Интересен пъзел представляват дните от седмицата за русенеца Марко Марков. В понеделник той пътува до Пиргово, където води репетициите на вокалната група в тамошното читалище. Във вторник го очакват самодейките от Щръклево. Всяка сряда мъжът е в Червена вода - там подготвя за концерти и участия в събори и фестивали местната формация. В четвъртък пътят отново го отвежда в Пиргово, а след това му предстоят и репетиции в Русе с групата за стари градски песни. Следва работата с Македонския състав към русенското читалище „Гоце Делчев“, а не бива да се забравят и певиците от дружество „Тракия“, които също нетърпеливо очакват своите часове за пеене. 
Кога успява и как съумява така да си разпредели времето, че то да стигне да обърне внимание на всички състави, които ръководи? 
Не е чак толкова сложно, както може би изглежда, засмива се Марко Марков. И обяснява, че наистина нещата стават с лекота, когато за човек тези занимания са не просто харесвани и предпочитани, а всъщност са неизменна част от неговия живот. Това очевидно е точно така за 
енергичния русенец, който вчера отпразнува своя 80-и рожден ден 
на сцената на Пленарна зала - заедно с повечето от съставите, на които е ръководител, и със солисти, с които изпълненията на неговите самодейци стават още по-колоритни и въздействащи. 
За Марко Марков музиката започва още в детството в разградското село Богданци. Баща му е бил самоук музикант, много обичал не само да свири и да пее. По професия бай Ганчо бил бъчвар, но страстта му били музикалните инструменти. Правел мандолини, а когато негов съселянин направил цигулка, на гърба на която инкрустирал с фурнир образите на царица Йоана и цар Борис, майстор Ганчо се амбицирал и направил своя цигулка - и започнал да учи сина си да свири на нея. Тази цигулка още си я пазя у дома, казва Марко. Татко беше работил в Германия известно време и оттам си беше купил 
едно акордеонче „Травиата“, италианско, 12 баса 
- учеше ме да свиря и на него, прибавя музикантът. 
„След седми клас кандидатствах в Музикалното училище във Варна, като се явих и с цигулка, и с акордеон. Е, вероятно не съм бил подготвен като някои други деца, които от малки ходят на музикални школи. Но пък като изпях пред комисията „Българийо мила, земя на герои“, мисля, че отпаднаха всички съмнения и ме приеха. Два-три месеца след това започнах да уча флейта... Бях много дребничък и ми викаха Фъстъка. Но докато дойде време за Консерваторията, вече бях пораснал“, смее се Марко Марков. 
В Консерваторията в София влиза в теоретичния факултет, специалност „Дирижиране на духови оркестри“. Но и там продължих с флейтата, като се учех при именити професори, разказва Марков. „В годината, когато аз кандидатствах, приеха само трима души с флейта, никой от тях не стана флейтист. А аз станах - и точно това работих в Русе 40 години“, казва музикантът. 
Докато бил студент, Марко Марков пак не се спирал на едно място. Започнал да акомпанира на различни вокални групи, каквито тогава имало много в предприятия, заводи, читалища и домове на културата. Така това занимание го запознава със светила от българската естрадна и фолклорна сцена. Акомпанира с акордеона на Магда Пушкарова по време на нейни концерти в София и в страната. 
Работи с легендарната Ирина Чмихова 
и замества нейния пианист Евгени Комаров, когато прочутата естрадна певица пее в зали, където няма пиано. Сътрудничи и на човека, изпял едни от най-запомнящите се естрадни хитове от средата на миналия век - Георги Кордов. Той ръководеше групата към един столичен завод, а акомпанирането ми го повериха на мен, връща се в спомените Марко Марков. 
През 1961 година Марко Марков завършва Консерваторията и получава разпределение като преподавател в Педагогическото училище в Разград. През трите години на разпределението той свири на флейта и в разградския симфоничен оркестър. След това кандидатствал в оркестрите в Плевен, Враца и Русе. Приели го и на трите места. И той избрал Русе. Така през 1964 година постъпва в Русенската опера, където остава до 1970 година. След това преминава в Русенската филхармония. „Беше някак по-престижно, освен това те много пътуваха на турнета в чужбина. Но заедно с това продължих да работя и за операта - често ме викаха да замествам или да помагам“. 
Годините във Филхармонията остават паметни за Марко Марков. Работата с големи имена от българската музика като Алипи Найденов, Сашо Владигеров, Камен Големинов, който, впрочем, ми е съученик - това е наистина едно прекрасно време, казва музикантът. 
