Вълнения, емоции, любов - такава беше атмосферата на представянета на първата книга на Яна Станкова „Дневниците на Ая“ в края на миналата седмица в книжарницата на ИК „Хермес“ в Русе. За младата авторка градът е специален. Тук започва пътят на баща й, писателят, литературен критик и историк и преподавател във Великотърновския университет проф.Иван Станков, към националната литература и култура; тук са живели и живеят някои от най-близките й хора.
„Дневниците на Ая“ е лесна за четене, но трудна за преразказване. И е от онези книги, които човек трябва да прочете, за да разбере дали това е неговата литература. Отзивите на публиката са повече от ласкави, може би защото романът разказва за живота по най-добрия възможен начин - честно и майсторски.
Предлагаме ви краткото слово на Яна Станкова по време на представянето на „Дневниците“ в Русе.

Не знаех какво да кажа, но ме посъветваха да съм искрена. Ето, ще бъда искрена.
Не знам как написах този роман. Искам да кажа, че когато седнах да пиша, не мислех, че от това ще стане дори и разказ. В този смисъл, първите няколко реда са абсолютно точно описание на времето, пространството и усещането. Изведнъж се почувствах сюрреалистично, казах си: „Господи, някой ще звънне на вратата, просто го усещам!“. Дълги секунди на напрегнато очакване. Никой не звънна. А после звънна. Казваше се Ая. Три-четири!
И изведнъж нещо се случи.
Нямам представа какво точно, но тази книга започна сама да се пише. Не смогвах да записвам думите. След като прочетох написаното първия ден, видях, че е пълно с изядени думи, объркани членове и грешна пунктуация. Пооправих го, прочетох го пак. Дадох си сметка, че на това хората му казват вдъхновение.
Винаги съм обичала да пиша (въпреки че толкова много ми се искаше да мога да рисувам), но за първи път чувството беше такова. Необяснимо.
Защо написах този роман? Първо, защото трябваше да се освободя. И, ако трябва да съм искрена - както обещах в началото - за това си дадох сметка в последствие. Още се водех първа младост, а вече ми се бяха случили неща, които по принцип се случват за цял един човешки живот. Трябваше да отворя килера и да изрина боклуците, защото, ако още нещо се настанеше вътре, той просто щеше да се взриви. Ето това е за мен този роман. Свобода. Свобода във всеки смисъл. Така стигаме до втората причина, отново осъзната пост фактум. Това е и причината да се престраша да го пратя на издадтел.
Както казва любимият ми литературен герой: „Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен“ /цитатът е от „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков - б.р./. Периодът беше такъв, че аз исках спешно да оставя нещо на децата си, нещо друго освен да ги оставя един на друг. Исках и аз, по свой начин, да ги науча да бъдат смели и свободни, както баща ми научи мен. Всъщност, ще го кажа така, че да ме разберете категорично - аз исках да покажа среден пръст на смъртта. И, знаете ли, много беше хубаво!
Тук е моментът да изкажа своята благодарност на издателство „Хермес“ за това, че без да съзнават, станаха мои съмишленици в своеобразното ми изправяне срещу онова нещо, дето един ден идва и ни приспива завинаги! Благодаря на семейството си за това, че ги има. Благодаря на онези мои близки, които заспаха (впрочем, много от тях бяха именно от Русе!), защото техният сън ми напълни килера. Благодаря на Екзюпери, на Астрид Линдгрен, на Дъглас Адамс, на Маркес и Булгаков, на Харуки Мураками и Дж.К.Роулинг, на Стивън Кинг, на Достоевски, на Шекспир, на Йовков, на Радичков и на всички неизброени, които час по час отваряха вратата на килера, хвърляха на рафтовете и затваряха с тръшване! Не на последно място - благодаря на всички вас, които споделяте този толкова важен момент от живота ми! Здравейте!
Като споменах Радичков, се сетих за нещо, мисля - важно. Бях, ако не се лъжа, втори клас, когато участвах в едно представление на студентската трупа към КЕВ-а /Клуб за естетическо възпитание - б.р./ в Търново. Бяха онези смътни години, в които не знаех комонизъм или кумонизъм се пише, ама знаех, че е тук. И тук. И тук. Навсякъде. Пиесата се казваше „Образ и подобие“. А „Ние, врабчетата“ ми беше любима книга, така че имах и известна представа кой е Йордан Радичков. Незнайно как се озовахме на представление в София, в сградата на университета, а след края му баща ми ме дръпна настрани, аз още бях със сценичния си костюм, и ме запозна с един благ старец, който ме погали по главата и каза „Браво, дядо!“, а после взе любимата ми книжка и в нея нарисува смешно птиче, и написа: „На Яна, за добър спомен и да не забравя, че е била врабче“. Знаете ли, сигурна съм, че точно тогава някъде там, някаква моя си Анушка разля някакво олио.