Здравейте! Прочетох неща, които сте писали, и мисля, че можете да ми помогнете. Проблемът ми е със самочувствието, самооценката, апатична съм, не мога да спя, имам многобройни тежки сънища - всяка вечер. Това е от близо 6 месеца така. Притеснявам се, защото все повече се затварям в себе си и започнах много да забравям, разсеяна съм. Нямам „тежки“ битови проблеми, имам проблеми, които повечето момичета на моята възраст имат - родителите ми са разделени, смених си обстановката през последната година - от училище в университета, нямам приятели и т.н. Единствената ми опора са приятелят ми (връзката ни е от 5 години и усещам, че започна да се изхабява) и майка ми, която пък живее в Испания и ми липсва. Имам проблеми, но и готовност да се срещна с вас. Поздрави! Стаси, 20 г.

Здравей, Стаси! Разбирам, че си решила да не се оставяш на потискащите проблеми, а предприемаш да се справиш с тях. Поздравявам те за смелостта ти. Правилно e човек да пристъпи към действия, за да се справи с това, което го притиска и поради което вероятно не използва достатъчно потенциала си, отколкото да живее в инертност, да страда, че времето на младостта му, когато може да е много ентусиазиран, като че ли потъва някъде и е неудовлетворен от себе си. А от писмото се разбира, че имаш потенциал, неизползването на който може би повишава напрежението в теб. Сигурно си го ползвала преди по-пълноценно и това те е зареждало с
чувство за справяне и преживяване на успехи
Ако това сега е в недостиг, оттам е и спадането на самооценката и на самочувствието.
Какво „говори“ допълнително твоето писмо заедно с написаното - завършила си средното образование успешно, приели са те и учиш в университет. Начинът, по който поднасяш описанието на твоите нужди, ми подсказва, че си била отлична ученичка и може би си приета по избрана специалност, в която си се виждала в перспектива и за работа. Но в този преход - „смених си обстановката през последната година - от училище в университета“ - си се справила вероятно съвсем самостоятелно,
в дефицит на пряка родителска подкрепа
или на фона на тъга, че някога си я имала. Не казваш, че майка ти работи в Испания, а че тя живее там. Когато хората са в чужбина само за да подкрепят финансово семейството, обикновено близките им казват за тях, че там „работят“ и тогава те пак им липсват и тъгуват, но чувствата са други заедно със силата, която си обменят от разстояние. Може би в началото е заминала с намерение за по-добре платена работа, за да ти помага финансово, но е останала да живее там. Дали за да се отдалечи от баща ти? Казваш, че родителите ти са разделени. Разделяйки се, мама се е отдалечила и от теб. Сигурно се чувате и виждате през интернет, но си представям как чувствителни хора, каквато ми изглеждаш ти от написаното, спестяват на другия човек отсреща, когато си говорят, голяма част от трудностите си, за да не го тревожат и да не го натъжават.
Порасналите момичета вече могат да говорят за това
и имат нужда да го направят извън семейството, за да бъдат по-откровени в споделяне на чувства, преживявания, разсъждения и в същото време да не смущават близките си. Казваш, че нямаш приятели или поне не такива, с които можеш да споделяш важни за теб неща, затова с психолог - каквито са намеренията ти - би било дори по-полезно да се ориентираш в проблемите и на родителите ти, търсейки себе си чрез същността на мама и татко. Това би ти помогнало в бъдеще за справяне с твоите партньорски проблеми. Заминаването на майките е една специална тема, която тук само малко ще докоснем. Моето и житейско, и професионално впечатление е, че
обичащата жена не заминава само от неразбирателство с мъжа си
Тя би търсила начин да преодолее такива проблеми в рамките на двойката или с помощ, каквато и ти предприемаш в момента. Но на мъжете, които оставят жените си да заминат надалече, обикновено им липсва кураж и воля, мъжество да укрепят отношенията си и да останат заедно. Ако ги питаме, ще кажат, че не са знаели какво да направят - „Тя така си е решила“, което е оправдание или несъзнавана защита, с която се изплъзват от споделяне на отговорността. Извън финансовите мотиви, жената заминава, когато е огорчена, разочарована. Ако не бъде спряна и повикана от обич, ще остане там - през девет планини в десетата...
Една част от родителите и у нас, и по-света не си дава сметка, че
неразрешаването на проблемите на двойката потиска децата,
обезнадеждава ги за техните проблеми на партньорството, в перспектива и в брака им. Това не означава да не се разделят родителите, ако е необходимо, но да ги разрешат градивно чрез раздялата. Иначе децата живеят в стрес и несигурност, чувствителни към неразбирателствата, гледайки на тях не като на нормални житейски камънаци за прекосяване с малко удряне, прескачане, или като на баири за изкачване и извисяване в по-висока степен на саморазвитие, а като на бомба със закъснител, от която ще има само поражения, жертви, разруха. А някои, за да се предпазят от всичко това, стават хладнокръвни, цинични, предпазливи за искреност, затова раздразнителни или манипулативни.