12 пъти той участва в прочутата Академия Киджана в Италия
където филхармоничният оркестър под палката на Алипи Найденов е един от кажи-речи задължителните участници. „Какво да ви кажа - свирил съм с Генадий Рождественски, това са незабравими мигове! Толкова много красиви моменти е имало, но имахме и разни преживелици... Помня, отиваме с филхармонията в Катовице, в Полша, на фестивал. Предишният директор ИлияУ Темков се беше сприятелил с колегата си в Катовице и ние връщахме гостуването на тяхната филхармония на Мартенски музикални дни. В Румъния за някакви си петнайсетина минути трябваше да сменим влака. А бяхме голям оркестър... Лутаме се по перона, суетим се. Тогава директор на операта беше Силви Стамболиев. Тръгва влакът и аз му казвам: „Май доста колеги не успяха да се качат!“. Той ме погледна, преглътна кюфтето, което ядеше, и ми отговори в неговия спокоен маниер: „И аз така мисля!“. 
Пристигаме на сутринта в Полша - половината оркестър го няма! 
А вечерта е концертът! Тогава дойдоха от Катовишката филхармония и свириха заедно с нас - така спасихме името на русенската музика! На другия ден колегите пристигнаха“. 
Очевидно за Марко Марков 24-часовото денонощие и 7-дневната седмица винаги са били много разтегливо понятие. Щом като времето му стига за всичко и явно му хартисва - та още почти със самото си идване в Русе той отново се захваща с любимото си от софийската младост хоби: самодейните вокални групи. Започнал първо с Централното търговско предприятие, чийто шеф Айзнер го поканил да ръководи самодеен певчески състав. Това беше първата ми група, казва музикантът. След това с неговия акордеон и под вещото му ръководство се изявяват таланти от заводите „Арда“, „Фазан“, „Александър Атанасов“, „Леон Таджер“ и къде ли още не. В завода за чорапи „Фазан“ ръководел вокални групи в седемте бригади, които после се явявали на вътрешнозаводски фестивал и се състезавали помежду си.
А пък аз не си купувах чорапи - всяка бригада ми подаряваше
смее се Марко Марков. 
По това време среща и своята Снежана.
„Беше ми солистка в групата в завод „Петър Караминчев“. Аз я избрах за солистка, пееше много хубаво. Майка й пък беше хористка в операта, понякога и Снежана участваше. През 1966 година се оженихме. И тя... спря да пее!“.
На Марко Марков малко му е криво, че нито синът му Огнян, нито внукът Марио потеглят към музиката. Огнян го занимавах с контрабас, с пиано, с корна - докато стана ясно, че не го влече и влезе да учи в Електротехникума, поклаща глава флейтистът. 
Затова той с цялата си душа се раздава на своите шест вокални групи.
„Съобразявам репертоара с възможностите на всяка от формациите. Аз подбирам песните, аз правя аранжиментите, пиша им нотите. Харесва ми тази работа, не се изморявам, напротив, това винаги ме зарежда“, казва Марко Марков. 
Животът му е достатъчно интензивен и наситен - динамиката е такава, че би могъл да му завиди всеки негов връстник. И няма вид на човек, който съжалява за нещо и се коси, че е вземал неправилни решения. „Навремето можех да остана в София, бяхме гаджета с Магдалина Льондева, сестрата на композитора Петър Льондев. Но на мен София не ми харесва - трамваи, шумотевица, навалица... Тогава й казах: „Магде, ако искаш, ти ела в Русе!“. И тя дойде. Поживя тук известно време, но не стана работата. И си тръгна. Подари ми една китара и си замина. Пазя я тази китара. Пазя и още нещо скъпо. При едно пътуване във влака се разговорихме с един мъж в купето, оказа се професор. Свирих разни мелодии, които той искаше да чуе. А известно време след това получих по пощата подарък - оригинална 
дървена свирка, която професорът купил специално за мен от Германия 
Имам сега у дома цигулката от баща ми, китарата, на която Магдалина пише колко много ме обича, една йоника, 7-8 акордеона - за всяка група по един. Флейтата я продадох преди две години, имах пиано, него също продадох“, казва Марко Марков. 
Не съм от най-добрите флейтисти, има и по-добри от мен, но ето, преди няколко месеца получих „Златна лира“ на Съюза на музикалните дейци, споменава сякаш мимоходом музикантът. И продължава да говори за това, което той намира за по-важно: за музиката, за работата с групите, за собствените си композиции. Наскоро написал песен за село Червена вода по стихотворение на известния български поет Иван Цанев. „Библиотекарката на читалището искаше да направя песен за селото и ми даде стихотворението, изрязано от списание. Месец и половина го носих в джоба си - то взе да се прокъсва. Чета го постоянно - и нищо не идва. А една сутрин станах и го запях - и се получи цялата песен! При мен е така - каквото мога да го изпея, значи, мога и да го изсвиря!“, казва Марко Марков. Той намерил телефона на Иван Цанев и му се обадил. И го поканил да гостува на юбилейния концерт в Русе. Поетът, който, както е известно, рядко пътува, изпрати по „Утро“ специални поздрави на музиканта, увековечил неговото стихотворение до песен, която ще се пее дълги години в Червена вода.