Здравейте! Наскоро не се сдържах и повиших тон на малката ми дъщеря, която е на 12 г., че телефонът непрекъснато й е в ръцете да не пропусне какво става сред приятелите й и дали това я касае нея или някоя от приятелките й и да не е видяла навреме, за да го прокоментират... Като че ли от това зависи целият им свят! Ядосах се на нея, на модата, на поколението, а после ме обхвана тягостно чувство. Не за това, че избухнах. Видях такава слабост у нея, но и аз имах подобна. И сега ми се случва, но се усещам и се контролирам. Вече имахме интернет вкъщи, когато тя се роди. Беше спокойно бебе и като укрепна, прекарвах доста време пред монитора. За около година и аз бях погълната от интернет - много сайтове, всички сайтове! Български, чуждестранни... Разни новости, информация за възможности... Тръгвах по „нишката“ на някоя идея за нова работа или допълнителен доход, докато „забия“ изтощена в никъдето и със срам от себе си, че се лутах толкова с изгубено време. Но чувствах и предишното си време изгубено. След университета - брак, първото дете, лутане, в онези времена пробвахме какво ли не, после доста години останах на работа по специалността, в която не чувствах, че се развивам, а стоя на едно място. От това чувство за капан ме „извади“ появата на второто дете, но след две години се върнах в капана. За втори път за малко се измъкнах емоционално с второто следване. В един спокоен момент на работа ме облада някаква криза - чувство като че ли умирам, смесено с тъга, няколко часа по-късно - необичайно изпотяване, странно усещане в гърдите... Отидох при лекарката, тя каза „тревожност“, изписа ми лек медикамент за тревожност и депресия и това не се обади повече. Сега пак съм в търсенето - дали работа по втората специалност или да направя нещо самостоятелно? Дали ще е голям финансов риск за семейството в това несигурно време? Но пък толкова много години потънаха в онази „сигурност“ с малко удовлетворение от пряката работа, но много потиснатост от други проблеми... Мисълта за разните варианти ме изморява, но съм в някакъв трескав подем. Но във всеки момент, когато съм в интернет и хлътна там с часове, за да си търся парченца за моя „пъзел“, се сещам и за детето. Дали е същото, дали се е повлияла от мен? Аз ли съм за психолог или детето? Мария, 49 г.

Здравей, Мария! Със споделеното отваряш теми, които може би са близки и актуални за голяма част от хората на нашето поколение. А каква тенденция се очертава за поколението на децата, които сега са на прага на юношеството, заради отклоненията, които ни притесняват, още не можем да предвидим. Добре е да сме бдителни и да вярваме в техните
жизнени сили да се адаптират към новостите
и да ги учим да ги употребяват в своя полза, а не в своя вреда.
Споделеното и възрастта ти подсказват, че в началото на демокрацията си завършила висше образование. Последвали са сватбата ти, раждането на първото дете, изпробвали сте разни дейности за поминък. Не казваш нищо за съпруга ти и допускам, че на него може да му е провървяло с някоя от дейностите. В напрегнат период, с каквито изобилства „преходът“, който и сега не е приключил, за финансовата сигурност на семейството е било по-добре да рискувате по-малко и си предприела да работиш по твоята специалност, но си се почувствала като в капан от невъзможността за развитие. Може би си от хората, които се стремят към
професионално и личностно развитие в единство
Вероятно ефективността в работата ти не се измерва чувствително с материална производителност и парични печалби. Така е в социалната и в образователната сфера, в които, за да удовлетворява човек потребността си от развитие, това зависи не само от собствените му качества и действия. Като на временно спасение от този „капан“ гледаш на раждането и ранното отглеждане на второто ти дете. Малко ме притеснява, когато детето се оказва средство в живота на родителите, но може би отчиташ с благодарност този период като глътка въздух извън неудовлетворителната работа. После си се върнала на нея, вече придобила
„порока“ на далдисването в интернет
от което изплуваш не с намерени перли. От житейската ретроспекция в писмото се откроява съжалението ти за изгубеното време там: „За около година и аз бях погълната от интернет - много сайтове, всички сайтове! Български, чуждестранни... Разни новости, информация за възможности...“. Когато човек попадне на чужд опит, сравнява своя - с какво подобно би се справил, кои негови качества, способности и интереси биха помогнали за още по-голяма успешност и кои са му в дефицит. Би могъл да се окуражи за действие или да се обезсърчи в „ревизията“ си, че нещо не му достига.
Следващата глътка въздух е било второто ти следване, но дали е „вдишана“ за постигане на цел, която си си поставила в перспектива като определена работа, или само за удовлетворяване на
потребност от действие за саморазвитие
Представих си тези две причини. В тях се отразяват основните стратегии за спасение, когато човек е застрашен. Първичните „борба“ или „бягство“, които предприемаме при заплаха, на по-високо социално и психологическо ниво биха изглеждали като действие към цел посредством образование, в което човек преодолява свои дефицити и израства към готовност за новото, или като временно избягване на наличното, което го потиска. Оттам и напрежението, изпитвано от неудовлетворени потребности заради предишна работа, само временно спада и би могло отново да се покачи и пак да се чувства раздразнителен или потиснат.
