Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали, свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.

Пътеписите са уникални литературни извори на разнообразна познавателна информация. Днес, разлиствайки пожълтелите страници на старите вестникарски издания и книги, можем само да се радваме и да благодарим на ония ентусиасти, „припкащите по глобуса“ (globetrotter), които споделят своите наблюдения и впечатления от живота на нашия край. На ония представители на различни народи, носители на своите национални културни модели и нагласи, като българи, австрийци, англичани, арменци, испанци, немци, руснаци, турци, унгарци, французи, чехи. Вярно, кой, къде и как писал, какво разбрал-не доразбрал, как е контактувал с официалните власти и какви сведения е ползвал, въпроси много! Но текстовете са ценност и това не подлежи на съмнение.
При условията на тогавашните транспортни средства, пътувайки по лошите пътища в Османската империя, пътешествениците извършват един малък личен подвиг. И ако част от тях правят своите пътувания по силата на служебните си задължения, то други се водят от своето любопитство, от желанието си да се образоват и да опознаят света, други народи и държави.
В многообразните източници за нашата история пътеписите имат своето определено място и значение. Въпреки усилията направени в последните години 
недостатъчно остават познанията ни за приноса на един близък славянски народ - чешкия
Принос, намерил отражение в просперитета на българската икономика, във възхода на духовните връзки между двата народа. За този принос, както и за значението на чешката колония, която се установява, работи, живее в нашия град, е писано и в „Утро“, и в няколко специализирани научни издания. С удоволствие ползвам издадената през 1984 г. книга „България през погледа на чешки пътешественици“ със съставител Венцислава Бехиньова и преводачи Любомир Кючуков и Соня Каникова. Благодарение на съдействието от наши съграждани, работещи в Чехия и с добронамерената помощ на Чешката национална библиотека успях да подсигуря копия от няколко пътеписни бележки на Йозеф Якуб Тоужимски за Русенско от 1884 и 1885 г. в популярния вестник „Народни листи“.
Тук ще се спра на ония публикации, които оставят интересни бележки за Русе и някои селища в днешна Североизточна България.
Чешките пътешественици внимателно наблюдават живота наоколо, а после в пътеписите си се стараят да обхванат всичко, което според тях е характерно за нашата страна. Характерното е, че винаги са ни разглеждали като славянски народ с малко по-различни обичаи и културни традиции. 
Още през 1871 и 1873 г. през нашите земи пътува учителят по рисуване Ярослав Ирасек. Той вижда българската природа, селата и градовете много пластично и колоритно, през погледа на творец.
„Причината за злощастното обстоятелство, че толкова малко пътешественици избират за цел на пътуванията си тези места във вътрешността на България, трябва да се търси преди всичко в лошото име, с което се ползват условията в турските земи, а също и в непроходимостта на споменатите райони. Но тъй като имамe зад гърба си две пътувания из Балканите, извършени при различни обстоятелства, мога да твърдя със сигурнност, че и едната, и другата причина са пресилени, и че 
чужденците, а най-вече пътуващите през България, няма защо да се боят от грабеж или окаяна гибел някъде в планините...“
Силното влияние на прославянските настроения в Чехия, особено оживени по време на въстанията на южните славяни през 70-те години и победоносната война на Русия срещу Турция от 1877-1878 г. дават отражение върху творчеството на Франтишек Иозеф Андърлик и на пътеписните му бележки, които са отпечатани през 1882 г. Творчеството му обаче не се отличава с оригиналност, напротив - изненадва с наивитета си. 
И все пак ни поднася интересен разказ за царящите нрави в Русчук, за пътуването му с „трена“ към Шумен и Варна в компанията на преуспяващ търговец на зърнени храни. Ето една малка част от очерка „От Рущук до Шумен“:
„...Като се разделяме с мъка с комфортния параход на пещенската компания „Лойд“, след тридневно плаване отново стъпваме на твърда земя. Но не ни е съдено да си починем. Нататък, нататък към изток!
След уморителната проверка на багажа от страна на славната митническа служба, забързваме заедно с един турчин към гарата, отдалечена от града на трийсетина минути път.
Фортуна ми се усмихва: в купето ми седят все славяни, народ млад и весел. Интересува ме най-вече съседът ми. Порядъчният му вид буди доверие и интерес...
