е живо и има органично място в съвременната действителност. Паралелите между събития преди и днес, съпоставките и изводите, но също и необходимостта днешните младежи да бъдат не само запознати с миналото, а да се научат да анализират и сами да издирват факти, да ги подреждат и да извеждат свое мнение - вероятно всичко това е направило за Николай от науката история важна линия в живота му. 
А можеше днешните ученици в Дойче шуле да имат съвсем друг учител по история. Защото от детството на русенеца всичко сочело, че
той ще стане моряк - също като татко си, капитан Иван Чакъров
Благодарение на него и капитанската му професия беше и моят първи сблъсък с "гнилия капитализъм", разказва преподавателят. 
Бащата, който от всеки рейс на горна линия по Дунав носел по една от любимите на сина си малки колички, при едно от пътуванията си взел на кораба и десетгодишния Николай. "Преди това бях пътувал с него веднъж до Рени, но второто плаване беше до Регенсбург и тогава се случи моят сблъсък с онази реалност, за която не бях подозирал. От колекцията ми липсваха количките с номера 3 и 7. Татко ме заведе в грамадния магазин на "Квеле", а вътре отидохме в магазинче, пълно с несметен брой колички и камиончета. 
Гръм да ме беше ударил, нямаше да остана толкова смаян
Не знаех накъде първо да погледна - бях зашеметен. А татко бързаше - трябваше да се прибираме на кораба. "Казвай! Кои номера нямаш?". До такава степен се бях залисал, че в бързината обърках номерата - и купихме вместо 3-и още един 5-и номер! Когато излязохме оттам, започнах да разпитвам: "Защо в Русе нямаме такъв магазин? Ами в София има ли такъв магазин?". Накрая татко не издържа и извика: "Не питай!", припомня си Николай Чакъров. 
Че той ще поеме пътя на баща си и капитанската професия ще бъде и негова - това в дома на Чакърови някак не подлежало на обсъждане. След като завършва 8 клас в училище "Любен Каравелов" /където му преподава история бъдещият му директор - Стойко Димитров, възстановил Дойче шуле десетилетия след неговото затваряне от комунистическия режим/, Николай продължава да учи в Корабния техникум, в паралелката на капитаните - корабоводене. След това обаче
здравословен проблем му затваря пътя към Военно-морското училище
което е завършил и неговият баща в първия инженерен випуск. Тогава изпитите за физическа издръжливост в училището не са проформа. Николай Чакъров се насочва към другото, което привлича интереса му от дете - историята. Бях изчел цялата поредица "България древна и млада" с исторически четива, много се увличах по книги и филми с исторически сюжети, спомня си той. 
Приет е за студент във Великотърновския университет по специалността "Български език и история". Времето е преломно, смяната на поколенията и на нагласите цари и във ВТУ. "Половината от 
преподавателите ни бяха млади, необременени от клишета
имахме само двама професори, другите бяха доценти, главни асистенти. Това доста по-различно мислене без щампи оказа влияние върху нашата подготовка и върху свободата на тълкуване и интерпретация, върху която не висеше дамоклевият меч на задължителната допреди това идеологическа окраска", казва Чакъров. 
Когато се дипломира, кандидатства за работа като учител в село Кацелово. Защо точно там? Системата беше такава, обяснява той. Докато следвал, имал договор с община Ценово, че ще го назначат на работа в някое тамошно училище. Без такава бележка не можех да се запиша да следвам, усмихва се историкът. След това обаче силата на тези договори отпаднала. Но местата за учители били кът, така че за всяка свободна позиция трябвало да се кандидатства. 
Николай Чакъров се класирал като млад учител в Кацелово и една година преподавал на децата от пети до осми клас български език и литература. "Директорката на училището в селото Иванка Велкова ми каза: 
"На култова дата те назначавам, ще ти върви по вода!"
 Датата беше 9 септември 1994 година... След тази първа преподавателска година кандидатствах в училище "Климент Охридски" - и Стойко Димитров ме взе заради специалността ми, тъй като му трябваше учител и по български, и по история. Така че в понеделник, на 9 септември тази година, ще се навършат 25 години от първия ми учителски ден", усмихва се Чакъров. 
