"Пантеонът на възрожденците трябваше да бъде открит на 3 март 1978 година - точно когато се навършват 100  години от подписването на Санстефанския договор. Това обаче стана по-рано - още на 28 февруари. Оказа се, че Тодор Живков имал някакъв важен ангажимент на самия Трети март и затова изведнъж нещата се спешиха, защото той щял да пристигне три дни преди уречената дата. Отвън войниците бяха строени, фанфарите свиреха, а вътре паметните плочи още се клатеха и ние трескаво доизкусурявахме детайлите". 
Това разказва историкът проф.Златоживка Здравкова, която по времето на откриването на костницата на възрожденските герои е уредник в отдел "Възраждане" на Историческия музей в Русе. На нея и на завеждащата отдел "Възраждане", емблематичната Жечка Сиромахова, били поверени основните действия по Пантеона и по подготвянето на къщата-музей на Захари Стоянов. 
"И Пантеонът, и къщата-музей трябваше да бъдат открити с подобаваща тържественост на 3 март. Специално по този повод очаквахме да дойде и дъщерята на Захари Стоянов - Захаринка. Тя никога не беше виждала своя баща - родена е след неговата кончина, затова много трепетно очакваше откриването на Пантеона - поне да се сбогува по подобаващ начин с него. Затова когато Захаринка пристигна и разбра, че Пантеонът вече е открит, много се ядоса.
А характерът й беше доста сприхав - като на баща й
който не е бил от сговорчивите и лесни за общуване... Захаринка беше над 90-годишна, беше дошла с внуците си. Поне къщата-музей на баща й открихме точно на уречената дата - навръх 3 март", разказва историчката. 
Когато се взема решение да се събори храмът "Всех Святих" и на негово място да се издигне пантеон-костница на бележитите възрожденци и революционери, свързани с Русе, започва и разкопаването на гробовете и ексхумацията, за да се пренесат костите им в бъдещото паметно пространство. 
Костите и всичко, което се намира в ковчезите, се опакова грижливо и Златоживка Здравкова го носи в отдела за консервация в Ориенталския музей към Народната библиотека "Св.св.Кирил и Методий". 
"При отварянето на оловния ковчег на Захари Стоянов, присъстваше и проф.Йордан Йорданов от София. Вътре бяха останали запазени вестници, една голяма квадратна кафява копринена кърпа, обувките му. Косата и брадата му бяха сякаш непокътнати - както го познаваме от портретите. Но 
при най-лекия полъх на въздуха това се разпадаше и се превръщаше в прах
Всичко отнасях в София, където се извършваше консервацията, а след това пак аз отидох да ги взема. Тогава се обадих на актьора Стоян Стоев, който беше изиграл ролята на Захари в сериала "Записки по българските въстания", да дойде с мен да взема вещите от Народната библиотека. С него се познавахме, тъй като преди това го бях канила на градско събрание в кино "Просвета", посветено на Захари Стоянов. Така той ми помогна да взема нещата от Ориенталския музей и ме закара до гарата, откъдето взех влака за Русе", продължава разказа си проф.Здравкова. 
След това пак тя била натоварена с една друга мрачна задача. След като костите на националните герои били обработени по специална технология, те трябвало да бъдат поставени в медни ковчежета с размери 60 на 40 сантиметра, които се запояват и върху всяко се поставя надпис с името. 29-годишната тогава Златоживка Здравкова трябва да удостовери кои кости в кое ковчеже трябва да бъдат поставени, като внимава всичко да бъде изпълнени както трябва. "Беше 26 февруари, в едно помещенията на бившето вече ХЕИ до улица "Борисова" бяхме само аз и двама работници, които през цялото време си говореха на турски. Започнахме да работим някъде към пет вечерта и продължихме докъм осем. Аз пренареждах костите, като ги вземах от специалните надписани дървени кутии, поставях отгоре черепа и двамата мъже пред мен трябваше да заварят ковчежетата. Помня, че в някакъв момент 
си дадох сметка, че съм сама с тези мъже, които не разбирах за какво си говорят
опитах се да отпъдя мисълта, че може дори да сквернословят, наложих си спокойствие - работата трябваше да се свърши", припомня си професорката. Защо тогава не са изпратили от музея още някой, за кураж или за компания - този въпрос момичето Златоживка не си е задавало тогава. Нито пък днес. 
Не под всички от паметните плочи на националните герои, върху които в деня на Освобождението на Русе се поставят цветя, са погребани костите на личностите, чиито имена са изписани с метални букви. 