...И вече ме разпитва за целта на пътуването ми, откъде съм, от каква народност и т.н. Никак не може да разбере къде е Чехия... Разговорът ни тече с пълна сила. Узнавам, че господинът е агент на една голяма фирма за зърнени храни; пътува за Варна, за да купи един параход пшеница. 
Плащал само в брой. На всяка гара го чака пълномощник, който му дава поредната кожена кесия
Нарежда ги в куфарчето си. Кесиите са вече цяла купчина...
...Измъква едно от по-големите чувалчета и изсипва съдържанието му на седалката. Наистина, цяла купчина дукати, наполеони и лири...
Казвам на шега:
- Господине, струвате си един револверен изстрел! Не се ли боите да пътувате с толкова голяма сума? Пълно е с лоши хора!
Отговаря ми с усмивка:
- Ами нали пътувам с железницата! Какво може да ми се случи? Е, ако трябваше да пътувам с кола, нямаше да ми е до смях!...“.
Двадесетина години след въвеждането в експлоатация на железопътната линия Русе-Варна по нея царят ориенталските нрави. Особено в отношението на пътуващите към спирките и гарите по пътя.
„...Тук-таме някой тръгнал за някъде турчин се спира и с ужас гледа железния „шайтан“, който, димейки и лъхтейки, влачи вагоните си.
От Русчук до Шумен има само пет спирки, но какви! В Румъния човек попривиква към по-длъжкото чакане по гарите, ала 
по тази линия не може да не ти кипне кръвта, дори ако си търпелив като вол...
...Чакали сме само някакви си четиридесет и пет миннути...“.
Един колкото познат, толкова и непознат чех преминава през много места в България. За разлика от повечето свои сънародници, които през 80-те години на миналия век заминават за нашата страна, той не остава там завинаги.
Вацлав Добруски (1858-1916) е личност, позната както у нас, така и в Чехия, но и в двете страни е малко известен като писател, тъй като на по-голяма популярност винаги се радва научната му дейност като археолог. За нас ще бъде особено интересно да цитираме думите му от този пътепис („Помашката република в Родопските планини“), които се отнасят до българомохамеданите и отражението върху тях на руската великоимперска политика от първата и особено втората половина на XIX век. 
„...Край на българомохамеданите - завинаги край - поне в една част на България сложи могъщият руски орел, онзи „московец“, пред когото мохамеданинът трепери повече, отколкото пред името на самия пророк. Българомохамеданинът си представя „московеца“ като огромен, непобедим гигант, който може да закрие с тялото си необгледното море на родопските планини. „Стрико“ или „дядо Иван“, т.е. руския цар, българомохамеданите считат за всемогъщо същество...“.
Наблюденията на Добруски имат предимно археологически, етнографски и фолклорен характер. Въпреки това той се интересува от живота в българското село, с неговите привидно делнични страни и го описва с надеждата, че това ще представлява интерес и за чешкия читател, за когото тази среда е била чужда, дори екзотична.
Може би 
най-интересният пътепис, даващ най-много сведения за селищата от Русенския регион 
е на родения в Прага философ, писател и журналист Йозеф Якуб Тоужимски.
По време на Сръбско-турската война (1876) е изпратен от редакцията на „Народни листи“ в Сърбия като военен кореспондент. Това пътуване се превръща в журналистическа и житейска школа за Тоужимски. 
Статиите на Тоужимски са вече забравени, може би с изключение на спомените му за Христо Ботев и някои от пътеписните му бележки. Но от тяхното съдържание ясно личи, че авторът им е от онези чехи, които много добре познават България и умеят увлекателно да пишат за нея. Благодарение на стипендия, получена през 1884 г. от взаимоспомагателното дружество на чешките писатели „Сватобор“, на няколко пъти посещава България, освен това пътува до Франция и до Русия. 
Какво живо и прекрасно сравнение за Русе, река Дунав и крайдунавските градове дават още първите му думи в пътеписа „Животът и хората в Русчук“, както и по журналистически точното определение за демографската политика на Османската империя: „...Каква пъстра смесица от образи, носии и народности! 
В това отношение на българските дунавски градове могат да съперничат само Цариград и пристанищните морски градове
В името на своята безопасност турското правителство се постарало да засели с чуждата мохамеданска народност първо дунавските брегове. Особено предпочитание било оказвано на кавказките планинци, черкезите и татарите. Те били заселвани в българските села, а българите насилствено прогонвани...“.
