В научния и периодичния печат има десетки, ако не и стотици, публикации, посветени на изграждането на съдебната система в България, както и конкретно в Русе - града който е най-многолюден и е утвърден естествен център на младата българска държава Княжество България. Въпреки че по политически съображения за столица е провъзгласена София. 
С настоящия кратък обзор се опитвам да проследя възстановяването в Русе на една от най-важните и жизнено определящи структури в младата българска държава - съдебната, в нейният цялостен и завършен вид за периода след 1878 г. и до края на XIX век, когато тя става опорен елемент на българската държавност редом с изпълнителната и законодателната власт. Според един от най-добрите изследователи и публицисти за ролята и мястото на съдебната власт у нас, дългогодишният председател на отделение във Върховния касационен съд на Царство България М. Габровски "У нас, по примера на Конституциите от други държави, повлияни от учението на великия френски мислител Монтескьо в "Esprit des lois", е прокарано класическо разделение на държавната власт... 
Съдебната власт представлява моралните устои на политическата сграда, наречена Държава
Като функция на държавната власт, съдебната власт е действителният страж на най-ценните блага на човека - имота, честта, свободата, живота. Нейната пряка и непосредствена задача е да прилага законите, които са създадени да гарантират тия блага и да регулират правоотношенията между хората".
Взаимообвързано е с настоящото да се отбележи 140 години от създаването на Областния/Окръжен съд в Русчук през 1878 г., но наред с това и на 138 години от завършване изграждането на съдебната власт, като цяло изобщо в България и аспектите от това в Русе, чрез приемането на Закона за устройството на съдилищата. И не трябва да забравяме, че в Русчук, като модерна съвременна съдебна институция, макар и подчинена и изградена на юридическите норми на османската държава, съществува вилаетски (областен) съд още от 1868 г. Въпреки произвола и откровено потисническия характер на новото османско законодателство след Хатихумаюна от 1839 г., това е исторически факт, който не може да се отминава с мълчание.
На 23 април 1868 г. в Османската империя е приет Закон за устройство на съдилищата. Според него, те са нормативно регламентирани като: 
старейшински съвети, казаалийски (общински, околийски), санджашки (окръжни) и вилаетски (областни) съдилища
Във възрожденския периодичен печат има многобройни дописки и съобщения за функционирането на правораздаването в империята и в Дунавския вилает. Повечето от тях са решаване на имотни спорове, но има и дела по трудово-правни взаимоотношения. В османската правораздавателна система е обаче характерно безкрайното проточване на делата, дори в крайна сметка без да  се вземе решение. За подобен случай на обжалване и апелация във вилаетския съд в Русчук съобщава през 1869 г. столичния вестник "Македония": "...Една давия в Русчук. Търговец, дошъл във Вилаетския съд в Русе по свои дела, разказва за един проточил се процес на свои земляци - шопи от едно Самоковско село. Те се съдили със собственика на железен рудник Ахмед ага, който мамил селяните, работещи в рудника му. Софийският съд вече имал съдебно решение по това дело, но Ахмед ага не спрял със злоупотребите си, затова селяните изпратили свои представители във Вилаетския съд. Там нещата също се проточили...".
През 1873 г. в Русчук започва да адвокатства Драган Цанков. Преди това той е постоянен член на апелативното търговско съдилище на Дунавската област.
На 14 юни 1876 г. Карлос Олива, стажант в Австро-Унгарското консулство в Русе и същевременно кореспондент на виенския вестник "Morgen Post", внимателно следи
първото открито заседание на извънредния съд в административния център на Дунавската област, който съди заловените четници от четата на Христо Ботев
Той прилежно стенографира блестящата защитна реч на Илия Цанов, произнесена на литературен турски с всички украшения от персийски и арабски език.
