На церемонията по награждаване с грамоти на личности с важен принос за съществуването и добруването на днешното Дойче шуле първи получи своето отличие един мъж на възраст, който скромно и кратко благодари и веднага си седна на мястото сред останалите гости в Историческия музей. Не се изкуши от пространни емоционални речи, не се подхлъзна по характерното за възрастните навлизане „навътре в спомена“, не се поддаде на любимите за някои напътствия и съвети.  
А би могъл да го направи - и всеки вероятно би приел за нормално и уместно такова поведение от бившия директор на училището, което чества 135-ата годишнина от своето създаване. Още повече от човека, който всъщност е главният виновник Дойче шуле да се възроди и да отвори врати близо половин век след неговото затваряне в средата на миналото столетие.
Стойко Димитров би могъл да разкаже много и интересни спомени и детайли от онази вече далечна 1992 година, когато му хрумва идеята да направи от кварталното основно школо „Климент Охридски“ немскоезично училище, което да стане едно от елитните. 
Само че Стойко Димитров е по-различен. Той е историк. И може би тази негова специалност е добавила към вродената му скромност още нещо - 
способността да гледа на фактите и на постигнатото спокойно
като си дава сметка за хода на времето и за това, че е излишно да очаква и да настоява за благодарности постоянно и непрекъснато. Направил си това, което си бил убеден, че трябва да направиш - дай възможност на следващите след теб да го използват и развиват, без да очакваш лаври и дитирамби. Още повече, когато не си го направил с тази цел - за да видиш лика си обрамчен от ореол. Направил си го, защото си смятал, че трябва. А другото - другото е суета. Кой, ако не историкът Стойко Димитров е наясно с това колко преходно във времето е показваното уважение и колко бързо /и удобно понякога!/ новите управи забравят предишните?! Сигурно затова възрастният мъж, който е запазил своята енергичност и живия бистър поглед, гледа мъдро на времето, което изтича, и на личностите и обстоятелствата, които се сменят. Може би заради това откакто се е пенсионирал, той не е ходил в Дойче шуле - с изключение на един-два пъти по необходимост. 
И може би затова жестът, който направи преди месец Дойче шуле - да покани своя първи /за второто си възраждане/ директор и да му благодари, бе посрещнат така топло. Той със сигурност впечатли не само гостите, но и учениците от горния курс, които участваха в церемонията в музея. 
Впрочем Стойко Димитров - първият директор на Третото Немско училище - не знае немски език. И с предишното Дойче шуле няма нищо общо. 
Как тогава се стига до това през 1992 година тъкмо той да е човекът, който възражда емблематичното за Русе учебно заведение? 
Бил съм директор от А до Я 
признава Стойко Димитров. Неговата трудова кариера започва веднага след дипломирането му - през 1962 година току-що завършилият студентството си Димитров е назначен за директор на полуинтерната в село Сеслав. Никой не ме познаваше - нито в Просветата, откъдето дойде назначението, нито в полуинтерната в Сеслав, разказва русенецът. Тогава в района, наричан на шега Дейли Орман - Делиормана, просто нямаше кадри, затова просветните шефове се радваха на всеки дипломиран учител и веднага му намираха подходяща работа в региона, продължава Димитров. След петте години в Сеслав той се връща в родното си село Кошарна. Отново като директор - за цели 9 години. А след това се оказва, че се търси директор за русенското училище „Любен Каравелов“. „По онова време то се намираше в старата сграда, в квартала до кея, тази сграда отдавна я няма вече. От старите архиви установих, че сградата е строена през 19 век, някъде около 1888-1889 г. Зданието беше на два етажа, на гредоред - гредите бяха масивни, много впечатляващи, само че неподдържано и с много проблеми. Та - 
ясно беше, че в училище с такава стара разсипана сграда няма да назначат за директор някой представителен човек
усмихва се Стойко Димитров. 
„На първата родителска среща ме атакуваха архитекти, които питаха: „Какво мислите за отоплението на сградата със стари печки?“. Отидох при тогавашния кмет Димитър Аврамов и той отпусна средства да се подмени отоплителната инсталация. А на 15 септември 1976 г. пак той рече: „Ще строим нова сграда!“. 
Строителството започва и Стойко Димитров изцяло потъва в него. Не, всъщност не изцяло. Защото при всичките си директорствания той не спира да преподава история. Нещо повече: неговата страст да се рови в архивни документи и старинни издания не само не заглъхва, а се разгаря все повече. Разгръщайки страниците на такива пожълтели издания и в русенската Окръжна библиотека, и в Народната библиотека „Кирил и Методий“, той установява прелюбопитни факти. В София дори открива наличието на 
арабски ръкописни сведения за Русе, които още не са преведени на български език! 
