Най-богатият човек в света. Първият без синя кръв, притежавал несметни съкровища в модерната история. Предприемачът, преговарял и правил бизнес като равен с равен с най-големите световни картели в петролния бранш. Човекът и бизнесменът, обрисуван с много майсторство и проникновение от най-популярния съвременен португалски писател Жозе Родригеш душ Сантош в „Мъжът от Контстантинопол“ и „Милионерът в Лисабон“. Арменецът, роден в Турция, по-късно получил британски паспорт, покорил света на нефта и оставил ярка меценатска диря в изкуството. Това е Калуст Гулбенкян, от чието рождение днес се навършват юбилейните 150 години.
Калуст Гулбенкян е роден на 23 март 1869 година в квартал Скутари (днес Юскюдар) в Истанбул. Баща му е арменец, който се занимава с внос и износ на нефт. Гулбенкян заминава за Лондон, където учи инженерство, след което пътува до Баку, където се запознава с местната нефтена промишленост.
През последното десетилетие на 19 век се установява в Лондон и се включва в нефтения бизнес. Получава британско поданство през 1902 година. Участва в преговорите по образуването на компанията „Роял Дъч Шел“ (1907), като придобива значителен дял в нея.
През 1912 година Гулбенкян организира консорциума „Турска петролна компания“ за проучване и разработване на нефтодобив в Ирак, тогава в Османската империя. Проектът е спрян заради започналата Първа световна война. След войната Ирак става британска подмандатна територия и през 1925 година консорциумът получава изключителни права за добива на нефт в страната. През 1928 година е открито първото нефтено находище и дяловете в консорциума са разпределени между няколко европейски компании, като самият Гулбенкян придобива 5%. На следващата година компанията е преименувана на „Иракска петролна компания“, която през 1930-те години се нарежда сред най-големите производители на нефт в света.
Калуст Гулбенкян натрупва огромно богатство и събира в дома си в Париж колекция от произведения на изкуството, която е сред най-големите частни колекции. Още през 1930-те години дарява част от нея на Британската национална галерия и Британския музей.
В началото на Втората световна война получава дипломатически имунитет като пълномощен министър по търговията в легацията на Персия в Париж. Малко по-късно се премества и става министър във френското правителство във Виши.
Напуска Франция през 1942 година и заминава за Лисабон, където остава до края на живота си. Съпругата му Неварте умира през 1952 година. Те имат 2 деца - син Нубар Гулбенкян и дъщеря Рита. Калуст Гулбенкян умира в Лисабон през 1955 година.
Неизвестна част от богатството си е завещал на наследниците си, а с остатъка е основана фондация „Калуст Гулбенкян“ със седалище в Лисабон за възстановяване на катедралата в Ечмиадзин (днес Вагаршапат) в Армения. Фондацията съществува и в наши дни, като финансира благотворителни, образователни, научни и културни проекти и поддържа музея „Калуст Гулбенкян“, един от най-големите в Португалия. 
Предлагаме ви откъс от книгата „Сълзите на дявола“ на Георги Колев, заглавието е на автора.

„Ако богатството ви може да накара Аристотел Онасис да се чувства като просяк, ако мечтите ви не са насочени към купуването на свръхскъпи яхти и прахосване на милиони по жени, вие бихте могли да си позволите да усетите и друго блаженство, което да дава наслада на вашите сетива. Очите ви могат да се любуват на мечтани замъци, да притежавате колекция от произведения на изкуството, която се превръща в обект на завист от страна на поколения богати колекционери. Ако можете да си позволите това и го направите, вие се казвате Калуст Гулбенкян и никой друг“. Това са думи на известния познавач на изкуството Фред Щерн за маниите, страстите и финансите на Гулбенкян.
Арменецът мултимилионер е ненаситен колекционер.
Неговата страст към изкуството се проявява още в детството му
откогато датира интересът му към старите гръцки и римски монети. Още през 20-те години вече никой музей или частен колекционер не може да се мери с това, което притежава Гулбенкян. Ако някой попита какво е колекционирал Гулбенкян, може спокойно да се отговори също с въпрос - а какво не е колекционирал? Другояче казано, той е купувал всичко ценно, но само при едно условие - да бъде най-доброто, независимо дали става дума за картини, скулптури, бижута или керамика, персийски килими или изящни брошки.
През 1955 година, когато този меценат умира на 86-годишна възраст, изпълнителите на завещанието му внасят във фондацията „Гулбенкян“ в Португалия 2,6 милиарда долара (колосална за времето сума) плюс осигурен годишен допълнителен бюджет от 102 милиона долара. Фондацията се помещава в здание, подобно на дворец, разполагащо с огромен парк, в който има постоянна изложба на скулптури и детски артцентър. Днес там са изложени под един покрив всичките артефакти от колекцията на Гулбенкян.
Но кой всъщност е Калуст Гулбенкян? 
Кой е този мултимилионер, способен да „купи“ Онасис, без да му мигне окото
но едновременно с това толкова неизвестен за широката публика? И от какво може човек да натрупа подобно колосално богатство? Познахте - от нефт!
Гулбенкян е син на богат арменски банкер, занимаващ се с търговия на нефтопродукти и натрупал значително състояние от продажби на руски керосин в Османската империя. Калуст е противоречива фигура, израснала в противоречива среда. От една страна, той е син на богат човек, но от друга, е арменец, а в Османската империя това малцинство често е подлагано на гонения и дори геноцид. За арменците е въпрос на оцеляване да си изградят способност за приспособяване, да са постоянно подозрителни и винаги нащрек. 
