Здравейте! Имам проблем с изчервяването... Не мога да се отпусна, все едно съм се затворила в някаква килия и не мога да изляза оттам... Много бих искала някой да ми помогне, ако вие можете, моля пишете ми... ако трябва, ще дойда при вас! Благодаря предварително! Линди, 23 г.

Здравей, Линди! Съжалявам, че се чувстваш така несигурна, в недостиг на свобода да направиш нещо, от което се нуждаеш.
Писмото ти е твърде кратко, а като че ли едновременно и казва, и премълчава мъчителни проблеми.
Може би това, което имаш да кажеш, е в многоточията?
Пишеш, че искаш някой да ти помогне и че ако аз мога и ако трябва, ще дойдеш при мен. Аз няма да кажа, че ще ти помогна с отговор на писмо или по друг начин - като дойдеш при мен. Кой би могъл да е сигурен, че може да помогне на всеки и във всеки случай, пък и когато човек е представил и себе си, и това, което му тежи, по толкова оскъден начин.
Психологът не е вълшебник от приказките, който с чудодейна пръчка и с магически думи променя живота на друг. Дори и да беше такъв, какво благополучие би могло да предизвика превръщането. По поръчка можем да си оцветим косата и фризьорът да ни направи нова прическа. Ако не се харесаме, можем да я развалим. Можем пред огледало да изпробваме различен стил дрехи - да се предрешим и да се видим по друг начин. Може да се харесаме, ако не - да се преоблечем обратно в това, в което се чувстваме ние. Все превръщане, в което ние сме си вълшебници по наше решение. Във всеки свой вид (дори и без да се изчервява) или
дори и в нов статус, човек би се чувствал в килия
ако не постигне своето израстване и можене да действа навън с доверие към себе си. Килията, Линди, може да ти е нужна заради липса на кураж, заради чувство на уязвимост, заради нехаресване на себе си или за друго?
Какво е общото между фризьора (стилиста) и психолога - че съдействат за промяна, която човек е пожелал да опита, и поема отговорността за своя избор. А какво е различното? Промяната при единия касае външния вид, а при другия имаме работа навътре със себе си, с отношението към себе си, към другите, към живота, вкупом с нашата работа и с нашата любов, с нашите нагласи да срещаме трудностите и с нашите бъдещи умения да се справяме с тях, без да се оставяме да ни затрупват...
Открехваш вратата към себе си с една твоя особеност - изчервяването. Предполагам, че в интернет си прочела много за този ефект при една част от хората. Човешкото тяло има различни на външен вид дадености, по които се различаваме, и общо устройство от
органи и системи, свързани по удивителен начин, за да обслужват живота
Кръвоносната система доставя в тялото храна и други вещества, а нервната система изпълнява зареждаща функция хем да предоставя енергия на органите и системите и да съдейства за тяхното взаимодействие, хем да е посредникът от нашето умно намерение или емоционално желание до движението на ръцете ни да си го постигнем чрез направа или до краката ни, за да притичаме по-бързо до него. На невронните токови връзки в мозъка дължим висшата функция да ползваме въображение и да творим. Четейки книга, се пренасяме в художествен свят, съпреживявайки на герои, чиито образи са създадени от фантазията на друг. В такива мигове не сме тук, където бихме могли „да циклим“ в нашите проблеми, мисълта за които би могла да ни угнетява, а сме там - в населеното с художествени образи пространство, отведени от способността на нашия ум... Ако сме от хората, които се изчервяват, дали може да се случи изчервяване в читателски момент? Не! В този въображаем свят ние хем се вживяваме, хем релаксираме. Нашата нервна система се отпуска.
Изчервяването съпътства значимите за нас изпитания
като физически усилия с голяма интензивност или продължителност, но и нашето голямо психическо напрежение. Да си представим момченца, които са тичали всеотдайно след топката цял час, или старателни ученици и студенти към края на контролно или изпит, когато им се струва, че главата им прегрява от съмнение дали това, което са написали, ще им стигне за удовлетворяваща оценка, или ще ги скъсат с двойка. Физическо прегряване или тревожно съмнение в силите и възможностите си, което като че ли „качва пулса в ушите“, и кръвта загрява и оцветява лицето. Такъв може да е и ефектът от силно преживявана свенливост, която се изписва на лицето с издайническата червена боичка на притеснението.
Как тялото понася изпитанията?