"Дълбоко мълчание зацари, след като Илия ефенди свърши речта си. Присъстващите българи, които за пръв път чуват и виждат свой сънародник да говори така искрено на открито събрание, едва можеха да си поемат дъх. Турците, засегнати от някои намеци на защитника в неговата убедителна и независима реч, мълчаха, останалите националисти вътрешно ликуваха от поведението на мъжа, който се осмели при тези трудни условия, в това опасно време да покаже на своите последователи как трябва да се защитават, без да се плашат за свободата си и за истината".
Защитата на Илия Цанов дава своя резултат - по делото не е постановена нито една смъртна присъда. Това естествено поражда недоволство както в русенския правителствен вестник, така и сред русенските турци. Второто дело не приключва така успешно. Самият Илия Цанов изглежда не е на същата висота, но и сега той не се отказва от основната си теза - вината трябва да се търси в лошото управление. 
Смелостта на Цанов не остава ненаказана -
той бива освободен от заеманите от него длъжности. През месец октомври 1876 г. се установява като адвокат в София, където го заварва Освобождението.
С настъпването на Източната криза от 1876-1878 г. и Руско-турската война от 1877-1878 г. реформите в Османска Турция са прекратени, а по време на управлението на султан Абдул Хамид II в империята се установява реакционен режим. Той така и не успява да реформира по същество Османската империя, а с усилията си и проведените частични реформи отбелязва  началото на окончателния и разпад. Затова може да определим, че завършва първият етап от съществуването или изграждането на съвременна правосъдна система в българските земи.
Още в хода на Руско-турската война (1877-1878) и след нея, при първата руска окупация, започват да се изграждат основите на възраждане и възстановяване на българската държавност, а това приемам и като 
втори етап на възстановяване и на българската съдебна система
макар на този етап тя е изцяло под компилативно руско влияние.
В края на 1876 г. правителството на Русия създава Канцелария за гражданско управление на освободените зад Дунава земи. Наименованието "...на освободените зад Дунава земи" не е случайно и цели да подчертае официалния характер на войната. Канцеларията е прикрепена към командването на действащата руска армия на Балканския полуостров. Начело е руският императорски комисар княз Владимир Черкаски, способен администратор с богат опит, натрупан при провеждането на реформата в Русия от 1861 г. и на аграрните преобразувания в Полша през 1864 г. 
Задачите на управлението са да се изгради основата на българската държавноправна организация; да се възстанови нормалният живот и да се оказва всестранно съдействие на руската армия. В освободените градове са създадени български административни учреждения. Създават се градски управителни съвети, съдебни и полицейски органи. Основна административна единица е губернията.
Окръжните съдилища по силата на Временните правила за устройството на съдебната власт се създават на територията на всеки административен окръг-губерния
Състоят се от председател, 3 постоянни и 12 избирателни членове. Съдиите и председателят се назначават, а изборните членове се избират на двустепенни избори. 
Ръководството на администрацията се осъществява от канцеларията на императорския комисар. Освен руски офицери и чиновници в тях работят и голям брой българи, някои от които са не само руски поданици, но и юристи по образование. Между тях са Марин Дринов, Марко Балабанов, Димитър Греков, Тодор Бурмов, Васил Караконовски, Киряк Цанков, Илия Цанов, Христо Стоянов (юрист), Константин Кесяков, Иван Кишелски, Петър Оджаков, Димитър Карамфилович, някои от които след време пряко ще правораздават и в Русе. За свои съветници и сътрудници Черкаски привлича изтъкнати руски познавачи на Турция, като Сергей Лукиянов и Александър Пипин.
След форсирането на Дунав на 4 (16) юли 1877 г. става тържественото установяване на гражданското управление в гр. Свищов - първия български град, в който се възстановява българската държавност. За губернатор е назначен Найден Геров, за вицегубернатор - Марко Балабанов. Тези назначения са символ на възстановяващата се българска държавна традиция. До подписването на мира са създадени общо осем губернии. 
