...И тъй, Македонски, трябва да тръгнеш утре, най-късно в други ден, с железницата до Гюргево... Левски ще чака в Русчук до 21-и, има само два дена...
От три вратни се влизаше в бабината Тонкина къща... За един миг Македонски мина през двора и предпазливо почука на врачката.
Чуха се стъпки извътре.
- Кой си? - попита един женски глас.
- Твой син! - отговори Македонски и като си тури устата в дупката, прибави: - Македонски.
Вратата скръцна и баба Тонка се показа.
- Тука ли е Дяконът? - попита той.
Вместо отговор баба Тонка попита:
- Отдека идеш?
- От Браила.
- Чака те - каза тя и тръгна пред него...
- Синко, ела по мене: долу е - рече тя...
Македонски последва бабата и в тясната подземна стълбичка. Отвори се отдолу една врата и те влязоха в стая, доста широка, добре постлана с черги и осветена.
Пред един стол, претрупан с книги, хартии, вестници, с червени восъци и други писалищни потребности, седеше Левски, наметнат с кожух, и пишеше.
Тая подземна стая служеше за писалище и работен кабинет на всички апостоли и агенти, които нощуваха тайно в дома на баба Тонка.
Македонски седна на постланото с червен килим одърче.
- Усети ли те някой? - беше първата дума на Левски.
- Никой.
- Е?
Македонски бръкна в пазвата и му връчи едно писмо.
Апостолът притегли свещта до себе си и хвана внимателно да прочита.
В това време горе гостолюбивата баба Тонка свали от полицата едно похлюпено блюдо, поразрови огъня и тури да се сгрее гозбата, назначена за пратеника на браилските хъшове...
Иван Вазов, "Немили-недраги", глава 10

Въздействащ художествен разказ за несъстояла се среща на Васил Левски с Баба Тонка. Безспорен исторически факт е, че Левски никога не е прекрачвал прага на гостоприемния дом на Обретенови, не се е укривал в скривалището, не е опитвал от вкусните гозби на домакинята.
Иван Вазов издава повестта "Немили-недраги" през 1883 г. в Пловдив. Творбата има автобиографичен характер, плод на лични впечатления, наблюдения и срещи по време на престоя му в Румъния. През 1870 г. бащата Минчо Вазов изпраща първородния си син Иван при брат си в Олтеница да усвои тънкостите и уменията на почтен и успешен търговец. Племенникът бързо научава румънски език, запознава се с творчеството на румънските поети и публикува първите си стихове в  българския периодичен печат - списание "Читалище", "Периодично списание" на Българското книжовно дружество, вестник "Свобода" и пр. И една нощ решава да избяга. Съзнателно загърбил финансовата стабилност в търговската кантора на чичо си, Иван Вазов избира несгодите на емигрантския живот. Макар и само за два-три месеца, той споделя нищетата, мизерията, социалната изолация на редовните гости в "Народната кръчма на Знаменосеца" в Браила. Писателят дълбоко е скътал в душата си 
яркия спомен от незабравимите дни на мъжкия свят във вкопаната в земята кръчма
чиито постоянни посетители планират връщането в Родината и желаното извоюване на нейната свобода. Те са героите му в повестта "Немили-недраги", рисува ги от натура, като умело смесва историческите факти с художествената измислица. 
Литературните историци изследват прототиповете на Странджата, Македонски, Владиков, чиито биографии авторът частично пресъздава и рисува обобщени художествени типове, присъщи на епохата и олицетворяващи нейния дух. След години писателят признава пред проф.Иван Шишманов: "В Браила, без средства, безпомощен, немил-недраг, слязох в един хотел, който се посещаваше от български хъшове. Тук, попаднал в тяхната среда, аз споделях братски техния живот, техните идеали и авантюри. Повечето пъти се хранех наедно с тях в подземната изба на Никола Странджата, знаменосеца. Тази епоха от живота си аз описах много подробно в "Немили-недраги", в "Хъшове", гдето сам съм се изобразил под името на младия поет Бръчков".
Вазов е изключително изчерпателен и убедителен при описанието на обстановката в кръчмата на Странджата с осведомеността си за всеки факт, засягащ миналото на героите, външния им вид, бита, проблемите и дори разговорите, които водят. Същата подкупваща автентичност лъха и от епизода, в който Македонски пълзешком и с прибежки достига невредим до къщата на Баба Тонка, за да изпълни куриерската си мисия до Левски. 