"Костите на Ангел Кънчев така и не бяха намерени. Той е бил погребан в двора на църквата "Св.Възнесение", но когато гробът бе разкопан, се оказа, че там няма нищо. Не намерихме и костите на Филип Тотю. Той пък е бил погребан в църковния двор в Две могили. Спомням си, че гробарят, който дойде да копае в Две могили, беше много приказлив човек. Когато мястото, където е бил положен ковчегът на войводата, беше разкопано, се установи, че гробът е празен", разказа Златоживка Здравкова. 
Това не омаловажава колосалния труд, положен за издирването и събирането на тленните останки на другите герои, пред които и сега русенци и техните гости се прекланят. Повече от 480 имена са изписани на паметните плочи на общата костница - това са революционери, четници, просветители, дейци на културата, всеки със своя принос за освобождението и за осъзнаването на българския род.
Голямата тежест при изследването, направено при изграждането на Пантеона, падна върху Жечка Сиромахова, подчертава проф.Златоживка Здравкова. 
Това беше кажи-речи целият живот на Сиромахова
добавя тя. Здравкова работела предимно върху подготовката на къщата-музей "Захари Стоянов", подготвяла юбилейната изложба за 100-годишнината от освобождаването на Русе. По същото време пишела и дисертацията си, която малко по-късно защитила в Института по тракология към БАН. При това темата на дисертационния труд е доста далече от епохата на зеленото знаме с надписа "Свобода или смърт" - това, върху което русенката работела успоредно със страстите възрожденски, било със заглавие "Трако-гръцките отношения в трети - първи век", като разработката си градяла върху изследване на гръцките колонии по Черноморието. Така докато преживявала участта на Захари Стоянов, Златоживка Здравкова успоредно с това разчитала, превеждала и тълкувала стотината надписа на старогръцки от времето преди Христа. В крайна сметка, когато защитила дисертацията, нейни колеги от музея трудно скрили изненадата си - кога пък младата жена е успяла да намери време и за траките?! 
"За мен Пантеонът си остава един спомен за 
едно много страшно, но и много оптимистично минало
Това е нещо, което може  би още не сме в състояние да възприемем - този отчаян оптимизъм, когато хората въпреки всичко, въпреки тежкото си ежедневие са мислели не само за себе си, а и за другите. А сега хората мислят единствено и само за себе си. Къде сме изгубили тази способност? Според мен, изгубили сме я в партизанщината. Не в партизанството, а именно в партизанщината. И сме изгубили това, най-вече защото "когато дойде пороят, гюбрето изплува". Не знам кого да обвиняваме за това - а и дали си струва да обвиняваме. Може би повече си струва да се замислим и всеки от нас да си даде честен отговор пред себе си. И да се опитаме да не позволяваме на глупостта и немарата да се мултиплицират", размишлява историчката. 
Днес тя се опитва да предаде тези уроци и на своите студенти в Русенския увниверситет, където работи от 1980 г. 
Една част от студентите идват със средношколската нагласа, че в час могат да си свършат нещо свое, да си видят телефона, като са убедени, че веднъж влезли в университета, задължително ще завършат. Нещата обаче не стоят така. И аз винаги се радвам, когато видя живинка в погледа на някой студент. Защото
често се случва да гледаш - и да не можеш да достигнеш до тях
А лекцията е двустранен процес. Когато те слушат, тогава ти идват най-точните думи, тогава се случва магията, от която следва онова, което е целта на всяка лекция и всяко обучение. Опитвам се да търся нови факти и елементи, които да бъдат реперни точки за тях, да предизвикат интереса им и студентите да ги запомнят като интересни данни - а покрай това да поискат и сами да потърсят повече по темата", казва Здравкова. 
Винаги казвам на моите студенти: "Не допускайте да изпаднете ситуация, в която да ви запитат нещо, а вие да отговаряте на ангро - така ставате смешни и се смалявате в собствените си очи", споделя професорката.
И се опитва да предпази младите хора от това, което за съжаление, се е превърнало в натраплива матрица: всеки във всяка сфера да си мисли, че животът започва от него. Защото е убедена: "Така е и в политиката, и във всичко останало - нещата се забравят и дори като че ли всички предпочитат да ги забравят - и да започнат от нулата. Не приемам това - може би защото имам историческо мислене и знам, че всъщност не е така. И че всяко "забравяне" е в ущърб на всички ни. И не ни носи нищо добро".