За губернатори са назначени висши руски офицери, а техни заместници стават видни български общественици
Днешният Русенски окръг, който влиза в състава на Русенска губерния, е представен в Учредителното народно събрание от 12 депутати, от които 6 са по звание, 4 - по двустепенен избор и двама са назначени от руския императорски комисар. Подобно на целия състав на Събранието и те са изявени обществени дейци, участници в националноосвободителните борби. По звание са определени: митрополит Григорий Доростолски и Червенски, Никола Стойчев - председател на Русенския губернски съд, Стоил Попов - председател на търговския съд, Симеон Златев - председател на Русенския окръжен съд, Павел Братоев - председател на Русенския окръжен съвет, Иван Данев - председател на Русенския градски съвет; по избор - Драган Цанков, Тодор Хаджистанчев, Петър Чернев и Хаджи Иванчо Хаджипенчович; по назначение - Райчо Каролев, инспектор на училищата в Русенска губерния и Емин ага от Русе. Сред избраните откриваме имената на заслужили администратори и в османската държавна машина като х.Иванчо х.Пенчович.
Успоредно с работата на Учредителното народно събрание и до произвеждането на избори за Обикновено народно събрание, в Княжеството функционират разработените още от Черкаски и Дондуков-Корсаков юридически нормативни актове и най-вече Времените правила на устройството на съдебната част от 1878 г. Чиновниците от Временното руско управление и българските поставеници на възлови юридически и административни постове продължават да ги усъвършенстват. На български език ги превежда комисия с председател Тодор Бурмов. Основният принцип, който заляга във временните правила е 
спазването на българската традиция и избягване на излишните нововъведения
Няколко обявления и призовки в "Държавен вестник" от Русенските съдилища през 1879-1880 г. показват действието на русенския съд при прилагане на Времените правила. Показват и нагледни примери на приспособяването, или по-скоро "присламчването", на някогашните хъшове и революционери, (главно необразованите, без необходимата квалификация), в заемането на държавни постове или в съдопроизводството. Някои ще успеят да се "трудоустроят" макар и временно, други с упоритост и с присъщите им интелектуални качества, ще се развият и утвърдят. 
Един от тях, Ради Иванов, сравнително по-лесно се приспособява в съдебното ведомство. Образован е, знае чужди езици, служи по железниците през последните години преди войната. Той пръв постъпва в Съдебната част.
Публикуваната призовка под №163 от 3 август 1879 г. в "Държавен вестник" призовава пред Русенския областен съд на 11 септември свищовлията Кибрит-Заде Мехмед ефенди, "живущ в Цариград в улица Юксек-калдъръм по дело с друг свищовлия, Сюлюш-Заде-Мехмедаа". Председателстващ член съдия е В.Тр.Мишайков, а секретар - Ради Иванов. Вероятно за Иванов това не е първа изява в Съдебната част, но дава ясна индикация за отговорността му и знанията в търговските дела. Тези му качества са проявени в по следващата стопанска дейност. Не е известно почти нищо за работата му в съдебното ведомство, но с 
основание трябва да поставим Ради Иванов сред неговите първостроители
С изменение на Временните правила от 3 ноември 1880 г. се създава известна регламентация по отношение на изграждането на съдебната институция. Липсата на уредба на съдебната власт и правораздаването в Търновската конституция е причина Временните правила да останат да действат като съдебен закон в новоосвободените български земи в продължение на няколко години. Възникналите проблеми, свързани с процесуалното представителство, изискват допълнително нормативно регламентиране на адвокатската професия. На първата редовна сесия на Второто обикновено народно събрание от 20 май 1880 г. е приет Устав за гражданското съдопроизводство на мировите съдии, познат също като Съдопроизводство по гражданските дела, които са подсъдни на мировите съдии. Уставът е утвърден с княжески указ №226 от 23 май 1880 г. 
Може да се счита, че с този акт, с който  завършва вторият етап (1876-1879) от възстановяването на съдебните институции в България и конкретно в Русе, окончателно са поставени основите на възстановената българска държавност.