Нели ПИГУЛЕВА  
Как се чувствате в новия кабинет? - питам новата директорка на Регионалната дирекция „Социално подпомагане“ Милена Влахова.
Добре се чувствам - и го казвам не от любезност, а защото започвам работа с колеги, с повечето от които се познаваме от години, материята и проблематиката също са ми познати, а екипът е много добър - ефективен и сработен. Това гласи отговорът на новата директорка. За която е известно, че не е от хората, разточителни на думи, а е по-скоро от породата на онези, които предпочитат да си вършат работата без много шум и преследват ефекта от нея, а не на пороя от красиви думи, зад които понякога стоят само добри намерения.
„Знам, че това е един от проблемите, които имаме ние, работещите в социалните служби - че малко или никак не се говори за това, с което действително са натоварени. Но естеството на нашата работа е такова, че многото приказки не само често са излишни и ненужни, а в някои ситуации биха могли и да навредят. Твърде е деликатна материята, с която работим, това е помощ и грижа за хора, които срещат трудности, за тези, които са белязани от болка, несрета, страдание, нищета“, казва Милена Влахова.
А на нея със сигурност може да й се вярва. Защото тя всъщност точно това работи, кажи-речи откакто е завършила гимназия през 1989 г. В онези трудни и неясни времена в началото на демокрацията на Милена й се налага да се откаже от мечтите да учи далеч от семейството си и подава документи в тогавашния полувисш институт в Бургас, където се подготвят медицински сестри. Да, в Бургас - тъй като самата Милена Влахова е... от Поморие.
И затова 
първото й работно място е в родния й град като педиатрична медицинска сестра
Шест години работих в детско отделение и детска амбулатория, като последните две години бях участъкова сестра в детска консултация, разказва Влахова и признава: „Много е зареждащо общуването и с малките деца, и техните щастливи родители и близки. И си мисля, че за мен това е като карма - да работя с деца...“.
След като завършва социални дейности в Бургаския свободен университет, се явява на конкурс и постъпва в общинската социална служба в Поморие. А оттам попада в Социалния учебно-професионален център в село Бата близо до Поморие.
Това беше една от специфичните институции за деца и младежи, където за 3 години момичета и момчета на възраст между 15 и 25 г., обикновено дошли от помощни училища, придобиват професия - стават готвачи, шивачи, дърводелци, разказва Милена Влахова. Центърът в Бата става и една от нейните големи житейски школи. Там тя вижда с очите си и преживява със сърцето си 
съдбите на деца с прекършени животи 
и този период в професионалния й път ляга непоклатимо в основата на каузата, която години по-късно Милена Влахова отстоява: закриването на домовете за изоставени деца - деинституционализацията.
„В Бата видях последствията, които поражда една такава система. Имаше деца с решения на ТЕЛК с диагноза „Умствена изостаналост“, които не винаги съответстваха на реалността. При капацитет от 100 деца около 30-40 бяха изоставени още като новородени и отглеждани в специализирани институции, за някои от тях центърът в Бата беше шестият или седмият дом, в който са местени“. Проблемите на тези деца оставят дълбока следа у Влахова, а желанието й да промени това мрачно статукво намира реализация по-късно - когато вече в Русе тя взема участие в процеса по закриването на домовете и развитието на алтернативните социални услуги.
Всъщност времето, което прекарах в Бата, беше период, в който ми е било най-тежко, но и период, в който най-много съм давала и получавала в работата си и най-много съм се смяла, спомня си тя. „Тези деца отначало изкарват пред теб всичко лошо от себе си - провокации, номера, капризи, възражения, правене напук. И внимателно те наблюдават: как ще реагираш. 
Ако ти приемеш детето с всичките му лоши постъпки и магарии, тогава те приема и то
Така моите хлапета там, с които изкарах почти цял техен випуск - и ги изпратих „абитуриенти“, ме научиха на много! С някои от тях и досега си пишем във Фейсбук“, казва Влахова.
