Може да звучи тривиално, но наистина не усетих как се изтърколиха годините - и ето, че аз съм си същият, а пък вече съм навършил едни достолепни 70.
Това казва с характерната си усмивка един от емблематичните русенци, когото е трудно да си представи човек как би изглеждал без камера или поне без фотоапарат. Да, познахте - става дума за Николай Василев. Вчера, точно на първи февруари, той навърши онези достолепни 70... 
Както обича да казва моят приятел, колега и съмишленик Владо Илиев, 
за тези години много глупости направихме, но не съжалявам
добавя Николай. 
Разбира се, едва ли има човек, който би съжалил за огромната колекция от награди, които русенецът е получил за верния си тандем с обектива. Списъкът е дълъг, започва още от вече далечната 1971 година: първа награда "Златен лъв" от кинофестивала на UNICA, "Сребърен сокол" от Тунис, Наградата на губернатора на японския град Нагасаки, "Сребърна крепост" от Гимараеш, Португалия, Бронзов медал на UNICA от фестивала в Торун, Полша, първа награда на фестивала на медийните продукти през 2004-а, първа награда на същия фестивал през 2005-а. Сред наградените му филми са "Кранът, който...", "Парад", "Браво, брависимо", "Преходи", "Елиас Канети в Русчук" и още много други. Печелил е призове и за своите великолепни фотокадри, с които е участвал в национални и международни конкурси, а също в общи и самостоятелни изложби. 
"Сега като се замисля, ми се струва, че и самият ми живот минава като на кино. Родил съм се на 1 февруари, но не са ме кръстили на Трифон Зарезан, защото тогава празникът на лозята и гроздовия еликсир се отбелязваше не на 1-ви, а на 14-и. Затова съм се разминал с името на светеца, чийто знак "бди" над живота ми - така де,,55 от 70-те ми години не бяха нищо друго, освен кино и вино! Това е положението!", засмива се Николай Василев.
"Истината е, че нещата така са се завъртали и са се получавали в крайна сметка, че 
винаги съм си оставал свободен човек, а това е невероятно сладко нещо
И аз, и Владо Илиев винаги сме имали по-особено отношение към порядките, които царяха преди, при социализма. Затова правехме такива филми - така успявахме да кажем това, което искахме, но макар и да не сме били сред любимците на властта, не мога да твърдя, че сме имали и някакви драстични спънки и проблеми", продължава русенецът. 
С Владо Илиев, другия известен русенски кинаджия и председател на българската Асоциация "Алтернативно кино", Ники Василев се запознал още като ученик. Запознало ги, разбира се, киното! 
Когато Николай бил ученик в осми клас в гимназия "Христо Ботев", в Дома на учителя на ъгъла на сегашната "Александровска" и "Славянска" правели кинолектории с лектори от София, като прожекциите били на т.нар. студийни филми, които искали специално внимание и отношение. Така че той честичко бягал от последния час в училище, за да гледа филм от рода на "Голият остров" на японския режисьор Кането Шиндо - филм без нито една реплика. А Ники все гледал да седне до киномашината. 
"Много ми беше интересно да гледам не само филма, но и самата машина как работи - още от малък много си падах по разни такива технически неща. Там се запознах с шефа на русенския киноклуб Георги Киряков и с оператора Борис Соловей. Те правеха прожекциите. И един ден се реших, слязох един етаж по-долу, където се намираше киноклубът, почуках на вратата и попитах: "Може ли да вляза?". 
Така влязох в киното и повече не излязох оттам
разказва русенецът. 
В клуба срещнал свой съученик, Росен Янков, а той пък го запознал с Владо Илиев. Така започва едно дълго приятелство и един чудесен авторски тандем, създал филмови бижута, спечелили овации и награди. 
А кажи-речи всеки техен филм си има и собствена история, която често е не по-малко интересна от самия киноразказ. 
"В средата на 80-те години направихме филм за обгазяването с хлор на Русе. Филмът се казваше "AromaRama" - така се нарича верига киносалони в Америка от миналия век, в които започнали да пускат различни аромати, за да илюстрират действието във филма. Нашия филм "AromaRama" го показахме на фестивал в Бургас. И по време на прожекцията пуснахме в салона една димка - за да се усети това, за което говорим в лентата. Върнахме се от фестивала и ни привикаха в окръжния комитет на комсомола /ние с Владо бяхме тогава в Младежката филмова студия към Младежкия дом/ - там явно вече се беше разчуло за нашата димка. Наредиха ни да донесем филма, за да го видели и те. И не ни го върнаха. За щастие в началото на промените успяхме да го намерим и да си го приберем", спомня си Николай Василев. 