Защо описвам всичко това? Налице е твое колебание за връзката с приятеля ти след 5 години - „усещам, че започна да се изхабява“.
Дали обичта може да се изхаби,
както вещите се изхабяват? Дали тя е като хранителен продукт с краен срок на годност, след който става или развален, или с намалена хранителна сила?
Преди пет години си била на 15 (не знаем на колко е бил тогава приятелят ти), период за силни емоции и влюбване и за липса на опит за ориентиране във връзките - добри или лоши, опасни или безопасни. Но ти не казваш да си тормозена или че приятелят ти е непостоянен, че те нервира примерно с връзки с други момичета, а казваш: „Единствената ми опора са приятелят ми... и майка ми, която пък живее в Испания и ми липсва“. Време от 5 години заедно означава, че и двамата умеете да поддържате стабилна връзка. Днес си разколебана. А може би допускаш, че е възможно да пропуснеш нещо по-добро като среща и връзка в живота си? А ако подозираш, че и момчето го владеят подобни мисли? А дали не е нещо друго? Примерно, когато мама е заминала, а ти си имала нужда от близост,
той се е появил може би и като спасител?
Възможно е в днешно време да ти тежи, че е влязъл в живота ти в тази роля. Като единствена опора си посочила тях двамата - първо него, който е до теб ежедневно, после майка ти, която казваш, че ти липсва. Може ролята да е вече ненужна, ако си натрупала опит да се справяш с липсата на майката, и да нямаш нужда от спасители?
Не казваш дали имаш брат, сестра, а, пояснявайки за смяната на обстановката - училището с университет, казваш, че нямаш приятели.
И дума не обелваш за баща ти,
за когото разбираме само от споделеното, че с майка ти са разделени. Не го поставяш сред „опорните“ хора. Дали присъства значимо в живота ти? А дали не е източник на изтощение за теб, какъвто може да е бил и за мама? Признателен човек, каквато ми се струваш, би отчел подкрепата от баща си, ако я имаше - непременно щеше да го почетеш, макар с една дума в писмото си. Стаси, къде е татко? По каква причина отсъства от писмото и от живота ти? Ако и той беше заминал нанякъде както мама, щеше да го споделиш. Каква е връзката с баща ти, защото казваш само за мама, че ти липсва?
Нямаш приятели, а това поставя под въпрос
доверието в партньорствата
каквито са и приятелствата. Може да е по темпераментови причини - част от хората нямат ежедневно непосредствена нужда да се отразяват в други и да отдават и да приемат емоционална подкрепа. Но може и да не е така. Една обща стара несигурност също би могла да е причина човек да се затваря за другите. Така обаче се затваря и за себе си. Това често е едновременен процес - действа навън и навътре. Оттам човек се отчуждава от себе си, може да се разочарова, да се съмнява в своите способности, да не му достигат сили, заряд, ток, който се генерира,
когато сме „включени“ в контакт с другите
В този момент си мисля дали поради това не е и предположението ти, че връзката с приятеля ти се изхабява, или ти самата се чувстваш немощна, безразлична, депресивна, оттам „апатична съм, не мога да спя“? Щом не генерираме сили, идва изтощение, особено ако в ежедневието имаш и други фактори за силна умора. И ето: „Това е от близо 6 месеца така. Притеснявам се, защото все повече се затварям в себе си и започнах много да забравям, разсеяна съм“. Няма я мама и може би оттогава си поела сама домакинската работа вкъщи, ако татко не ти помага за това, в случай, че живеете заедно - грижи, които в днешно време не са на дневен ред при много твои връстнички състудентки.
Както във вълшебните приказки,
в които за майката или не се споменава, или нещо се е случило с нея и детето съвсем само се справя с изпитания, неминуемо заложени в приказния сценарий, когато липсата на тази смислово важна за живота подкрепа, която дава майката, липсва и нищо друго не може да я замени. Още нещо допълва тази картина - „имам многобройни тежки сънища - всяка вечер“ - борба и наяве, и насън за справяне с проблемите чрез ново осъзнаване на голямото момиче за преразглеждане на по-старите проблеми и за поемане смело към новите, преди да си кажеш сама: „Добре дошла сред порасналите!“.
Има измъкване от Гората на проблемите и завършек на всяка приказка,
преди героинята да се е изтощила непоправимо,
ако остане в нея, Стаси.
В писмото ти силно звучи отношението на притежание - проблемите чрез „имам“ и липсата на приятели чрез „нямам“. Налице е опората - момчето до теб и мама, която е надалече, но чрез „имам“ се откроява накрая решимо готовността ти да промениш живота си. А тя, заедно със смелостта, произлиза от стара дълбока твоя нагласа, чрез която с малко помощ можеш да се измъкнеш от Гората на изпитанията. Преодолените трудности ще останат в торбичката със скъпоценния опит, с която да вървиш нататък с повече увереност за справяне с новите трудности, които са част от играта на живеенето.