Здравейте! Синът ми е на 21 години. В края на гимназията изкара шофьорски курс, но сега избягва да шофира. Той е студент. Казваме му, че ще му купим по-евтина кола на старо, както е нормално за младежките му години, но той се дразни, като заговорим за това. Има някакъв страх. Питаме го, казва, че не му се кара и това е. В началото след курса ни вози, беше по-уверен, а сега баща му казва, че кара доста стресирано. Казвам на мъжа ми да е търпелив, да не го притеснява със забележки и той твърди, че се въздържа. Не само с колата има проблем. Мисля, че синът ни е доста стеснителен още от дете, но в гимназията особено си пролича. Имаше един приятел, с когото можеше да си приказва, и то най-вече през интернет по повод техните електронни игри. Изглежда апатичен. Само на компютъра май се чувства добре. Не му личи желание за нищо друго. Понякога го ангажираме да свърши нещо в някоя администрация. Ако е само да занесе документ, да плати такса, върши го, но ако се наложи да попита за нещо или него да го попитат, предпочита да се прибере, да разкаже и ние да ходим за уточнението. Умен е, но трудно общува. Хубавите си оценки ги изкарва само на контролни и писмени изпити. Треперя, като му се налага да го изпитват устно. Казва, че знае материала, но блокира, като трябва да говори. Той е притеснителен и в компания и ето, че няма приятелка. Но как да има! Със сигурност му е трудно да заговори момиче. А е хубав и момичетата може да го харесват, само да е малко по-общителен. Дали всичко това е от стеснителността, дали може да има и някакъв друг проблем и дали ще може постепенно да стане по-освободен и решителен, по-уверен? Може ли нещо да предприеме? Ваня, 44 г.

Здравей, Ваня! От предположението, че синът ти има някакъв страх, и от въпросите, които задаваш, личи безпокойство дали момчето има някакъв друг проблем, по-сериозен и специфичен от особеностите на характера.
Преди да се опитам да отговоря, да разгледаме ситуацията, както я споделяш.
Младежът е бил стеснителен от дете, като от гимназията досега проличава
общителност предимно в защитената среда
на семейството и в общуването с един приятел партньор в електронни игри. Още се разбира, че той няма проблем да усвоява учебен материал и да представя знанията си писмено, но на устното изпитване блокира. Започнала си писмото с притеснението, че отказва да кара колата ви и дори отхвърля идеята да има своя, която би зарадвала много младежи на неговите години. Всичко това, съчетано с впечатлението, че изпитва страх, води към картината на един проблем, който няма да наричам със специализираното наименование, придържайки се към решението консултациите тук да не насочват към диагнози. Характерно за него е, че симптомите му започват в юношеството, често в основата им е страхът от критично отношение от страна на други в определена среда и може да доведе до
избягване на социални ситуации
включително до пълна изолация. Може да се проявява като силно напрежение само за говорене пред публика и срещи с противоположния пол или да се простира в почти всички социални ситуации извън семейния кръг. Обикновено включва понижена себеоценка и страх от критика. При някои хора се проявяват и телесни симптоми на тревожност, които няма да описвам, защото не споделяш за такива и за да не си внуши някой от четящите подобен проблем по свое съвпадение по тях. Ако човек не предприеме промяна за подобрение, симптомите могат да се задълбочат до пристъпи на паника. Добре е, че младежът е студент и че продължава ученето си въпреки затрудненията.
В проблемите и в съчетаването им често се крие потенциал за справяне
Да се опитаме да потърсим такъв. Казваш: „Имаше един приятел, с когото можеше да си приказва, и то най-вече през интернет по повод техните електронни игри. Изглежда апатичен. Само на компютъра май се чувства добре“. Така, значи на компютъра се чувства добре. Но защо? Там е развил конкретни умения, сигурно се чувства като майстор в някои от типовете игри и в множество операции на компютъра, справя се с лекота. Това е
награждаващо преживяване - на успешен
В другите неща е несигурен - в общуването, в установяването на емоционален контакт, в това число интимен. Тук идва въпросът в каква атмосфера е растял, какви са вашите отношения със съпруга ти, дали момчето е било свидетел в израстването си на взаимно изразяване на любов, на кавалерстване от страна на съпруга ти, на разнообразни жестове на внимание, които да е можел да копира. Нормално развиващото се дете е като попивателна на поведението на хората около себе си. Когато то е малко, действията предшестват думите, а после заедно с тях оформят мисленето, планирането на своето поведение, с което да се свързва с другите. Но има случаи, при които родителите са общителни, но нещо друго във връзката му с майката или с бащата става спънка то да им подражава и развива противоположни склонности като
неосъзнат, а понякога и съзнателен начин да се противопостави
което може да се изследва по психологически път.
В момента извън семейството синът ти се свързва предимно с един приятел, и то дистанционно през интернет. Това ограничава възможностите му за полезен обмен с колегите състуденти и с преподаватели, също и за емоционален обмен, който вместо удовлетворение, вероятно му предоставя стрес и затова той го избягва. Но дали заради страх от провал или друго, не можем да установим, ако самият той не участва в консултацията.