Калуст е богат, но дребен, което е съществен негов комплекс. Това може би в известна степен обяснява противоборството му със също дребния Детердинг. И двамата обаче са свирепи и незнаещи граници гиганти в бизнеса. Ще оставим на психолозите този феномен, а тук ще споменем само, че дълбоките и продуктивни бизнес отношения между двамата титани на нефтената индустрия ще претърпят разрив поради един много банален факт - между тях застава жена, споменатата по-рано Лидия Павловна Кордоярова, която се омъжва за холандеца.
Още в училище Калуст е особено дете
което нито има, нито търси общ език със съучениците си. Той не ги обича, но и те не го обичат. В ранните си години Гулбенкян овладява основите в търговското изкуство - но трябва изрично да отбележим, че това е изкуството на търговията в нейния източен вариант, с неизменните пазарлъци и неизменните подкупи. Находчив и хитроумен, той създава връзки с властта на Османската империя, познава добре влиятелните хора, знае към кого да се обърни за помощ във всеки един момент, разбира се, срещу съответното заплащане. Гулбенкян е олицетворение на недоверчивостта и неотстъпчивостта.
Подобно на Рокфелер той винаги разполага с дузини шпиони, които разузнават по всички възможни начини каналите на тайната информация. Когато Гулбенкян купува произведения на изкуството, той всеки път използва услугите на няколко експерти, а до края на живота си поддържа два екипа от лекари, за да проверява достоверността на диагнозите и препоръките за лечение.
Но Гулбенкян не е само търговец и предприемач. Той
притежава солидно образование
Учи в Марсилия, а след това завършва минно инженерство в прочутия Кингс Колидж в Лондон. Подобно на Тийгъл, неговите способности му гарантират възможност да продължи академичната си дейност, но също като него е призован от семейството си, за да се включи във фамилния бизнес. Така се озовава в Азербайджан, където се среща със своя далечен роднина Манташев. Гулбенкян е особено впечатлен от нефтените кладенци и всичко свързано с нефта, в резултат от което написва поредица статии за петролните полета на Баку. Впоследствие той ги обединява в цяла книга, която прави изключително впечатление на някои високопоставени лица в Министерския съвет на Османската империя и му спечелва уважение и известност.
През 1896 година, по време на поредния погром срещу арменците, Гулбенкян е принуден да избяга в Египет, където се сближава с двама свои сънародници. Единият - Нубар Паша, участва в управлението на Египет, а другият е нефтен милионер от Баку. Благодарение на връзките си с него Гулбенкян изгражда пласментна мрежа за керосин в Лондон, където много скоро успява да осъществи контакт с братята Самюел и със самия Хенри Детердинг.
Отношенията между Детердинг и Гулбенкян се превръщат в уникален и странен феномен
В своите спомени синът на Гулбенкян Нубар твърди, че не е ясно кой от двамата е „използвал“ другия, но е факт, че в резултат от тези взаимоотношения се осъществяват някои доста изгодни и дори стратегически за „Шел“ сделки.
В продължение на много години двамата поддържат нещо повече от тесен контакт. В отношенията им има нещо енигматично, някакво споразумение на свръхсетивно ниво, от което всяка от страните извлича особено ценна полза. Връзките и качествата на Гулбенкян стават основа за създаване на контакти на „Шел“ в не една и две страни. От името на „Шел“ Гулбенкян извършва солидни сделки, плаща подкупи, купува концесии. Първата възможност за съвместна работа, която се предоставя на Гулбенкян и Детердинг, е свързана с предложението на Антоан Китабжи за купуване на концесия в персийските нефтени полета. Двамата не са особено ентусиазирани от подобно начинание, защото изглежда плашещо и доста спекулативно. Но след това, наблюдавайки шокиран потресаващо стремителния ход на Англо-персийската компания, Гулбенкян решава никога, наистина никога вече да не се отказва, когато му предлагат нефтена концесия, и следва това правило през целия си живот.
През 1907 година Гулбенкян убеждава Детердинг да организира офис на „Шел“ в Константинопол и го оглавява. Междувременно антиарменските настроения замират и той успява да се издигне до наистина значимия пост на
консултант на турското правителство в Париж и Лондон
като едновременно с това купува значително количество акции и става член на управителния съвет на Турската национална банка, създадена през 1910 година, след идването на власт на пробритански настроеното правителство на младотурците, за да обслужва британските предприятия. Благодарение на тази съвкупност от фактори - привилегированото място в „Шел“, присъствието си в банката, политическите си връзки, познаването на нефтените дела и най-вече увереността, че в рамките на Османската империя има нефт, Гулбенкян създава през 1911 година нефтена компания, наречена „Turkish Petroleum Company“ и преименувана на TPC през 1912 година, която по идея трябва да разработва потенциалните находища в многообещаващия район на Мосул.
Компанията се превръща във важен икономически фактор през март 1914 година след една среща във Форин офис в Лондон, когато дяловете в нея са разпределени от британски и германски дипломати съвместно с британски и германски банки и компании.
Първоначално 50% от компанията са принадлежали на Турската национална банка, но след срещата те са прехвърлени на АРОС. Германската 
„Дойче банк“ и „Роял Дъч Шел“ си разделят останалите 50% по равно, след което отделят по 2,5% от своя дял за Гулбенкян
Така арменецът сам получава цели 5% от бъдещите нефтени дейности на компанията. Този дял лежи в основата на неговото прозвище „Мистър Пет процента“ и благодарение на него и без това огромното богатство на Гулбенкян ще се превърне в гигантско.
Всичко това се случва в навечерието на Първата световна война. На 28 юни 1914 година великият везир на Турция връчва официален дипломатически документ, осигуряващ на ТРС първата концесия в района на Месопотамия. Точно на този ден обаче в Сараево е убит ерцхерцогът Франц-Фердинанд, което става повод за войната.