На вчерашния 8 август се навършиха 152 години от гибелта на Никола Войводов и Цвятко Павлович, загинали на парахода „Германия“, акостирал на русенската скеля. Материалът за живота, геройството и паметта им е част от подготвяната за печат книга на авторите с работно заглавие „Зад завесата: „Осанна!“, а на сцената: „Разпни го!“.

Сред златните клонки на лавровия венец на паметта на пожертвалите живота си за свободата български герои стоят имената на двама небезизвестни комити. Това са Никола Войводов и Цвятко Павлович, загинали на акостиралия на русчушката скеля австрийския параход "Германия" на 8/20 август 1867 г. Именно те  вдъхновяват Христо Ботев да превземе австрийски параход "Радецки" през месец май на съдбоносната за българите 1876 г.
В пламенното си обръщение към капитан Дагоберт Енглендер командирът на може би най-храбрата, но и най-злочеста българска чета, заявява: "...и най-малкото ваше съпротивление ще ме постави в печалната необходимост да употребя сила и въпреки волята ми да си отмъстя за отвратителната случка върху парахода "Германия"...
За какво говори геният, който влиза в пантeона на безсмъртните едва на 28 години? 
През лятото на 1867 г. 25-годишният врачанец Никола хаджи Кръстев (приел юнашкото име Войводов), син на богат търговец на животни и вино, пристига във Влашко да набира българи за Втората легия на Раковски. Младежът е завършил Роберт колеж в Цариград, знае френски, английски, турски и гръцки. 
Получил предложение да стане учител в родния си град, но се захваща с бубарство и копринарство
През 1865 г. заминава за Милано, да изучи по-подробно тайните на занаята. В Италия се запалва по свободолюбивите идеи на Гарибалди, зарязва науките, отива в Белград и така попада сред родолюбците около Раковски.
В Браила Войводов взема активно участие в живота на българската община и дори обявява дуел на един от общинарите, но до престрелка не се стига. Дълбоко разочарован, че не успява да поведе браилски българи за легията, той заминава за Галац, където се захваща да организира собствена чета, с която да освобождава България. Със "своя сладък език, вид, обноски, той бързо печели доверието на хъшовете и те го "обичат, уважават и подчиняват". За байрактар си избира сърбина Цвятко Павлович - "тънък, висок, сух, ала жилест човек, с черна коса, сухо сериозно лице и живи очи".
Въоръжението и екипировката на четата (Войводов държи всички участници да са с еднаква униформа) са поверени на Николай Далматов, руски дворянин от Уфа, завършил кадетски корпус и военна академия. 
Пушките, барута и хладното оръжие са купени от гръцки контрабандисти със средства на Иван Кавалджиев
часовникар от Галац. Пристига и изработеното в Браила копринено зелено знаме със златен лъв с корона и над нея надпис "Свобода или смърт!".
След като в общи линии подготовката е завършена, Войводов пожелава четниците да си направят обща снимка. Професионалният военен Далматов категорично се противопоставя на тази безразсъдна постъпка - такава снимка би била безценен подарък за турските власти, които по нея могат да идентифицират и издирят четниците и техните близки и ятаци. Но това не спира Войводов и Павлович да се снимат в ателието на Франц Душек с четническата униформа и бойното снаряжение. Няколко дни по-късно става ясно, че непознат мъж е купил екземпляри от снимките на войводите, които били изложени за реклама на витрината на ателието.
На 2 август 1867 г. Войводов събира четниците и разяснява плана за действие. От Галац четата трябва да се придвижи до Радуевац (Сърбия) и там да се съедини с дружините на дядо Иван Кулин и Еремия Българов. След това обединената чета щяла дружно да навлезе в отечествената земя и да започне освобождението.
Благодетелят Кавалджиев подкупва двама служители от митницата и корабната агенция и оръжието, скрито в денкове, заминава с австрийски параход за уреченото място. Остава да се реши как четниците да стигнат до Радуевац.
"А как и с какво, воеводо, ще пътуваме до Радуевац", пита Далматов.
"За наше улеснение, брате мой, австрийците са се потрудили и основали параходно дружество, на което параходите са на наше разположение, та трябва да си земем по един билет и след няколко дни ще се намерим в Сърбия при нашите другари и съучастници!", отвръща Войводов.
Далматов отново възразява, като споменава за странните събития, които се случили във фотографското ателие и изтъква, че 
портретите на воеводите вероятно вече са предадени на турците
и че на "първата дунавска скеля или в Русчук, ще ги изколят като пилци, преди да са хванали оръжието в ръка".
Цвятко Павлович с иронична усмивка отвръща, че "четата на австрийския параход ще бъде най-добре гарантирана", и хората ще пристигнат в Радуевац без косъм да падне от главите им. Тогава Далматов изрича пророческите думи: "...Аз предлагам нашето пътуване да стане по сухо, инак нас ни чака смърт, неминуема и при това безполезна! По-добре да пристигнем десет дни по-късно, отколкото никога!". Четниците застават зад думите на Далматов и тогава ядосан Войводов отсича: "Тогава, другари, пътувайте по сухо! Колкото до мене и другаря ми Цвятко, ние ще пътуваме с австрийския параход по Дунава".