Може да изглежда невероятно, но
проблемът с комуникирането се свързва и с шофирането,
което към момента момчето избягва (освен ако не е преживял силно стресираща ситуация, която да поддържа у него активен страха). Какво имам предвид? Ако са ни възпитавали добре от малки и по-нататък сме продължили да се самовъзпитаваме от добри образци - хора с култивирана етичност, ние ставаме внимателни, наблюдателни към действията на другите, в които можем да разпознаем състоянието им, намеренията им. Когато уважаваме хората около нас, не бихме искали да ги стресираме, ценим отношенията си, затова действаме така, че да бъдем предсказуеми, да се чувстват с нас в безопасност и сигурност - питаме, преди да предприемем нещо, което може да ги засяга,
споделяме нашите намерения или поне съобщаваме
при липса на достатъчно време за обсъждане. Понякога много бързаме, разминавайки се с близките вкъщи или с колегите на работа, но те няма да ни считат за груби, ако това е съпроводено с думите „Бързам-бързам-бързам“, като полагаме голямо физическо усилие - „Бързо подложи нещо, че ще изтърва кашона...“. Така те съдействат и дори го правят с готовност за още съпричастност. Ако обаче сме груби и минаваме като танкове или като безучастни егоцентрици все едно не ги виждаме и не ги чуваме, това може да ги ядоса, да ги огорчи или просто да ги стресира, особено ако действаме внезапно, за което не са подготвени.
Ако сме били невнимателни
поради заплесване по нещо, което на нас ни е погълнало вниманието, но сме се усетили, ще ни дойде да се извиним с дума или с друг знак - топъл поглед или виновен поглед, докосване по рамото или с жест с ръка, който илюстрира самопризнанието за нашия заплес. Може да е късно или дори нелепо вече да се извиним, но друго е да покажем, че се признаваме за причинители на неадекватност, която би довела другия най-малко до смут.
Картината на пътя е същата
само че там сме в автомобилите, на мотори, велосипеди, немоторни и моторни тротинетки, или пък сме пешеходци. Ако са ни възпитавали добре от малки и сме ползвали добри образци, това е същата предпоставка да сме внимателни, наблюдателни към действията на другите, например да прогнозираме защо колата пред нас се движи прекалено бавно - в нея би могло да има млад шофьор, болен възрастен, бременна жена, детенце, на което може да му се повръща. Ако сме способни да се замисляме за състоянието там, няма да нервничим, да надуваме клаксон и да изпреварваме припряно. Не бихме пропуснали да забележим, ако автомобил подава мигач, аварийни светлини, зачитайки неговото основание. Когато уважаваме другите, не бихме искали да ги стресираме, затова
действаме така, че да бъдем предсказуеми
и щом са в близост до нас, те се чувстват в безопасност и сигурност - с дългите светлини питаме или отдаваме път, с мигачите съобщаваме достатъчно навреме нашите намерения. Когато се движим по спешност, няма да ни считат за груби или ще ни простят, ако ги изпреварваме на аварийни светлини. При трафично задръстване, ако с жестове се измолим да ни дадат път, някой ще съдейства - хората обичат да се почувстват добри, услужливи. Ако сме груби и минаваме така все едно „само ние“ сме на пътя и другите са някакъв си фон в периферията на картината в предното ни стъкло, това може да ги ядоса, обиди, възмути или просто да ги стресира, ако действаме внезапно, за което не са подготвени. Ако сме били невнимателни поради заплесване,
ще ни простят, ако не се правим на някакъв дроид
а подадем извинение със светлини или с ръка - така зачитаме другия, показваме че знаем, че може да сме го объркали с нашето поведение. А като излизаме от път без предимство на по-главния, но преминаващият там съобразително отчете, че нямаме достатъчно видимост и реши да прояви човещина и да отстъпи предимството си, разбира се, че сигнално ще благодарим, вместо да се правим на същия онзи дроид.
Има много начини, Ваня, човек да укрепва своята комуникативност, своите социални рефлекси и умения. Темпераментът - това да сме по-отворени или по-затворени, е само една от градивните страни на нашата комуникативност, заложена в гените ни, но останалото се учи. Ако тя се практикува ежедневно
от малки действия към разширяване на опита
човек става по-уверен, започва да го прави с лекота, идва му отвътре, също както на сина ти му е лесно на компютъра - голяма част от операциите там са му автоматични. Така и действията за свързване с другите се превръщат в умения и навик, ако се повтарят. Тогава те няма да стресират с неизвестността дали ще се представи добре, той просто ще действа.
Стеснителността не е предопределеност, заради която човек не би трябвало да се развива. За съжаление е много трудно само с решение и обещание към себе си да стане по-освободен, по-решителен и по-уверен. Но
има какво да предприеме и избор какъв да е начинът 
дали на първо време чрез събиране повече с хора с подобен на неговия темперамент, но развили своята общителност, дали с индивидуални срещи с психолог или още по-интензивно и ефективно в трениране на комуникативни умения в група. Така по-лесно би преодолял и бариерата, заради която избягва общуването с момичета. А това си струва - да изпитва любовта и удовлетворението да общува без напрежение. И още - би могъл да си реши ще избягва ли още да кормува, или ще използва тази своя способност като още едно средство да развива комуникативните си качества.