Здравей, Петя! Разбрах за теб от едни приятелки и ме накараха да ти пиша, защото не се чувствам никак добре. Не знам как да опиша - не ми е нещо криво, обаче всички около мен ми казват, че съм се променила и не съм същата, а и аз самата се усещам, че нещо ми тежи непрекъснато. Преди 2 години имах сериозен приятел и може би единственото момче, на което съм държала и обичала до момента, и се случи най-лошото с него - почина. Може би това е голяма травма и все още не мога да я превъзмогна. Също така имам много проблеми с майка ми. Никак не се разбираме, тя непрекъснато ме натоварва и това също ми е гадно. Винаги се чувствам виновна след всяка кавга с нея. Ходя често на гледачки. Знам, че не е хубаво да се занимавам с това, но някак си тайно се залъгвам, че ми познават, а всъщност осъзнавам, че те допълнително ме затормозяват и наистина си мисля, че ти си ми последната надежда. Много се надявам да ми отговориш, а също скоро да поговорим. Извинявам се, че говоря на ти. Благодаря предварително! Катя, 20 г.

Здравей, Катя! Добре e да се обръщаме взаимно на "ти" - контактът така е по-непосредствен.
Споделяш, че усещаш, че нещо ти тежи непрекъснато. От написаното личи, че ти е трудно може би да се ориентираш в твоите чувства, в твоите мисли, оттам и в твоите действия и в това как те се отразяват на близките ти.
Като че ли ти липсва кураж да признаеш пред другите, а и пред себе си, че изпитваш затруднение. Струва ми се, че се стремиш да омаловажиш
причините за твоята обърканост
да ги представиш като по-незначителни - "не ми е нещо криво, обаче всички около мен ми казват, че съм се променила и не съм същата, а и аз самата се усещам, че нещо ми тежи непрекъснато". За загубата на приятеля правиш извод с несигурност - "Може би това е голяма травма и все още не мога да я превъзмогна". По повод посещенията ти при гледачки споделяш за инерция - "Знам, че не е хубаво да се занимавам с това, но някак си тайно се залъгвам, че ми познават, а всъщност осъзнавам, че те допълнително ме затормозяват".
Човек никога не е статичен в своя психичен живот. Той се променя. Може да започне да се разболява, ако не приеме този факт. На 20 години е нормално да е различен от себе си спрямо на 18, на 15, на 10, както е нормално да е съвсем различен на 35, 75 и т.н. Преодолява проблемите на своето развитие, като се излюпва от черупката на стария си опит, а закален в преодоляното има
повече сили за новия си възрастов период
иначе би могло да го обземе чувство за провал, ако не е разбрал себе си в периодите на личните си кризи.
Дали загубата на обичан човек ще е голяма травма, труднопреодолима или възможна за превъзмогване, при всеки е различно. Смъртта на млад човек, дори да не го познаваме, ни разчувства и с мисълта за него, и с мисълта за нас самите, защото ни напомня колко е краен животът, при някои дори в младежка или в детска възраст.
Споделяш, че приятелят ти, на когото най-много си държала и когото най-много си обичала, е починал преди две години. В такава възраст имаме много по-малко опит от преживяване на загуби, причинени от смъртта.
Дали ще е болка, която постепенно ще преодолеем,
за да остане само тъга, дали ще е непреодолима травма, зависи например от това как е вървяло досега развитието ни, какво сме наблюдавали като малки в справянето на родителите ни в подобни ситуации, каква е била причината за смъртта на даден човек...
Ето, че дори и тогава да си посрещнала някак смело или смирено загубата на любимия човек, може би не си осъзнавала напълно какво е преживял, докато се случва „най-лошото“ - един живот в тяло и с име на човек, който е имал своите родители, може би брат, сестра, имал е своите приятели, своята любима в твое лице, своите мечти, своите планове, своите положени за нещо усилия, своите надежди и...
изведнъж всичко това спира дотук
Не споделяш от какво е починал твоят приятел. Представяме си какво причиняват болестите с невъзвратимо усложнение, несъвместимо с живота, също пътните катастрофи - смърт, осакатявания, травматични спомени, как поразяват зависимостите, които пряко влияят върху живота в тялото и върху психиката. Представяме си и производствените злополуки, причинени от човешка грешка или от недостатъчно бдителност върху собствената безопасност. Ако нелепа причина прекъсне неочаквано живота на любим човек, психиката на някой от близките може да се изключи в емоционална застиналост. За
различните реакции и картини на скърбенето
можеш да прочетеш в предишни публикации на настоящата рубрика в сайта на вестника, но ето повод да обърнем внимание тук на един от специфичните психологически феномени в процеса на скърбене - вцепененост. Хората съобщават в подобна ситуация за отсъствие на чувства. След загубата, обикновено в началото след научаването за смъртта, те са като че ли емоционално нивелирани, безчувствени. Вцепенеността се явява като защита от „наводняването“ с чувства, с които трябва да се справи човек, когато ги допусне да навлязат в съзнанието му, което е силно психически натоварващо, а така се снижава чувствителността към болката. Под привидното, но измамно външно благополучие се оказва, че човек е в тежко състояние, още повече ако то продължи повече от нормалното за началния стадий.