Да надзърнем в майчиния дерт за детето
че ако цялото му внимание е подчинено на живота в „мрежата“, може да е прихванало твоята слабост. Предчувствието ти изглежда основателно. Подражаването на по-големите в семейството има смисъл в живота и за развитието, и за оцеляването. Чрез него се предава и усвоява опит. При децата то действа още от ранна възраст, но е с особена сила и значение в начална училищна възраст. Възможно е да имаш принос за това увлечение, но много деца затъват в интернет и без родителите им да са активни в него. Просто им е предоставена възможност заедно с устройствата. На родителите им е трудно да преценят рискове, а не биха искали детето им да е лишено от нещо, което е достъпно за другите деца.
Иначе възрастта е такава. Децата започват все повече да се вълнуват как се отразяват на другите, дали са привлекателни, дали могат да влияят на отношения. Именно от това зависи целият им свят! Да си спомним как беше в нашето детство, само че тогава общуването ставаше в класната стая, в коридорите, в двора на училището, на улицата, на площадките, по-късно и на пейките с китарите.
Днес децата по-малко пълноценно общуват на живо
не само заради Интернет. Колко от децата отиват на училище пеша или с градския транспорт в компания с други в същата посока от къщи до училище и обратно, общувайки непосредствено? Една голяма част от тях сутрин отиват на училище „облечени с колата“ на родителите, след училище ги вземат по същия начин или сами си извикват такси. Така имат много по-малко възможности да развиват уменията си за общуване - да споделят, да изслушват другия, който споделя, да спорят, да усвоят начини да разрешават конфликти - все неща, които служат на
подготовката за живота на бъдещи възрастни
Доколко ощетява и до колко ни развива интернет, науката тепърва ще има да прави изводи от големи изследвания или в един момент ще насмогва трудно да проучва нови явления под натиска на бързото развитие на технологиите. Наред с възможностите предоставя и вредни емисии, от които страдат хора, неимунизирани с достатъчно осъзнатост и самоосъзнатост. Като залагане на бомба със закъснител е предоставянето на електронно устройство на деца, които още не са проговорили и не са достигнали степен на елементарно мислене в „Аз-и-Ти“. Ако вниманието им не намира адекватен отклик у родителите, устройството поглъща цялото им внимание и става
препятствие за усвояване на социалния опит
Ако децата научат първо свързването посредством Интернет, нямат базата на естественото свързване и общуване, за да развият специалната сензитивност в ограничението - при липса на впечатление от гласа на другия, за емоцията, освен чрез наличните емотикони (при чатене), на сигналите от лицевата изразност (при аудио връзка) като нас, които с новите средства усвояваме допълнителен „социален език“. На този фон говоренето им в пубертета и юношеството, и без това наситено с модни фрази от жаргона им, може да бъде объркващо и за самите тях, и като разбиране при другия, да създава недоразумения, конфликти, общуването да преминава напрегнато, да изтощава. Такива деца може да се разминават апатично по коридорите в училище - просто
ходещи тела на онези души
които после интензивно негативно или пък положително общуват чрез интернет. Такава двойственост е препятствие за постигане на интегритет и идентичност в юношеството и в ранната младежка възраст, оттам - уязвимост, депресии, дезадаптивност. Да си представим пораснало дете в подобно състояние как отива да следва в чужбина и вместо приобщаване към новите модели на учене и новата културна среда спасително се затваря в себе си, особено ако не посмее да признае трудността да се справи - равносилно да се предаде.
Интернет ни е под ръка да потърсим информация
Иска ни се да е достоверна и компетентна, но често попадаме на безкритично бълвана от хора с незряла осъзнатост, които, направили някои „открития“ за себе си, ги внушават щедро на другите.
Наскоро попаднах на публикация във Фейсбук, че Американската психиатрична асоциация е определила едно съвременно явление за болест. Проверих в сайта на асоциацията и се оказа, че засега това е фалшива новина. Като за болест вече се говори и за явлението „страх от пропуснати възможности“, който, ако не се преодолее, води до тревожност, проблеми със съня, нерационално поведение и депресия. Отчита се, че за изострянето на синдрома допринася Интернет. Дали големите изследвания ще го докажат като отделна болест, ще узнаем в близките години, но е ценно предупреждението.
Кризата ти от тревожност, Мария, може да е породена от
многогодишното задържане във вътрешен конфликт
поради разбирането за по-големия потенциал, не функционирал в среда, в която може напълно да се разгърне и да преживееш удовлетворение. Това поражда и вина към себе си заради застоя в инерцията, от лична отговорност за липсата на кураж или на инициатива, за носенето по течението въпреки някои пречки от конюнктурата, на които понякога им слагаме ореол на непреодолими.
Питаш кой е за психолог - ти или детето. Психологът може да помогне като външен (спрямо семейството) авторитет, пред когото детето да сподели повече за напрежението от липса на интернет и при какви действия и резултати изпитва облекчение. Така по-добре би се вслушало за признаците за риск и би участвало активно в изработване на свой начин да се предпазва и да постига
удовлетворяващо общуване в естествената социална мрежа
без интернет.
На теб психологът би помогнал да видиш на „екрана“ по-ясно кадрите от твоя житейски филм, да опознаеш по-пълноценно главната героиня, която си ти, и да избереш действия за по-добро развитие на сюжета. Ключово за „сценария“ би било собственото изследване на твоя личностен профил за по-успешното му отразяване в професионална кариера. Това би съкратило излишното протакане на „серии“ и оскъпяването на „бюджета на филма“. Опитът, който една майка бързо може да придобие в това справяне, ще й донесе увереност и ще стане много силен образец за истинско действие и триумф на героинята в очите на дъщерите й. Е, тогава последният въпрос от писмото ти ще има не смисъл на съмнение в собствените сили, а на посока за улеснение в укрепването им.