Днес той е известен не само в Русе, но и сред колегите си в страната като историка, който постоянно търси нови предизвикателства, за да провокира интереса у учениците към събития от по-близко или по-далечно време. За самия него 
любимият период от историята е 20 век - "най-сложният и най-шареният"
както го определя самият Чакъров. Много е интересен - още повече, че времето след 1944 г. тепърва започва да се изследва, да се осъзнава, да се проучва сериозно и задълбочено, убеден е той. И опитва да запали любопитството и на своите ученици. Когато те учат за социализма, Чакъров не го мързи да събере най-различни свидетелства на времето, като носи и от вкъщи запазени реликви - документи, дори и количка от своята безценна детска колекция! Но успоредно с това той съумява да привлече вниманието и на тийнейджърите и да ги накара да обикалят дни наред русенските квартали, за да изследват топонимията на града. Или пък да мотивира момичетата и момчетата да се срещат с русенци, които да им разкажат за хлорните обгазявания и за първите граждански протести в Русе, откъдето води началото си гражданското общество на съвременна България. 
Разговорите с учениците са важни и ценни. Не бягаме от учебника, макар че понякога учебниците са написани така, че е по-добре да ги оставим настрани, казва преподавателят. И припомня как 
в един учебник пишело, че Гагарин е излетял в космоса на 11 април, а не на 12-и
както е всеизвестно. Грешката е толкова драстична, че Чакъров се заема да проверява и западни източници, за да види дали пък не се е появила нова информация за полета с ракета на руския космонавт. 
"Срещат се и неточности и откровени грешки. И това не е изненада - в повечето случаи учебниците ги пишат хора, които не са влизали никога в час или са го правили твърде отдавна. Но това е беда за образованието по принцип - че правилата в него често определят хора, които са много далече от училищната реалност. Освен това кажи-речи всички имат думата в образованието - фондации, комитети, сдружения, родители... Не съм чувал на някой лекар или пожарникар някой комитет да му казва как да си върши работата. А при нас това е практика. Обществото има голяма власт в образованието - и то в много случаи като последна инстанция. Това не винаги е уместно, а понякога е и пагубно", казва Чакъров. 
Той не приема и натрапващата се все повече напоследък тенденция образованието да се смята едва ли не за игра. "Това е страшно. Училището не е игра. 
В училището основен е глаголът "уча", а не "играя"
С тези "игри" се подменя изначално същността на обучението", смята Чакъров. 
А той е човек, на чийто опит може да се има доверие - все пак четвърт век всекидневно работи с млади хора. И го прави успешно. За това свидетелстват не само разнообразните проекти, които подготвят неговите ученици да разсъждават, да анализират и да изработват собствено мнение. За авторитета на Николай Чакъров като преподавател говорят и наградите - "Неофит Рилски", "Учител на годината", приза "Фридрих Шилер"... 
А хобито му, което често го среща отново с историята, са пътешествията. Използвам всяка възможност да отида някъде - още повече, че сега може да се пътува свободно, казва Чакъров. И добавя: "Като заговорим с учениците за социализма и те започват да твърдят колко е било хубаво тогава, защото е имало работа за всички - това, разбира се, са го чули у дома - аз им казвам: "Да, но вие представяте ли си сега някой да ви каже, че не можете да отидете където си поискате, например в Австрия или във Франция? Просто не може и точка!". Този аргумент ги кара да се замислят". 
А Николай
за всяка пролука в училищните ангажименти си планира пътуване
Даже и сега, за кратката почивка преди началото на новата учебна година, е предвидил посещение на Солун и Метеора в Гърция. От Европа са му останали необходени северните страни, Испания и Англия. Навсякъде, и в чужбина, и в България, открива интересни местенца и с удоволствие /и професионално!/ разглежда старини. Сред най-красивите градове нарежда Залцбург и Карлови вари, а като най-гостоприемни посочва турците с тяхното неизбежно приветливо "комшу". 
И на фона на всички впечатления, които трупа при пътешествията си, Чакъров не спира да недоумява - как и защо България е останала единствената страна, която не поддържа корабоплаване по своето поречие на река Дунав. Вярно е, че по принцип и чисто исторически погледнато, българите не са моряци по душа, но все пак - преди време с метеорите разстоянието от Русе до Видин се изминаваше за 6 часа, а сега от онзи край на България никой не смее да тръгне към нашия град, защото трябва да смени поне три превозни средства и да му отиде поне един ден за път, пресмята историкът.