Потискането на истинските чувства
се проявява най-често в усещане за физическо изтощение и може да се смени с остро реактивно състояние. Отлагането във времето на преживяването на скръбта и признаването на болката може да възпрепятства истинското й преодоляване. За да се избегне това, добре би било човек да се довери на психолог или на друг човек с опит, който няма страх или смущение да ти помогне да потърсиш чувствата, да се докоснеш до спомени, да признаеш, Катя, тази загуба в живота си, за да можеш наистина да я превъзмогнеш.
Пишеш, че не се разбираш с майка ти, която много те натоварва и след кавга с нея изпитваш чувство за вина. Причините за това може да са в 
разминаване на разбиранията между родител и дете
от позиция на своето възприятие на живота в различни възрасти, може да има и специфичен проблем между вас, за който тук няма да гадая, но такъв става предмет на съвместно изследване при работа с психолог. Но причината може да се корени и в естествената родителска грижа и тревога за теб, ако в израстването ти майка ти е виждала развитието на качества за успешен личностен и професионален растеж, а ако сега примерно често наблюдава у теб апатия, демотивираност.
В писмото не споменаваш дали учиш или работиш, дали това, което правиш поне малко те удовлетворява. Може би не - което откриват за теб и твоите приятелки?
„Огледалото“ на другите помага да опознаваме нашия образ
но то изпълнява пълноценно тази функция, ако ние се отразяваме взаимно с тях. Може би приятелките намират, че и ти не си отразителна за тях. Това поставя въпроса за качеството на общуването с теб, което в последно време вероятно се е променило. То зависи и от способностите ни за изразяване - на това как възприемаме нещата и хората, на нашите емоции, чувства и преживявания, на нашите мисли и идеи. Приятелките ти биха се тревожили, ако срещайки се с тях, присъстваш по начин, по който все едно те няма. Дали загубата на любимото момче е снижила жизнения заряд у теб, дали е намалила стойността на смисъла в живота ти в този важен период на младостта? Търсиш
ориентири за живота си при гледачки
които като че ли посещаваш, увлечена в някаква инерция да ти "познават".
Откъде произтича потребността ти от гледачки? Дали се стремиш да установиш и да убедиш себе си в предопределеност на случващото се в живота? Пишеш, че контактите с тях по-скоро те затормозяват. Добре, направила си опит - съзнателен избор и опит. Но сега се обръщаш като че ли по същия начин към мен като към "последната надежда". Последна надежда за какво? Когато ангажираме другите с мисия на спасител, ако те са зрели хора, биха отказали да се хващаш за подкрепата им като за последна сламка. Те биха искали да ти помогнат да се хванеш не за сламка, а да откриеш силния лост в себе си, с който да се повдигнеш и да се извисиш над настоящите проблеми, като ги преодолееш. А това са най-често проблемите с общуването, с работата и собственото развитие и тогава, укрепнала и по-зряла, би открила и познала
още по-свободно и щастливо любовта
Докато почувстваш смелостта за ново действие, ти предлагам да се обърнеш към себе си и да си помислиш от каква промяна се нуждаеш. До каква степен си склонна да промениш нещо в себе си, което би променило и живота ти към по-добро?
Аз негодувам от това, че ми слагаш ореола на "последната надежда" и търсиш както причините за проблемите, така и надеждите за спасение извън себе си, у хора, от нарушаването на връзката с които отново можеш да рухнеш - приятелят, когото съжалявам, че си загубила, майка ти, гледачките в очакване може би на сбъдването на нареченото от тях, щом като не наричаш ти сама това, което би искала да постигнеш.
Вероятно приятелките те насочват към психолога с вярното предчувствие, че той не би допуснал да развиеш зависимост към него и ще те стимулира
да преодолееш инерцията, на която си поверила живота си
В края на твоята гимназиална възраст скръбта те е сполетяла в момент, когато обикновено твоите връстници са създавали идея за своя образ в живота, за начина, по който биха искали да живеят, включително с приятелите, които искат да имат, с образците от значими възрастни, на които биха искали да приличат по устройство на живота си и по жизнено дело - ценности, водещи идеи, каквито са и някои идеали, с мисли върху това дали ще се ограничат в тесни рамки на действия и живеене или
дали ще се простират гъвкаво и смело, но адаптивно в живота си
Ето такива неща имат на дневен ред младите хора. Но тези мисли нормално се появяват отново и в по-нататъшните етапи от живота поради катаклизми за преодоляване или поради нужда за обновяване и промяна. Тогава поредната ни „черупка“ се е втвърдила достатъчно, за да може да се пропука и от нея да излезем подновени, преродени и готови да поздравим живота в новото наше утро отново устремени, вдъхновени и вдъхновяващи и хората около нас, отворени за любовта, вземащи сили от нея и правещи я по-силна!