"Просто тръгвам с колата на път и се оставям да ме води усетът и случайността. В един момент виждам отклонение, което отвежда нанякъде, поемам по него и там си избирам накъде да продължа. Избирам си моите точки, където спирам, не по друг признак, а само по красота - когато гледката ме завладее, когато видя някое селце сгушено в диплите на планината, или величествени скали да се извисяват към небето, а част от къщите са използвали подножието на същите тези скали, за да ги включат като основи - като видя такива живописни и прелестни гледки, не се двоумя: спирам и подхващам разговор с хората". Това разказа специално за вестник "Утро" радиожурналистът Румен Стоичков, чийто глас хиляди българи познават по неговите многобройни доскорошни предавания в рубриката "Нощен хоризонт" на Българското национално радио. 
Преди дни Румен Стоичков гостува в Русе, за да представи пред тукашната четяща и мислеща публика своята нова книга "Сърце на длан" - четвърта поред, родена в резултат на неговите преброждания на непопулярните маршрути в България. 
"Наслаждавам се на красотите на природата - и винаги се поддавам на усета си. Опитвал съм понякога да направя предварителен план - къде ще отида, какво ще видя, с кого ще разговарям. И от опит знам, че 
такива предварителни планове като правило се сгромолясват със страшна сила
Затова отдавна вече не си губя времето с такива разчертавания и планирания. И така е далеч по-интересно - гледаш, някое селце се притаило сред зеленината на  дърветата. Как да не кривнеш към него да го разгледаш?!", разказва журналистът.
И признава още нещо: "Обичам да пътувам и го правя винаги, когато мога. Правил съм го и преди да започан да работя в радиото. А в един момент съчетаването на хоби и професионалната ми работа роди моите многобройни репортажи, които се оказа, че предизвикват голям интерес у слушателите. Вече имам около 2000 такива репортажа. Харесвам този жанр и смятам, че той дава страшно много - и на слушателя, и на читателя. Честно казано, за това доколко рядък е станал жанрът репортаж се замислих преди време, когато в България беше дошъл прочутият италиански есеист, философ и белетрист Умберто Еко. Тогава той беше казал, че 95 на сто от материалите в съвременните медии са интервюта, за останалите жанрове остават едва 5 процента. Това тогава много ме размисли. И може би ме вдъхнови още повече да продължа да правя моите репортажи".
А истината е, че точно в такъв тип текст Румен Стоичков може да разкаже по възможно най-пълноценния начин за всичко, което открива и на което се натъква понякога случайно в селцата, които посещава. Как иначе да опише усещането, което го обзема, когато попада в селца с чудновати имена като Дирало, Дълги дел, Църварица, Лева река, в местности като Биволо, Поглед и Разметанка, в манастири и църквици, имената на някои от които местните хора дори не си спомнят. 
"В репортажа мога да разкажа легенди - като тези, например, за името на село Бов, което според преданието произлиза от името на рицаря граф Сент дьо Бьов, приближен на Балдуин Фландърски. Графът бил пленен от войската на българския цар Калоян и бил принудително заселен в селцето, което постепенно се сдобило с френската фамилия. В пернишкото село Лева река пък има останки от манастир, наречен "Св.40 мъченици" - наречен така на 40 от ослепените Самуилови войници, които в този старинен български манастир доживяват своите печални дни. Баирът Биволо пък край село Църварица на границата със Сърбия е получил названието си заради един 
як бивол, който през Балканската война теглел нагоре по високото българските оръдия
раказва Румен Стоичков. И веднага добавя, че тъкмо в село Църварица той срещнал "най-добрия човек, когото познава": 90-годишната баба Еленка Стойкова, която е останала сама, след като изпратила на онзи свят мъжа си и сина си. "Искам да си ида при тях, горе", казва баба Еленка, докато реди румени ябълки от градината в дървена щайгичка, а на едно пънче наблизо седи другарчето й - черно коте с бяло по гушката. 
