Три шарени стола, боядисани в ярки цветове, са окачени на стената и всъщност представляват... рафтчета и закачалки. Куфар, превърнат в удобно меко кресло, изкушава в дъното на помещението. Но докато стигнеш до него, първо трябва да преминеш покрай стълбички от дърво, по стъпалата на които са подредени сума ти изкушения - портмонета, шалове, колиета, а от двете ти страни остават щендерите с дрехи, които неминуемо закачат погледа. 
Това е най-новият магазин, който отвори в Русе. Сякаш напук на опустялата лява половина на Главната, където от „Раковски“ чак до площад „Батенберг“ отворените магазини са не повече от пръстите на двете ръце - напук на усещането за обезкуражаваща пустош 
едно пространство стъпва цветно и малко дръзко 
в живота на шопинг маниаците. Магазинчето се казва „High street fashion by Monika Babiker“. 
Самата Моника Бабикер е също толкова цветна и неконвенционална, каквото е и нейното магазинче на улица „Гладстон“. И не само защото е стройна дългокрака мулатка. А най-вече защото нестандартните идеи са в кръвта й - и най-важното: Моника не се страхува да  живее различно, тъй като за нея утъпканите коловози очевидно не са опция. Дори ако щете, само с това, че докато и в момента Терминал 2 на софийското летище продължава да е най-оживеното място, откъдето младите българи излитат с еднопосочен билет, Моника преди около година се върна в България. Върна се от Лондон - където имаше интересна работа и се беше вписала в цивилизования живот в мегаполиса. 
Да, вярно е, че имах много хубава работа, казва Моника. Когато преди време пристига в Лондон, първо започва да работи като хостеса - посреща и настанява клиенти на бара на един от петзвездните хотели от веригата „Me“ - в случая „Me London“.  
Барът беше на 10-ия етаж, на покрива, до хотел „Риц“
оттам целият Лондон се виждаше като на длан, казва русенката.
След това сменя работното място с друго - в друга известна верига „Суши Самба“. 
„Това пък беше в бизнес сърцето на столицата, до емблематичната станция на метрото „Ливърпул стрийт стейшън“, до Яйцето и още куп популярни бизнес сгради. Специално „Суши Самба“ в Лондон е известен с това, че от етаж 0 до 40-ия етаж асансьорът те изстрелва точно за 26 секунди, усещането е уникално“, усмихва се Моника. Там тя работи от 7 до 15 ч и осъществява пропускателния режим. 
„Определяш по дрескод, по поведение, по състояние кого би трябвало да върнеш и да не го пуснеш да влезе в бара. Например маратонки и джапанки са абсолютно недопустими, за пияни хора да не говорим. Но това пък си носи и рисковете - имах един случай, когато отказах на четири момчета да ги пусна да влязат, тъй като бяха видимо пияни. Като приключих работа, се наложи охраната да ме ескортира до таксито и да ме изпрати, тъй като момчетата ме причакваха, недоволни от това, че съм им провалила плановете. Като изключим обаче тази интересна работа, 
Лондон е едно доста самотно място
Огромни разстояния, огромен град, напрежението е много голямо - и когато човек живее там с малкото си дете, времето му извън работата се изяжда от тези грамадни разстояния и от грижите за детето“, продължава младата жена.
И обяснява, че както социалната и образователната системи са перфектно изградени в името на детето, така всяко отклонение или нарушение носи сериозни рискове.
„Когато подадох заявление в училището, което бях избрала за моята Габи, у дома дойдоха двама учители, за да видят в какви условия живее Габи. Огледаха всичко - включително и банята, детската стая, абсолютно всичко. Но след това аз знаех, че ако закъснея с 15 минути да я взема след училище, веднага ще бъдат повикани социалните и след това не знам къде ще си търся момиченцето“, разказва Моника. 
А след това се ражда и Крис - син на лондонския приятел на Моника /българин, впрочем/. И когато се почувствала за пореден път предадена и станало ясно, че не може да разчита на подкрепа на бащата, за да може да следва, Моника грабнала двете деца и се завърнала в родния Русе.
Всъщност по документи родният град на Моника е Варна - там в Техническия университет /тогава още МЕИ/ следват родителите й, когато се запознават и се влюбват. А след като завършват, русенката Галя довежда Абас Бабикер от Судан и малката Моника в родния град.
„Аз много обичам Русе - и го смятам за роден. 
Аз съм си русенка повече от всичко на света
Да не говорим за това, че тук като излезеш с колата, можеш за 30 минути да свършиш поне 10 неща. Има го и другото, за което бях чувала или чела: че у дома и стените помагат. Случват се и такива неща: влизам в една агенция по работа, а там гледам - един мой приятел от детството. Зарадвахме се един на друг, толкова дълго не се бяхме виждали. После вече работата, заради която бях дошла, беше свършена за отрицателно време. Това просто не може да се случи другаде!“. 
