Васко Тодоров е съученик, добър приятел на Иван и един от запалените фенове на „Дунав“, който не можа да сдържи емоциите си, бликнали от загубата на Иван Томов. Ето какво написа Васко за „Утро“.

Трети ден мислите не ме откъсват от темата за Иван. Бяхме съученици. Мой близък приятел! От 1 до 7 клас учихме заедно. Оттогава се палеше по планината. 
Прегледах цялата ни кореспонденция във Фейсбук от 2011 насам. Не видях нито една лоша дума или пререкание с когото и да било. Разбирахме се. Хем исках да спре, да окачи обувките, но тръгнеше ли, следях с нетърпение развръзката на експедицията.
Питал съм го защо не ползва кислород. Той ми отговаряше: „Защото се обезсмисля значимостта на височината. С кислород все едно вземаш допинг. Не е честно, не е истинско!“ 
Като цяло го виждах рядко и сега не мога да повярвам, че след една-две години няма да се обади пак. Да се видим, да се срещнем. Разбирам го, рискувал е, за да оправдае очакванията си и присъствието си под върха. Искал е до последно да пробва въпреки всички тежки обстоятелства с урагана, който помете палатката му. И тази кашлица, и прочие, и прочие.... 
Той преглътна за 5 години загубата на трима верни спътници - литовец, убит под Нанга Парбат, Борис Старчев - учител от СУЕЕ, който бе първият му предводител в планината и, разбира се, Боян /Петров/... 
През януари се видяхме за последно. Питах го защо стана така с Боян? Той обясни. Ала сам за себе си не взе поуки... Или се надцени, или подцени обстоятелствата? Не знам. 
Знам щастливите мигове с него. През 2006 година гледахме заедно мача „Дунав“-“Локо“ /Пд/ във Велико Търново. Бяхме рамо до рамо на двубоите между националните отбори на България и Холандия, на България и Италия.  
Малко е да се каже, че ще ми липсва. 
Иван Томов беше мой съученик, беше мой приятел. И, повярвайте, никак не е малко.