Всички ме изоставят. Не можете да си представите какво чувство е това. В детството ми ни изостави баща ми. През цялото си юношество, студентство, чак докато се омъжа, страдах за това. През първите 5 години на брака ни се страхувах да не ни изостави с децата съпругът ми. Преди няколко години си отиде майка ми. Преди година и половина почина братовчед ми, който ми беше като брат. Има жена и две деца, още ученици. Преди два месеца от болест си отиде сестрата на приятелката ми, с която отраснахме заедно и ми беше много скъп човек. Страхувам се за живота на съпруга ми и децата ми. Чувствам се тъжна все едно ще ги загубя. Какво ми става? Сигурно ще ми кажете, че не вярвате в магии, но на мен и това ми идва наум, а преди се надсмивах на такива вярвания, но тайно чуках на дърво. Струва ми се, че ме дебне поредното нещастие от живота ми да си отиде друг скъп човек! Мога ли да го спра това?! Рени, 32 г.

Драга Рени, споделяш, че се чувстваш изоставена от хора, които трябва да са били много скъпи за теб. Някъде се е загубила силата ти да владееш страха и тъгата, сега те те изпълват, когато мислиш за възможна загуба, чувстваш се като подвластна на свръхсила.
Питаш дали можеш да го спреш това. Не всеки, който попада
в капана на страха
може да се справи лесно. Една част от хората с подобен проблем искат незабавен резултат – от една среща с психолог, от влизане в храм, от леене на куршум, от разваляне на магии – да е "Речено – сторено" като във вълшебните приказки, да е сторено от друг и веднага. В някои случаи изглежда, че човек бърза, предприема нещо, споделя, търси подкрепа и съвети, а като че ли саботира всяка възможност да възвърне сили и осъзнаване. Тези, които му оказват подкрепа, се гневят, считат го за оглупял или за безволев, но не знаят, че човек прави това несъзнателно. Външно привидно нетърпелив, вътрешно извършва тази бавна работа
да преброди трудността с всичките й изпитания
без да подмине никое от тях, да се задържи кратко или дълго до някое и да го загърби, щом се появи следващото, на което да се отдаде.
Други хора когато преживеят раздяла с човек, който им е бил скъп, но по някаква причина пътищата в живота им се разминават, или когато загубят близък, могат да изживеят до дъно своята скръб и да я надживеят. Нататък с почит към живота и с посвещение могат да извървят пътя си по възможно най-живия начин заради себе си с тази чест, даденост, съдба да са тук и заради скъпия човек, на когото не му е достигнало време или пък сили да останат още заедно.
Разбира се, Рени, има различни варианти и
лични ситуации, които са единствени
неповторими при друг. Трябва да вярваме на човека, който ги преживява и би казал като теб: "Не можете да си представите какво чувство е това". Тук дадох само два примера, но опитай да се поставиш в тях – като задълго посветена на страха в пътя си, докато го извървиш и го разбереш, или в болезненото, но смело справяне и със загубата на любим човек, и със също така силно болящата раздяла приживе да се сбогуваш с онази ти от миналото, която по този начин израства, за да имаш сили да понесеш живота поновому, да го досъздаваш от себе си.
Изборът на своя начин за никого не е случаен. При някои е попит опит от хората, сред които са израснали, при други е противопоставяне на такъв опит, при трети е плод на постепенно израстване или пък
загубване, самоизоставяне в трудности
Ако детето бива прекалено облекчавано, обезпечено от родителите, то не може да изгради имунитет за житейските катаклизми, неизбежни сред които са загубите на любими хора.
Да се приближим до теб, Рени. За момичетата изоставянето от бащата може да има стойност на непоносимо предателство. Случило се е в детството ти. Не казваш в кой период, може би в начална училищна възраст или в прогимназията, щом като цялото ти юношество и студентство са били белязани от страданието ти.
При раздяла на родителите,
когато има неизказани думи и чувства от възрастните към децата
те са много объркани. Нямат опит да се справят с шока, със страха от неизвестното, със сложни чувства, не могат да се ориентират в отношенията на големите. За да ги разберат по-добре, се чувстват ту в предполагаемите емоции, чувства и преживявания на единия родител, ту в тези на другия. Дъщери биха могли да преживеят като партньорско изоставяне - към тях лично - напускането на дома им от бащата, съпреживявайки страданието на майка си или враждувайки с нея заради тази загуба. 
Болката е всепроникваща, а
депресията става вярна спътница
която не допускат да ги изостави, защото само чрез нея могат да живеят посветени - на тъгата по несбъднатото щастие.