След като Моника, Габи и Крис се прибират в Русе, постепенно изкристализират две идеи, които се превръщат в реалност. Едната е мечта от детството на Моника: да следва право. „Още като дете много обичах да гледам съдебни трилъри, гледам ги и сега, като се опитвам сама да решавам казусите. И в Англия си обещах, че като се върна в България, ще кандидатствам право. Сега вече съм втора година студентка в Русенския университет, следвам задочно, за да успявам да свършвам и другите неща. Впрочем, сега ми предстоят два от най-тежките изпити: по гражданско и по административно право. И ми трябва време, за да се подготвя добре, за да ги взема“, казва Моника. 
Другата мечта, която реализира, е магазинът. 
Нарекох го „Хай стрийт фешън“ не защото аз съм „хай“, а защото това е термин за среден клас дрехи
обяснява Моника. „Това ще рече, че в магазина ще намерят неща, които да им харесат, всякакви хора с всякакви нагласи. Тук могат да дойдат и млади, и хора над средна възраст, в общи линии от 12-годишни докъм 70-годишни ще открият по нещичко. Стоката е предимно за жени, единствено дънките, които могат да се правят и по поръчка, могат да се произвеждат и за мъже“, обяснява Моника. 
Основните линии в магазина са няколко. Едната включва официални рокли и поли, по-скоро за повод, а не за ежедневието. Другата линия са марки, които русенката внася - спортно-елегантни и официални други. Третият лъч са дънковите облекла - якета, панталони,  гащеризони, които са ръчно рисувани. Те се произвеждат и се рисуват само и единствено за моя магазин, това го прави една българска фирма, като често пъти аз задавам рисунъка, обяснява Моника. И добавя: боите не са текстилни, а изработени по специален начин, затова цветовете са ярки и устойчиви, дори при пране в пералня. 
Тя се надява през септември да може да изненада русенки... със собствена колекция! Да взема изпитите, да потръгне магазинът и да ми остане време да шия - изброява Моника. 
Когато не скривам изненадата си, че тя освен всичко друго може да шие, на свой ред се изненадва и тя. Ама какво странно има в това?! 
„И двамата ми дядовци са били шивачи - дядо Крум беше и преподавател по практика в Техникума по облекло, а дядо ми в Судан е бил професионален шивач. Той е научил и баща ми да шие - татко шие превъзходно. Но мен всъщност никой не ме е учил. Сама се научих и да кроя, и да шия. 
Кроих - развалях, вдявах - раздявах, съшивах - порих
много трудно беше. Но се оказа, че нося това в кръвта си. Трите шевни машини - две прави и една оверлог, които в момента са поставени в магазина на „Гладстон“, не са просто декорация, а това са мои машини, действащи, на които се надявам не след дълго да шия и в самия магазин“, казва Моника Бабикер. 
През 2013 година, когато живее в София, Моника произвела своя марка - „Colored by MoBo“. „Бяха едни шантави дрехи - пъстри, нестандартни, сама съчиних дизайна, сама ги скроих и сама ги уших. Продадох ги онлайн, основно купуваха приятелки и приятелки на приятелките. Тогава още онлайн магазините бяха много малко. Много обичам да шия. Шия всичко - рокли, поли, туники, гащеризони. Шиенето, освен че ми доставя удоволствие, ми харесва и защото създаваш нещо, сътворяваш го, а и не ти трябва много време, за да го видиш завършено. Мисля си и много се надявам, че хората ще оценят това, че моите неща са различни. Макар да си давам сметка, че българите по принцип и русенци в частност са консервативни. Ама какво да говорим - мен, например, повечето, които ме познават, ме свързват с танците. /Моника бе една от звездите в тв форматите „Танцувай с мен“ и „Star Academy“ - б.а./. И 
смятат, че Моника Бабикер ще танцува - и нищо друго!
Не допускат, че мога да пея или да се занимавам с нещо различно. Е, сега ще трябва да свикнат и с това“, малко инатливо се засмива Моника. И уточнява: „Нямам претенции за дизайнерка, но просто ми се ще да зарадвам ценителите на нестандартното с моя колекция, която ще изразява моята гледна точка. Не смятам да ставам конкуренция на Версаче или да се явявам на „Златната игла“. Просто искам да си шия. Винаги съм шила по една бройка от всичко и това ще запазя като тенденция. И в магазина всички дрехи са в единични бройки“.
Все пак, тя не е изоставила напълно танците - с удоволствие танцува, когато /и ако/ намери време, за да излезе вечер с приятели. Но все пак повечето й свободно време е посветено на Габи - второкласничка в немска паралелка в Европейското училище /където са учили и Моника, и майка й/, и на малкия Крис, който ходи на ясла. „За мен семейството е най-важното нещо на света. Когато забременях с Габи, работех с продуцентската компания на Румънеца и Енчев, но в третия месец прецених, че не е подходящо бременна да се развявам по сцените. И спрях - за да се посветя на детето. И сега знам, че децата ми се нуждаят от мен, това е моето семейство: Габи, Крис, моята майка и аз. И всичко, което правя, е за тях - за децата, за мама. И искам след време те да знаят, че майка им е направила нещо - нещо хубаво и смислено“, казва Моника. И добавя: „Е, ако случайно стане така, че да не се получи с магазина, ще измисля нещо друго! Докато се получи! Гаранция!“.