Друга много значима функция на нервната система е да мобилизира тялото и психиката да понасят усилия и да се справят - освен реално физическо изпитание (като да бягаме от мечка в гората или да се изправим срещу агресивно куче, което се е нахвърлило върху дете, или да бързаме по тъмната улица, защото чуваме след себе си ускоряващи се стъпки) всеки от нас има теми и ситуации, към които е силно чувствителен. Попадайки в такава или в друга, наподобяваща нашата „сигнална“ ситуация, в тялото се задейства защитна система - една част от мозъка е известена, че „на входа на крепостта ни“ е застанала опасност. Тази мозъчна част не различава дали опасността е реална и ще последва взлом, или е въображаема - че утре очакваме някой да ни уязви, но отсега сме се напрегнали за тази възможност и я преживяваме като реална. Усетила напрежението, тя автоматично подава сигнал да се отдели хормон, който активизира
сърцето и белите дробове в екипно действие
да помпят и изтласкат повече кръв, обогатена с кислород и глюкоза, до главния мозък, за да извърши той височайша преценка - колко е опасен този смут, къде точно се намира в тялото или е някъде отвъд, какви емоционални отражения (или поражения) предоставя, и да вземе умно решение - „Да се изправя ли смело пред една трудност или по-добре да се затворя в килията на своята потискаща, но безопасна изолация?“.
Много добре накратко си определила, Линди, твоята особеност - „Имам проблем с изчервяването“. От натрупани в живота впечатления знаем, че при голяма част от хората с много бяла кожа (на тях повече им личи) умората, стресът, изумлението, досадата от нещо или някого, влюбеността и срамежливостта избиват с руменина на лицето. Ако сме близки или сме хора, които се ориентират в подобни признаци,
изчервяването на някого ни стимулира да му съдействаме
Предлагаме да отворим прозорец, да му налеем чаша вода, ставаме мили и отзивчиви. Изчервяването е информация в общуването или, иначе казано, тя е част от комуникацията - несъзнателен защитен механизъм, който алармира за обкръжението, че тялото и психиката полагат усилие за възстановяване на равновесието си. Но си представихме, че сме добри хора и мислено оказахме съдействие. Други - хладнокръвни и враждебни, биха се възползвали от подобен сигнал, за да притиснат в по-голяма степен човека, който се черви срещу тях. Ако той няма проблем с изчервяването си или ако е опознал своите вътрешни сигнали, би си налял и изпил чаша вода, би отворил прозореца или поне само би се изправил, за да вдиша по-дълбоко въздух... Но
ако човек не е опознал себе си достатъчно
и своите предели на поносимост, ако не владее начините да се балансира и да понася насрещна враждебност, надменност, какво друго му остава, освен да прибегне до своята хладна и сумрачна килия. Там хем е спасен от предизвикателството, хем ще бъде посвоему потиснат и няма да може да се отпусне, защото не е сигурен къде точно е неговата свобода - във владеенето само на бягството поради непреодолени стари страхове, или „Не мога да се отпусна“ поради неприемане на себе си или трудност за примирие със себе си заради непреодолима слабост.
Е, Линди, имаме на разположение за самонаказание
свой вътрешен затвор, в който сме едновременно и затворник, и надзирател
и стена, и оръдие за навън, и камшик да се самобичуваме. Това е също един съградил се у нас защитен и добре сработен механизъм. И как да се отпуснем, когато прибегнем до него, след като хем навън ни изглежда страшно и заключваме със сто катинара решетките, хем вътре плющи камшикът ни от нас върху себе си заради собствената ни неувереност.
Някои се превръщат в самоходен затвор - разминаване с хора, които не повдигат клепачи, за да не срещнат поглед, който може да надникне в душата им; при здрависване подават върха на пръстите си и със скоростта на светлината ги отдръпват в ръкава си;
не споделят присъствието си - слагат броня
с клишета, със заекване или направо с мълчание, не присъстват! Уж са там срещу нас, но да не се заблуждаваме - те са едновременно избягали.
Май неслучайно ми дойде сравнението с коафьора. Много често, Линди, такива хора са с впечатлителни цветове на косите си, забележителни прически, драматичен грим, ювелирна украса на ноктите, татуировки. Напомнят на птиците от мъжки пол, които природата е надарила в еволюцията с магнетично красиво оперение, за да бъдат избрани, да привличат. Такъв тип хора говорят чрез външния вид, че не могат да поемат отговорността равнопоставено да участват в срещата с друг, било за работа или в лична среща. Предпочитат другият да ги приближи, но когато това стане, да закрехнат с клепачи входа към душата си като с ролетни щори и да покажат само върха на пръстите си в символа на контакта - подаването на ръка.
При коафьора те може да опитат най-пауновото оцветяване за дегизация на своята вътрешна слабост, а от психолога да поискат той да ги извика, като обещае вълшебство от чудодейна пръчка и магически думи. Е, Линди,
когато решиш да се срещнеш с твоите многоточия от писмото
и го направиш, ако се почувстваш по-изправена, по-голяма, по-силна и успееш да се отпуснеш - чудесно, справила си се. Ако се почувстваш по стария начин, но изпиташ готовност да се довериш постепенно на друг, то тогава няма нужда да подаваш послание „Поканете ме да дойда!“, а направо поискай среща с психолога. Със същия кураж би намерила и други хора в работата ти, ако работиш, или в следването ти, ако учиш, с които въздухът би бил по-лесен за дишане, трудностите - по-леки, и животът - по-хубав, когато бъде споделен.