На 8 август 1867 г. (вторник) австрийският параход "Германия" трябва да спре в Русе. Пристанището е изпълнено с народ, подмамен от слуха, че идва нов валия, който да смени Мидхат паша. На тази причина се отдава и наличието на многобройна войска и полиция. Точно по разписание, към 13 часа "Германия" акостира на понтона. Любопитната тълпа тръгва към парахода, но заптиетата я отблъскват с викове: "Назад!". Пътниците за Русе започват да слизат. Всичко е обикновено, делнично. Нищо не показва, че пристига големец. Към парахода се отправят служител на австрийското консулство и
турски полицай, който държи в ръцете си фотографиите на Войводов и Павлович
При огледа на пътниците двамата скоро са открити, паспортите им са проверени и са поканени да слязат на брега. Бунтовниците отказват, като изтъкват, че това е неутрална територия и пътуват транзит за Сърбия. За да бъде по-красноречив отказът им, Войводов изважда револвера си и стреля към полицая, но не може или може би по-скоро не иска да го улучи. След като служителите на властта напускат парахода, десетина заптиета се опитват да го атакуват, но капитанът Цицович, далматинец по народност, застила с австрийското знаме мостика. Началникът на заптиетата спира нападението.
На пристанището пристигат Мидхат паша и Георг фон Мартирт - австрийски консул в Русе от 1863 г. Фон Мартирт влиза в парахода и разговаря с Войводов и Павлович, но не успява да ги убеди да го напуснат. Нарежда екипажът и пътниците да слязат на сушата и заявява на Цицович, който протестира срещу тези мерки, че от този момент взема върху себе си отговорността за всичко, което може да стане. Каква ирония - това е същият Фон Мартрит, който по-малко от две години по-рано - на 1 януари 1866 г., заедно с австрийския географ-климатолог Юлиус фон Хан поставят началото на метеорологичните наблюдения у нас. И това е напълно достатъчно, за да остане в историята, но той добавя към името си още нещо, с което никой дипломат не би се гордял.
Като разбират, че ще бъдат обсадени, Войводов и Павлович се насочват към големия салон на горната палуба в задната част на парахода. Барикадират вратите и прозорците със столове и маси. Категорично заявяват, че няма да се предадат и че 
ще убият поне десет души, а преди да умрат ще подпалят парахода
Войската започва да стреля по парахода. В атаката се включват и две лодки с по двадесет войници на борда. Войводите отвръщат на огъня. Близо час трае престрелката, докато заптиета с брадви успяват да разбият вратите на салона. Първото заптие, влязло вътре, е убито, второто е ранено. Нахлулите след тях полицаи обсипват с куршуми и секат с ятагани апостолите. На място е убит Цвятко Павлович, а Никола Войводов е тежко ранен. Бунтовниците са завлечени за краката на площада пред пристанището. Войводов е натоварен на конска каруца и отведен в затвора, където умира след няколко часа.
На другия ден героите от "Германия" са погребани в българските гробища без опело от свещеник и дори намек за християнски заупокоен обред. С времето гробовете им потъват в бурени и немара. След няколко години родолюбиви русенци и баба Тонка ги вадят от забравата с поставянето на скромни паметници от бял красенски камък.
Инцидентът предизвиква дипломатически конфликт между Сърбия и Османската империя и се стига до размяна на протестни ноти. Белград остро осъжда пред Виена действията на австрийския консул, дал разрешение на Мидхат паша да атакува парахода. В резултат на протеста
на следващата година Георг фон Мартирт е отзован от Русе
За голямо огорчение на българската емиграция, която очаква политически дивиденти от случая, сръбското правителство в крайна сметка се задоволява само с паричното обезщетение на близките на убития Цвятко Павлович.
Параходът "Германия", който навява неприятни спомени сред българите "престанал да се явява по Дунава". След 3-4 години преминава веднъж, но с друго вече име и преобърнат от пасажерски на "прост хамалски вапор".
Но след Освобождението отново плава като "локален между Видин и Силистра". А Филип Симидов се възмущава, че не се намерил нито един българин, който да направи "какъвто годе знак на негодувание".
Открит остава въпросът за предателството. Някои изследователи споделят, че двамата комити са "издадени от турски доносчик, някой си арменец...". Според версията на емиграцията във Влашко, снимките на Войводов и Павлович са купени и изпратени в Русе от Величко Симеонов, който съобщил телеграфически на Мидхат паша за качването им на "Германия". От едно писмо на Христо Иванов до Никола Обретенов от 2 август 1872 г. се вижда, че революционната организация го осъдила на смърт: "Величко Симеонов е в ред и скоро ще отиде да се посрещне със двамата си братя които предаде". Но присъдата не е изпълнена и след Освобождението Захари Стоянов разговаря с Величко Симеонов за гибелта на апостолите. Стоянов пише: "...той не ми даде удовлетворителен отговор. 