През 1974 година Ники и Владо се впечатлили много от една драматична легенда за Змеевския мост край Стара Загора. Мълвата разказва, че мостът е строен по проект на италиански инженер. Когато бил готов, той - както бил тогава обичаят сред мостостроителите - застанал под сводовете заедно с жена си и децата си. А отгоре тръгнал да преминава влак. Когато влакът затракал по моста, нервите на жената на инженера не издържали, тя хукнала да бяга. А италианецът извадил пистолет и я застрелял - каква жена може да му бъде тази, която няма доверие в неговия професионализъм?!
Обсебени от поетиката на тази легенда, Ники и Владо се упътили към Змеево да снимат.
"Когато пристигнахме, се запознахме с едно семейство кантонери - обикалят по няколко пъти на ден своя участък от над 10 километра, за да проверяват железопътната линия. Те ни казаха, че
легендата за италианеца и жена му е само красива приказка
Но ние така и така бяхме дошли за снимки - снимахме моста от различни ракурси, а след това заснехме и семейството. Така направихме още една филмова история, само че за други мъж и жена, които не само си имат доверие, но и напълно негероично всеки божи ден си вършат работата - за да могат хората да пътуват с влаковете, без дори и да подозират, че дължат това на мъжа и жената от малкия кантон. Но и тук не мина без премеждия. Един ден, докато аз снимам под моста, горе по пътя мина една кола, спря до Владо, след това го качиха в колата и го откараха нанякъде. Владо се върна чак вечерта - оказа се, че с колата пътувал някакъв шеф на Държавна сигурност. Като видял, че снимаме, решил, че с Владо сме диверсанти, затова натоварили набързо моя приятел и го откарали в Стара Загора. Докато го разпитвали обаче, станало ясно, че не сме диверсанти. Направили справка с колегите си в Русе и надвечер пуснали Владо да се върне при мен. 
Ама и това не е всичко, засмива се Николай. "Когато се прибрахме в Русе, се оказа, че 
някакъв дефект в камерата направо бракувал лентата със самия мост
Мислихме дълго с Владо какво да правим - и решихме да покажем моста с дефектните кадри, като съобщим: "Затова пък ще ви покажем филм ето за тези хора" - и тръгват кадрите с кантонерите", продължава Ники. 
Той е в състояние часове наред да раздипля случки от кинаджийското битие - забавни, смешни, любопитни. Като посрещането, което получил на летището в Прага заедно със свой колега, с когото отивали на специализация в студия "Барандов". "Тук беше краят на март, цъфтят зюмбюлите, а там - люта зима, самолетът не може да кацне във виелицата. Когато все пак кацнахме и слязохме, ни поведоха по червен килим към една разкошна лимузина, настаняват ни в хотела... Докато си помислим с какво сме заслужили тези почести, стана ясно, че са ни объркали - хората чакали на червения килим съветски министър на отбраната...", разказва Николай Василев.
През живота си е работил на много места - и винаги това, което е обичал. Винаги с камерата и с фотообектива. От 1979 г. е главен оператор на Младежката филмова студия в Русе, а по същото време сътрудничи на Българската национална телевизия. През периода 1978-1998 г. е фотограф-редактор в Русе за Универсалната научна библиотека. Сътрудничи със снимки на местни и национални вестници. Член е на Съюза на българските журналисти и на Международната федерация на журналистите. От 2003 г. е оператор във вече несъществуващата Топ телевизия, през периода 2005-2007 г. е оператор в Арена медиа, а от 2008 г. снима за ТВ Туризъм. 
"С удоволствие пътувам и правя филми за райски кътчета
в нашата страна", казва Николай Василев.
За него на всяко работно място най-важното е да се чувства свободен и да има възможност да разгърне най-доброто от дарбата си.
"Винаги съм искал да летя" - казва след кратък размисъл той. Сигурно затова е правел и радиоуправляеми самолети, после дронове, печелил е купи. А всичко това му е помагало да се самоусъвършенства постоянно. "Преди време бях казал на проф.Румен Георгиев, който използваше мои филми при обучението на студентите в Театралната академия: "Дали да не дойда при вас да завърша задочно ВИТИЗ?". А той ме изгледа внимателно и отговори: "И аз на какво да те уча?!", връща се в спомените си Николай. 
Днес той продължава да снима - и неголемите по обем бисери с послания, които показва с радост по фестивали в България и зад граница, и интригуващи маршрути с красиви гледки. Със сигурност един от най-новите филми, които са направили с Владо Илиев, ще предизвика интереса на русенци. Лентата е от миналата година и се казва "Вси светии и няколко дявола" - тя е по сценарий на русенския писател Боян Драганов и разказва друга русенска драма: събарянето на храма "Всех Святих" и изграждането на Пантеона на възрожденците. 
"Абе, като гледам - май и следващите ми 70 години ще минат под същия девиз: "Кино и вино!", засмива се Николай Василев, когато си тръгва от редакцията на "Утро".
Какво пък - перспективата е повече от добра!