„...Преди, до войната, турците са били най-многочислени тук - на 23-24 хиляди души от населението са се падали над 10 хиляди турци, докато българите не са наброявали и една трета. Днес решителното мнозинство принадлежи на българите и с течение на времето те стават все повече...“.
Последиците от демографските промени проличават в обикновеното отношение към местното турско население в Русчук.
„Не пречим с нищо на турците, оставяме им пълна свобода и все пак се преселват, не им е добре тук - сподели с мен един мой приятел, български правителствен чиновник... От мохамеданите не се преселват само циганите, които продължават да си изкарват прехраната като ковачи, бакърджии, надничари и боклукчии, както е било и през турско време. Испанските евреи също продължават да се занимават с дребна търговия или посредничество...
...Така по шапката от далеч можеш да познаеш народността и в България, и в Източна Румелия... 
Със своята работливост и пестеливост българинът значително се различава от румънеца, който често е гуляйджия и разсипник
Българинът печели, ограничава се и пести, докато изведнъж закупи имот... Разбира се, модата не подминава нито Русчук, нито останалите градове в България. Там, където би отивала повече българската шапка, проблясва цилиндър, часовниците с верижка са на почит сред най-широки кръгове и не е чудно, че селянинът с платненки играе билярд...“.
Не е подминато и проникването на чуждите влияния сред българската национална култура, последиците, които това явление носи.
„...Естествено всичко това са невинни дреболии; по-сериозен проблем е културата, която си пробива път в тази страна в лицето на кабаретни певици, всякакви пресипнали примадони и тем подобни, пристигащи тук от Румъния. Разбира се, те твърде високо оценяват своя талант и скромността не е сред техните добродетели. Като представителки на този принизен жанр към тях можем да причислим и арфистките от Чехия...“.
Специално внимание е отделено на развитието на русчушката промишленост, при това в съпоставка с недалечното минало под османска власт и бурният й възход с чешко участие в пивоварното дело.
„...Но безспорно 
първенство сред останалите градове Русчук държи със своята гордост - добре оборудваната парна пивоварна фабрика
Пивоварната промишленност има голямо бъдеще на Изток. 
Бирата се смята за питие на висшето общество,
за питие по-прилично и подходящо от останалите, следователно и по-скъпо от виното и спиртните напитки...“.
И отново за Русчук, неговото пристанище, флотилия, история.
„...Русчук има и свое пристанище, бих добавил - военно пристанище, при това то съществува от най-древни времена. Още когато римският град Приста се е простирал край устието на река Лом - сега там е долната част на Русчук със своите рибарски, дъбилни, месарски и други „ухаещи“ предприятия - още тогава в пристанището са хвърляли котва корабите на римската флота, определени за долното течение на Дунава. Тук са приставали и турските дунавски монитори, а сега са закотвени „Взрив“, „Голубчик“ и други български военни кораби от речната охрана...“.
Отпътуването от Русчук за Иван чифлик, Бяла, Търново също е описано доста красноречиво. Особено пътищата, останали след времето на руската окупация, описанията за тяхната безопасност от разбойниците, съжителстват с описанията на народонаселението, на неговите нрави, обичаи, обноски, носии:
„...Файтонът направо летеше из градските улици. Конете не се запрягат два по два, а в редица един до друг. Кочияшът се старае да кара колкото може по-бързо из града, за да прави впечатление... Слязохме до Ломския град и със същата скорост продължихме нататък. До един чифлик край Русчук се разделих с приятелите си.
Изпразнихме и една бутилка, с пожелания да се срещнем пак живи и здрави
Още едно махване с шапката и чифликът, и приятелите изчезват от очите ми. Пътят води по възвишението край р. Лом, а посоката на пътешествието ми беше от устието на Лом към Бяла край р. Янтра. Шосето е хубаво, поне в началото. Поправили са го по време на руската окупация... От лявата ни страна остава долината на река Лом, от която все повече се отдалечаваме. В долината се намират селата Куле и Долаб, преди черкезки и турски, сега турски и български...“.
Пътуванията на Тоужимски и на неговите чешки „колеги“ из Балканите са отглас на чешкия интерес към южнославянските въстания от 70-те години, както и към живота в България след Освобождението. Той ги предприема, воден от възрожденското си славянско съзнание на чешки журналист. Но като резултат не се появяват превъзнасящи славянството оди, а реална картина на българската действителност, съдържаща и свидетелство за това, как авторът е стигнал до подобно реалистично виждане.