Така открих, че още преди Освобождението на България от турско робство, в Русе католическа мисия е насърчавала обучението на децата, разказва историкът. Пак тогава изследва образователното дело в Русе и събира ценни и интересни факти за просветата през 19 век и издава в книга, която съдържа 202 страници! От времето на тези негови изследователски страсти датира и идеята му в Русе да се създаде училище по подобие на столичната Национална гимназия за древни езици и култура. Така щеше да бъде продължена традицията на класическите паралелки от русенската Мъжка гимназия, обяснява Стойко Димитров. 
И ето че през 1981 г. училище „Любен Каравелов“ вече се премества в новата сграда на ул.“Велико Търново“. А няколко години след това, през 1985-а, Стойко Димитров е назначен за директор в основно училище „Климент Охридски“. По незнайни причини предишният директор и заместниците му влезли в конфликт и се наложило да напуснат, а на овакантената ръководна позиция бил изпратен Димитров. 
„Когато постъпих на работа там, училището още беше сравнително ново за квартала, учениците бяха доста. Но
децата постепенно започнаха да намаляват
което започна да ме замисля. Някъде по това време ми бяха попаднали и документи за русенското Дойче шуле. Хрумна ми, че можем да започнем прием на деца от първи клас с изучаване на западни езици. И през 1991 г. на своя глава реших да направя прием от първи клас, 4 паралелки - две с немски, две с английски. Намерих добри начални учители, логопед, психолог. Започнахме да подготвяме тестове за прием на децата. Тестовете ни бяха изрядни! Наясно бях, че започваме нещо напълно ново, така че ще ни гледат под лупа за всеки детайл! И в края на юни 1991-ва обявихме приема. Изпитите за децата провеждахме в присъствието на родителите - родителят тегли билета, а по темите в него разговаряме с детето... Вдигна се много шум! Извикаха ме в София в министерството, там обясних на един от специалистите, Търнин се казваше - каква ми е идеята, какво правим, как сме се подготвили. И получихме одобрение. Така 
станахме първото училище в Русе и в България с прием в първи клас с чужд език! 
А за следващата година направих разчети, че можем да приемем и подготвителен клас след седми. Получихме одобрение от комисията по образование в общинския съвет и от общината и изготвихме предложение до образователното министерство - да утвърди това, което вече сме започнали. И така, някъде около 25 август в Русе идва представител на МОН и пита в общината дали можем да съберем прием за подготвителен клас в нашето училище? На 25 август! Приемът върви - изпитите са минали, първите класирания - също! Тогава моите колеги застанаха плътно зад мен. И заедно казахме: „Можем да направим прием!“. Няколко от учителите от сутрин до вечер въртяха телефони и събираха информация колко от седмокласниците вече са приети, колко от кандидатствалите не са приети, колко са останали на второ място като резерва... Питаха децата и родителите им дали биха искали да учат при нас... И 
всичко това правим денонощно и отново под невероятен риск 
защото от МОН имаше решение за подготвителния клас при нас, но все още нямаше влязла в сила заповед. Заповедта излезе в Държавен вестник на самия 15 септември 1992 година“, раказва Стойко Димитров. И си спомня с признателност усилията на учителките по български език Гинка Кръстева и Румяна Ковачева и по математика Гинка Мартева, които не са си пестили силите и времето в името на каузата „Езиково училище“. Много му помага и Димитър Волф, легендарният преподавател по немски, който фактически създава немската катедра в училището. 
Той и Йорданка Димитрова, известна като Немското Данче, бяха стожерите, пояснява Димитров. 
Постепенно започва и съдействието от страна на посолството на Германия, контактите с организации, подкрепящи немскоезичното обучение. А през 1993 г. идва и първият преподавател германец Юрген Хофман. И постепенно училището се налага като новото Дойче шуле. 
Стойко Димитров се пенсионира през 1998 година. В началото на тази година 
навърших 60 години и прецених, че нямам нито очи, нито право да искам да продължа 
- имах вече 36 години стаж, и то все като директор, казва русенецът. Но когато взел решението, се обърнал към младия преподавател по история Николай Чакъров, който е негов ученик от „Л.Каравелов“ и му казал: „Ники, поеми щафетата!“. И той наистина я пое, отбелязва Димитров.
Сега той има достатъчно време да се връща към богатата си сбирка от архивни материали и документи - прави го най-вече, когато времето не му позволява да отиде на виличката си и да прекарва там времето си в общуване с природата и съзерцание. Ние бяхме няколко души в Русе, които се занимавахме с краезнание, ходехме на семинари и конференции в цялата страна, но като дойде демокрацията, разбрах, че полза от всички тези работи няма, хората правеха пари, а аз постоянно бях в търсене на истината и смисъла, засмива се Стайко Димитров. И по усмивката му се разбира, че никак, ама никак не е убеден, че „полза от тези работи няма“. Щом като неговият приемник като преподавател в Дойче шуле Ники Чакъров се ровичка със същия плам в стари снимки и документи и кара своите ученици да издирват и събират прашинка по прашинка миналото на своя град и на своето училище. Защото - нали е казано, че слепият за миналото няма и бъдеще?