Актрисата от русенския театър Ралица Костантинова е може би едно от най-разпознаваемите лица в Русе. 
Почитателите на драматичния театър я познават от ролите в комедийни и драматични спектакли. 
Хората, които присъстват на официалните градски празници, се впечатляват от водещата, която умело редува не само логическите паузи и ударения при рецитиране на класиците, но спазва и Дядовазовия изговор, което кара стиха да звучи изразително и вълнуващо. От тези церемонии я познават и онези, които рядко влизат в театралната зала. Изкуството на водещ е друга тема - но Ралица Константинова очевидно го владее до съвършенство. Тя грижливо обмисля до последния детайл всичко, независимо дали става дума за обичайно градско тържество, продължаващо двайсетина минути и притиснато в официозните рамки, или за артистична церемония, каквато е връчването на наградите „Русе“. И може би точно поради това 
тя владее ситуацията във всеки един момент 
- и не позволява хората в залата или на площада да разберат, ако нещо от предварителния сценарий се е объркало. Както, впрочем, беше тази година на връчването на призовете „Русе“ - когато внезапно се оказа, че в сценария е пропуснат един раздел с награди.
Не съм сигурна колко души разбраха за гафа, защото Ралица Константинова и Борислав Веженов /хармоничен арт тандем!/ ловко излязоха от ситуацията. 
Вън от всякакво съмнение, Ралица Константинова я познават също стотици хиляди мъже и жени от Русе и откъде ли още не, докъдето достигат ефирните рекламни закачки, от които тя прави симпатични миниатюрни скечове. Хората разпознават интонацията, радват се на вица, дори имитират с удоволствие реплики като „И това калъфче! И този протектор!“ или „Нещо, с което да кажа: „Алооо!“, а също и въздишката: „Всичко за вашата ...връзка!“.
Още по-добре я познават русенските деца. Част от тях тя събира два пъти седмично в детска театрална работилничка „Сладурите“ в Общинския детски център за култура и изкуство. Това са може би най-малките поклонници на Мелпомена - деца от първи до четвърти клас от различни русенски училища, които 
„кака Ралица“ покръства в любов към магията на сцената
Нейната невръстна театрална школа този вторник ще представи най-новата си постановка - „Родни картинки“                                   по текстове на Чудомир. 
Но ако някой си мисли, че е лесно да направиш интервю с нея, трябва да знае, че това изобщо не е така. И не защото Ралица Константинова е недостъпна и с хладно високомерие държи на дистанция хората, които искат да се докоснат до нея. Нищо подобно. Дори напротив! Тази усмивка на Ралица - сърдечна и предразполагаща, която ви кара да се чувствате като едва ли не добър и отдавнашен познат с нея, е стопроцентово истинска. Тя си е нейна и на Ралица не й свиди да сияе с нея наляво и надясно, като често заразява дори намусени хора със слънчевото си настроение. 
Трудността човек да „отвлече“ Ралица Константинова за повече от половин час идва първо от нейните многобройни ангажименти, към всеки от които тя се отнася със сериозност, сякаш й предстои да играе на сцената на Кралския театър в Лондон. И второ - поради това, че явно на Ралица Константинова не й се удава твърде умението да отказва - да отказва срещи с приятели и познати, за да помогне, да даде съвет, да свърши нещо наглед не толкова колосално. А
всичко това изяжда време колкото за половин премиера...
Обаждам й се във вероятно най-неподходящото време - тъкмо започва репетиции за нова постановка в театъра, а успоредно с това подготвя усилено представлението на „Сладурите“ за 26-и. Но в този принудителен за нея антракт между ангажиментите й успявам да я върна към нейното театрално начало. 
А то е още когато Ралица е съвсем мъничка. Тя е дъщеря на русенската балерина Евгения Ангелова, бабата и дядото на момиченцето също работят в операта.
Баба обличаше целия състав - тя се занимаваше с вътрешния гардероб, а дядо беше шеф на осветителите, обяснява актрисата.
Момиченцето диша сценичен въздух, още преди да е тръгнало на забавачка. Всъщност, първата ми роля е в „Царицата на чардаша“, при това не с кого да е, а със самия Видин Даскалов, усмихва се русенката.