Посмънка, позачерви се и ми каза, че времето щяло да покаже всичко
Няколко месеца след нашия разговор Величко Симеонов полудя, а това показва, че времето засвидетелствувало истината. Аз зная много шпиони, които след Освобождението ни или полудяха, или пък умряха без време, по причина, че тяхната нечиста съвест не ги е оставяла на мира".
Драмата на русенското пристанище развълнува и културната общественост в Румъния. Известната трупа на Йоргу и Елена Караджале подготвили пиеса, имаща за сюжет убийството на Войводов и Павлович, която поставя на сцената на Народния театър в Букурещ. Главната роля изпълнява известната румънска актриса Фани Тартини.
Младата българска поетеса Екатерина Василева, женена в Браила за племенника на д-р Петър Берон - Михаил Василев, написва прочувствено стихотворение за подвига на Войводов и Павлович. Тази ярка личност, ценена високо от Юго, за съжаление е непозната у нас. Тя е първата българска поетеса, посветила перо и чувства на борбите на българите за национално освобождение.
Не остава чужд на събитията и Иван Вазов. Години след случая, щом разбира за подвига на Ботев, той 
пише първата версия на "Радецки" под заглавие "Преминаването на Ботева през Дунава"
И там, след стиха, в който капитанът на "Радецки" - "немец същи" отказва да сътрудничи на четата, има още два знакови, много малко известни четиристишия, спестени от Вазов в "истинската" втора версия за "Пряпорец и гусла", които звучат така:
"Ако ли по смелостъ редка
откажешъ тогазь
има една вехта сметка
тукъ да видим с васъ.
Помниш още онезъ двама
що на турци зли
Въ "Германия" съ измама
издадохте вий?"
Ботев посещава Русчук месец след като става злощастното убийство на парахода "Германия". Той идва във вилаетския център през септември 1867 г. на път от Калофер за към Гюргево и Букурещ. Въпрос на догадки е къде точно и при кого е отседнал, макар че в историографията не липсват и податки, че се е срещнал с преводача на турска служба в редакцията на в. "Дунав" - съгражданина му Стоил Попов. Но друго е сигурно – Ботев се запознава на място с подробностите за злощастната случка с Войводов и Павлович, дори и само от информацията, публикувана на страниците на общодостъпния официоз - в броя от 21 август на гореспоменатия в."Дунав".
Около погребението на двамата войводи в русенското гробище дълги години витае странна мистерия
През 1937 година, по случай 70-ата годишнина от гибелта им, е създадена нарочна общинска комисия, която да издирят точно гробовете им. Със задачата е натоварен 2-ри градски комисар Меднев, който прави пълно проучване на въпроса на място в тогавашното гробище около църквата "Всех Святих". В запазен в Държавен архив-Русе препис от донесение до общината от съответното разследване установяваме следното (публикуваме съдържанието на документа в автентичния му вид и го оставяме без коментар, защото текстът е достатъчно изчерпателен и красноречив от към установяването на фактите и истината): "Съ донесение, че отъ събраните сведения лично от мен къде точно се намира гроба на убития за освобождението ва България - Никола Войводовъ от гр. Враца, се установи следното: Въ гробищата "ВС.СВЕТИХЪ" съществува забит въ земята памятникъ (надгробенъ камъкъ) съ дословенъ надписъ "1867 год. Николай Войводовъ убитъ у вапора Гер.". Обаче, от показанията на живите съседи на тоя гробъ където е камъка, същите твърдятъ, че паметника в миналото е билъ на друго място - малко в дясно отъ сегашното, където е погребано 2 год. дете на Цветана Янкова - отъ гр. Русе, живуща по ул."Петрохан" №8 . Отъ направената очна ставка на съседите въ присъствието на Цветана Янкова - всички потвърдиха, че на около 0.80 м. въ дясно отъ сегашното място на камъка имало запуснатъ гробъ въ който Цветана Янкова е погребала детето си преди 10 години. Същата твърди още, че при разкопаването на гроба събрала костите на два трупа, които били неправилно поставени и които поставила въ същия гробъ. Колкото се отнася до костите на втория трупъ - това обстоятелство се явява въ помощъ на горните твърдения да се вярва, че там е погребанъ ВОЙВОДОВЪ съ другаря си ЦВЯТКО ПОВЛОВЪ - от Белградъ - Югославия, който също е бил убитъ когато двамата са се сражавали, и които наедно са били погребани.
Гр. Русе, 8. VIII. 1937 год.
II ГРАДСКИ КОМИСАРЪ: /п/ Медневъ...".

Боян ДРАГАНОВ
Стоан СТОЯНОВ