Къде другаде ще срещна такива хора?! - задава риторичен въпрос Стоичков. И веднага продължава: "Обикновено като вляза в селото и разгледам улиците и къщите - повечето вече изоставени, започнали да се събарят, градините запуснати, тук-таме стените вече се рушат - след това отивам в кръчмата. Тя и до днес си е останала по тези места като Ганковото кафене - там се събират хората и за радост, и за мъка, и за разтуха, и да обсъдят политическите работи. Влизам в едно такова кръчме и гледам: по стените му наредена цялата история на селото. Портрети, снимки, сред тях дори и една, където са заснети войводи и четници от ВМРО. Като се поразговорим с хората, започват да разказват - и така
отварят души, сърца и разказват родословията си
Така се срещат тяхната откровеност и моята съпричастност, които след това намират място в моите книги. Записвам имена на родове, на планини, махали, гори. Винаги в тези села търся първо три места: училището, църквата и читалището. Това са най-показателните за духовността и за виталността на едно селище места. А знаете ли колко често се случва тези "маркери на духовността" да са хлопнали врати толкова отдавна, че хората дори и да не се сещат какви са им били имената? Случвало се е някой път да се промушвам в запустялото училище през прогнилата входна врата, да тръгна по коридора с изкорубеното дюшеме, което пропада под краката ми, влизам в опустелите класни стаи, накрая стигам до директорския кабинет - там задължително е окачен портрет на патрона на школото. После пак отивам в кръчмата. "Не беше ли Паисий Хилендарски" - питам селяните. "Ей, да бе! Точно Паисий Хилендарски беше!" - отговарят ми те. И се впускат наново в спомени. 
Така книгите на Румен Стоичков, които той пише след обиколките си по българските села, се превръщат в
удивителни туристически справочници 
- с много информация как да стигнеш до едно или друго село, но заедно с това са малки историко-етнографски енциклопедии, в които обаче няма само сухи данни, а непременно има и живо колоритно присъствие на мъжете и жените, с които разговаря радиожурналистът. 
За мен това обхождане на красотите български е мисия, признава той. И постепенно натрупва в своята словесна и фотоколекция разкази, исторически препратки, предания и дори местни обичаи, които са почти неизвестни за "широкия читател". Като, например, обичая "пощипване", характерен за село Гостилица, което се намира на 22 километра от Габрово. На 15 февруари всяка година жените от селото се събират и две от тях - най-якичките, правят "семейство": едната се облича с потури и залепва мустаци, а другата гушва кукла-бебе. И тръгва цялата женска компания да тропа от врата на врата,
покаже ли се мъж - жените се нахвърлят да го щипят
докато се откупи с пари. Надвечер в един от дворовете се слага трапеза с ядене и пиене - "ялова понуда" й казват, на която се събира цялото село.
"Когато вече съм написал поредния си репортаж, отварям търсачката Гугъл да видя какво пише за въпросното село. Обикновено намирам не повече от едно изречение - географски координати, население, кметски наместник, климат. Толкова. Затова се радвам, че мога да разкажа тези истории, които аз събирам. И си давам сметка, че за много от тези селища аз съм единствената памет - като започна да разпитвам хората, те постепенно се отпускат и започват да си припомнят много неща, в това число и кой какво е записал. Носят ми пожълтели листчета - кой написал страничка, кой страничка и половина за историята и за жителите на селото. Снимам тези странички - и така ги запазвам. Защото като си отидат тези хора, тези листи ще се загубят със сигурност. В едно от селата ми показаха 
един цял тефтер, в който трима старци от 1972 година последователно записвали разни неща 
от живота тук. Преснимах целия тефтер", разказва радиожурналистът. 
Откакто вече не работи в БНР, пътешествията му се разреждат - това вече не са командировки за радиорепортажи, а са за лична негова сметка. Заради това се налага да редуцира обиколките си. И по тази причина не може да каже със сигурност кога и дали ще дойде ред и на русенските села да ги обиколи и да ги опише в книга. Засега с удоволствие споделя с русенските си читатели досегашните три и най-новата си книга "Сърце на длан". Впрочем, в последната внася нов елемент - към колоритните живи разкази за села и места авторът добавя и 11 интервюта с бележити личности, които е правил в "Нощен хоризонт". Така запазва и на хартия своите разговори със Стоянка Мутафова, Мария Стефанова, Донка Шишманова, Валя Балканска, Лили Иванова. Тези интервюта са свалени 1:1 от записа, репликите на моите събеседници са максимално правдиви, обяснява Стоичков. И допълва: "А Лили Иванова е една от най-необикновените личности, с които съм общувал - Нейната точност е пословична, направо цепи секундата на две. Имах един такъв случай с нея. Чакам я за интервю в радиото на портала. От охраната питат кого чакам. "Лили Иванова", казвам аз. "А, ще има да чакаш - нали знаеш звездите какви са! Никога не идват навреме! В колко ти е срещата?" - продължават те. "В 12.06" - отговарям аз. И точно когато стрелките на часовника /а в радиото имаме безброй часовници на всеки ъгъл/ застават на 12.06, пред БНР спира кола и Лили Иванова слиза. Няма да ви казвам как зяпнаха всички".