Режисьорите оценяват артистичната й дарба и Раличка влиза във всички възможни детски роли в оперни и оперетни представления, каквато е ролята на детенцето на изоставената от американския капитан Мадам Бътерфлай, или на децата, наобиколили продавачите на празника в „Бохеми“...
Когато след училище „Иван Вазов“ Ралица Константинова постъпва в Руската гимназия, там намира следващото си ниво на порастване в професията, за която не само си мечтае, но е убедена, че е нейната съдба. Театралната студия в училище води първо Андрей Медникаров, а след това и младият тогава актьор в русенския театър Любомир Фърков. И от двамата Ралица взема много: перфекционизъм и внимание към детайла, бързата реакция и мигновената импровизация, трепетното отношение към словото, към дикцията, към акцентите. 
Никога не съм мислила, че ще правя нещо друго в живота си, освен да бъда актриса 
- нито пък някога съм правила нещо друго, казва Ралица. И затова когато при първото кандидатстване в НАТФИЗ не е сред приетите, заминава за Търговище, където започва работа като стажант актриса. След няколко месеца получава покана за театъра в Ловеч, а по-късно започва работа в шуменския театър.
Там директор беше Косьо Станев, с когото сега сме колеги, казва Ралица. 
На третата година е приета в Театралната академия, като в началото е в класа на проф.Богдан Сърчаджиев, а след неговата кончина през 1997 г. продължава при проф.Пламен Марков. След дипломирането перспективата е да се върне в Шумен, но един от големите русенски актьори Божидар Манев се обажда и й казва, че има шанс да започне работа в русенския театър. И така започва големият русенски период на актрисата, който продължава и до днес. 
Първата й роля на голямата сцена е на Ученичката в „Урокът“ на Йожен Йонеско. Щастливата й професионална съдба я среща с образи и автори, които всяка актриса мечтае да пресъздаде - Лидия в „Луди пари“ на Островски, Розалина в „Напразните усилия на любовта“ от Шекспир, една блестяща Анка в „Госпожа Министершата“ на Бранислав Нушич и една невероятна Наталия Ивановна в „Три сестри“ на Чехов в постановка на големия руски актьор и режисьор Армен Джигарханян. Списъка на превъплъщенията продължават Ана в „Р.S. Дъщеря ти Ана“, Джеси в „Лека нощ, мамо“ на Марта Норман, Златка в „Деликатно нещо е душата“ на Димитър Динев, Нягулица в „Албена“ на Йордан Йовков, Любка от „Оркестър Титаник“ на Христо Бойчев. 
По принцип харесвам повече комедийни роли - стара истина е, че е по-трудно да разсмееш хората, отколкото да ги разплачеш, това последното сега го правят всеки ден турските сериали, казва Ралица. Но истината е, че за нея всяка роля е важна - и всяка роля винаги е провокация и изпитание.
Трябва така да я направиш, че зрителят да не усети нито за миг, че играеш, 
публиката да повярва не на актьора, а на героя
Честността в нашата работа е важна - и каквито и усилия да ти струва, цената винаги си заслужава, убедена е Ралица Константинова. 
И признава, че понякога напрежението идва малко в повече, понякога натоварването се сгъстява и през ума й прелита мисълта, че може би нейният всеотдаен труд, писането на сценарии, напрегнатата подготовка, всеотдайността, отговорното отношение някъде другаде биха били оценени по-достойно.
Тази мисъл е наистина съвсем за кратко - само докато отмине умората и отново се почувствам в кондиция, засмива се Ралица Константинова.
И не пропуска да отбележи, че за нея е изключително важно разбирането и обичта, която има в семейството си.
Мъжът ми се казва Милен - самото му име е мило и обичливо, той толкова много ми помага и винаги знам, че ако някой ме разбира напълно, това е той, казва актрисата. 
Затова не бива да изглежда странно, когато навръх Нова година Ралица Константинова води празничното тържество на площада. Вместо да си седи при семейството, би казал някой. Ама тя си е при семейството - защото и Милен, и 9-годишната Мира са с нея на площада. Допреди година там е и Давид - но от тази година той е студент в английския град Ковънтри.
Важното е, че когато сме четиримата заедно, ни е страшно хубаво - всичко правим заедно: пътуваме, забавляваме се, обсъждаме... Обичаме се - а нали това е най-важното?!, казва Ралица.