Не знам дали при теб е било така, Рени. Добре би било да се вгледаш в този труден детски период, но заради страховете ти по-добре не сама, а подкрепена от психолог. Може да е мъчително. Може да се страхуваш от тъгата и разочарованието, които ще се върнат наново, но нека те ти донесат твоите сълзи заради твоите чувства, ако са останали неизплакани, докато си съчувствала на мама, а може би и на татко си. От писмото не знаем какво се е случило между тях, как се е развил после животът - дали татко ти има друго семейство, дали мама е починала от инцидент, от болест или от бавен отказ от живота си...
Горчивият опит от раздялата и стреса, които си преживяла при напускането на баща ти, са се възвърнали като страх в първите години на твоя брак. Много хора, чиито родители са разведени, споделят, че като че ли
тегне над тях очакването да им се случи същото
Възприемат като знаково всяко напрежение в двойката, тревожни са за всяко мълчание, което не могат да си обяснят, за всяко закъснение на партньора или при всеки повишен тон от раздразнение. На това реагират или уязвимо чувствителни и нещастни, неутешими, или пък за да предотвратят всякакъв риск, опитват да планират и да държат под контрол всяка ситуация, която би могла да представлява предизвикателство за семейната вярност, или се престарават в предоставянето на свобода и толерантност. Това са все признаци на спонтанност в дефицит - несвобода, която застава
като натрапник между съпрузите
Може би нямаш брат или сестра, затова е толкова силна скръбта по братовчед ти - "който ми беше като брат", и заради тъгата, че си е тръгнал толкова млад, правиш пояснение, че е бил семеен и децата му са още ученици. Ако той е бил приятната ти връзка с детството, с твоята безгрижна същност от времето, когато семейството е било цяло и все още не е имало надвиснали облаци, мисълта за него вероятно ти е давала чувство за сигурност като даденост, която може да ти е винаги на разположение. Но ето, Рени, че с живо присъствие, с докосване, грижа, той вече не е на разположение нито за теб, нито за съпругата и децата си.
Едва свикваща с тази непрежалена загуба, е дошла вестта за близката жена, починала от болестта си. Чувстваш се наравно с приятелката ти, с която те са сестри, изоставена от скъп човек – може би от покровителка, ако е била по-голяма от вас, или като от сестричка.
Предишният страх за брака ти е вече в миналото, но днес изпитваш
страх за живота на хората от семейството
и тъга все едно ще ги загубиш. Питаш какво ти става. Допускаш влиянието на магии, над идеята за които преди си се надсмивала, но си почитала дебнещото зло с почукване на дърво. Не знаеш какво да направиш сега, за да парираш поредното нещастие, което ти се струва, че дебне да те лиши от друг скъп човек. Питаш може ли да го спреш това. Но кое, Рени – страхът, който дреме и се събужда у теб, или нещастието, което може да сполети човека отвън?
Дали тази необяснима тъга е нещо като болест, с която трябва да се справиш, или е
част от лечебните сили на собствената психика
които действат неразбираемо за нас, но в полза на приспособяването ни към утрешни трудни моменти? За това разбиране може да ти помогне психолог, който е смел да те съпътства в твоите страхове и в твоята болка и ти да му се довериш за срещата с тях, вместо да се опитваш да ги спреш и дълго да не те напуска чувството, че те преследват. Защото вероятно те имат да ти дадат нещо, Рени.
Не казваш дали животът със съпруга ти ти даде увереност за вашата сигурност заедно или скорошните последователни загуби на близки хора от мисълта за сигурността на брака отклониха тревожността ти към опасенията за живота на хората в семейството. Загубата на майката бележи дълбока граница, която се чувства в света около себе си и вътре в себе си. В същото време може би, когато си е тръгнала, тя е снела част от този 
товар, носен от теб, без да ти принадлежи –
за отговорността за несполучилия й брак с баща ти. Чувството за изоставеност от детството, особено ако се е затвърдявало чрез майчини думи, може да се е превърнало в образ за себе си спрямо другите – "Всички ме изоставят". Оттам нататък всяка ценна загуба може да е набедено доказателство в самосбъдващо се пророчество.
Така човек изоставя сам себе си, а му изглежда, че всички го изоставят. Става взискателен към другите, които може да си отидат, пропускайки наравно да бъде взискателен към себе си и сам той да не изоставя хора, които може би имат нужда от него сега, днес и утре.
Би ли могла, Рени, да отместиш погледа и вниманието си към страха ти за съпруга и децата ти, които си имат живи родители, и да направиш нещо за други, например за децата на братовчед ти? Срещите ти с тях биха били като срещи с него. Спомените ти от детството ви заедно биха им давали татко в нови представи, в повторение, а заедно с това бащин пример, чувство за сигурност и имунитет срещу страховете в живота с примера, че не са изоставени, щом всички спомени оживяват обичта към скъпия човек.