Няма човек, прочел поне веднъж повестта, който да не си спомня за прословутото му преминаване през Дунава
Следват подробностите и за входа към скривалището: "четвъртита дупка, отворена в пода; когато се затваряше, не се познаваше, че има там дупка, защото дъската, която й служеше за захлупак, имаше вид, като да е закована (но само с главичките на прекъснати гвоздеи); а за да не се мърда, когато стъпаха отгоре й, беше закрепена с железни витла, изкусно прикрити".
И още красноречиви художествени детайли, които звучат достоверно - за "стръмна пътека, която едвам личеше по урвата на високия бряг", за двора, който "нямаше зид към Дунава освен едно дъсчено одърче, стърчащо там", за "три вратни, [през които] се влизаше в бабината Тонкина къща". 
Известно е, че през 1878 година Иван Вазов е назначен към губернаторската канцелария в Русе като чиновник "за особени поръчения". Квартирата му е в непосредствена близост до дома на Любен Каравелов и до Обретенови. Младият поет често се отбива при тежкоболния Каравелов и дори обсъждат общи творчески планове. Често идва и Баба Тонка, която помага на Наталия Каравелова в грижите за болния й съпруг. По това време се завръщат от заточение синовете на Баба Тонка, пристигат Захари Стоянов, Стоян Заимов, Ради Иванов и Тома Кърджиев. При старите си приятели идва и Стефан Стамболов, който през 1876-1877 година е обитавал обща квартира в Букурещ с Иван Вазов.
Не съществуват никакви сведения за контакти между добре платения чиновник на руска служба и бившите революционери
на които Временното руско управление отказва каквото и да било назначение. Чаровният писател от Сопот с 1000 рубли годишна заплата е в центъра на обществения и светския живот в Русе, неговата социална среда е твърде различна от битието на гладуващите бивши бунтовници.(например по това време Захари Стоянов е назначен за кратко като писар в митницата с 300 гроша месечна заплата, а Никола Обретенов около година е без работа). Няма сведения Вазов да се е срещал с Баба Тонка, да е посещавал дома й, никога не е надникнал в скривалището, което така детайлно описва. По-късно, с лекотата и финеса на талантливото си перо, той развежда читателя из ежедневието на града в първите месеци след освобождението, примесвайки битовите сцени с прекрасни природни пейзажи в автобиографичния си роман "Нова земя" (1896).
Художествената условност в "Немили-недраги"
позволява на автора да гради внушението, че неизвестните на историята хъшове са достойни да се срещнат в паметта на поколенията с големите герои на България. Иван Вазов въвежда образа на Левски, извиквайки в паметта си запечаталите се у него впечатления от единствената им среща в Сопот. Редом до одухотворения словесен портрет се появява единственият женски образ в повестта - Баба Тонка. В първото издание авторът й дава името "баба Рада". Така я нарича военният кореспондент на вестник "Руский мир" Стефан С.Бобчев в най-ранния биографичен разказ за нея - "Бабушка Рада" (из воспоминаний болгарина - ополченеца)" (1879 ). След Априлското въстание семейство Обретенови е много популярно в Румъния дори възниква идеята да се напише биография на цялата фамилия. Захари Стоянов посвещава на Баба Тонка глава трета в гениалните си "Записки по българските въстания". Запленен от разказа му, полският писател и талантлив белетрист Теодор Томаш Йеж, с псевдоним Зигмунд  Милковски (1820-1889), пише повестта "На разсвете", в който главна героиня е баба Мокра.
И до днес повестта "Немили-недраги" е сред най-популярните произведения от своята епоха и заема традиционно място в българското образование. Сам Вазов драматизира творбата си със заглавие "Хъшове" (1884), която никога не слиза от афиша на българските театри. Пиесата е филмирана в сериала "Хъшове" 2009 г. 
И докато "Хъшове" е емблематично заглавие на българския театър, ще бъде жив и митът как Левски се укрива в скривалището в дома на Баба Тонка в Русе. Но митът и истината нерядко се разминават и посоченият случай е класически пример за това.