През 2002 г. тя се явява на конкурс и оглавява току-що създадения отдел „Закрила на детето“ в Поморие. „В кабинета ми имаше един стар компютър и един закон за закрила на детето, без никакви поднормативни документи, а в целия отдел бяхме двама души: аз и един юрист. Започнахме да развиваме дейностите по закрила на децата от абсолютната нула“, усмихва се Влахова. Стартират обучения по социална работа с деца и семейства и развиване на социални услуги за деца. Всичко това на Милена, както и на нейните колеги от още 9 по-малки общини в страната, им звучи ново и недостижимо. Точно така им изглежда и видяното през 2003 г. във Виена, където са командировани, за да се запознаят с вече разработени и утвърдени социални услуги за деца.
Само след 3 години ми се случи точно това: да работя в социална услуга, която по нищо не отстъпва на австрийските, казва Влахова, визирайки Комплекса за социални услуги за деца и семейства в Русе.
Преместването в Русе беше мой избор, пояснява тя. Когато с мъжа й обсъждат къде да живеят - в неговия или в нейния град, тя избира Русе. Мисля, че русенци, които са свикнали с даденостите, не оценяват напълно колко красота, очарование и аристократизъм лъха от града, размишлява поморийката. 
Тя сменя плисъка на морските вълни с ленивото движение на кафявите води на Дунав
Но и сега като чуе гларусите да крещят, все й се струва, че ако излезе от дома, след малко ще се озове на самия бряг на морето.
Когато синът й става на годинка, поморийката подава молби за работа като социален работник в почти всички социални и здравни институции. Между тях беше и КСУДС - но тогава там не ме взеха, засмива се Милена. Затова пък я поканили в русенската дирекция „Социално подпомагане“ и започнала работа в отдел „Закрила на детето“.
„За трите години в отдела научих много. Започнах оттам, че опознах града с всичките му квартали и махали, след това и селата. Разбрах, че в Русе има Оцетена, Макаронена, Захарна и други фабрики, че има още отправни точки като Рибен магазин, Осветителни тела, магазин „Русе“ и кино „Москва“. И че всъщност нито едно от тези неща не съществува! Колко пъти се е случвало да звъня на мъжа ми и да питам „Къде е Рибният магазин?“. Той ми обяснява подробно, а след малко аз пак звъня: „Ама там няма никакъв Рибен магазин!“. „Е, да де!“ - чувам в отговор... Много беше весело. По едно време 
бях решила да направя един пътеводител за хора, които не са от Русе
а им се налага да стигнат от точка А до точка Б, като се ориентират по липсващи ориентири...“, разказва Милена.
И прави пауза, за да каже колко много е благодарна на всичките си колеги от работните места, през които е преминала. Все съм имала шанса да работя с добри професионалисти, срещнах много сърдечни и толерантни колеги - и в Русе, и в Поморие, отбелязва тя.
Периодът на работа в „Закрила на детето“ тук е белязан и от още един момент, който затвърждава убеждението на Милена Влахова, че е необходима реформа на грижата за децата и домовете трябва да бъдат закривани. През 2008 г. тя е един от социалните работници, които са командировани в печално известния Дом за деца и младежи с умствена изостаналост в село Могилино, след като западни журналисти разкриват зловещи факти за децата с тежки увреждания. Това е и другата ми голяма школа, казва Влахова, която заедно с няколко свои колеги са натоварени със задачата да изготвят оценки за тези деца. Истината е, че тя 
остава потресена при първото си влизане в дома на ужасите
Но не иска да говори за това.
„Един социален работник не може и не бива да бъде безчувствен администратор, но приемайки работата си със сърцето, едновременно трябва да се научиш сам да си поставиш граници на възприятията - защото ако съпреживяваш прекалено дълбоко това, с което се сблъскваш ежедневно, рискуваш да не можеш да помогнеш. За да си пълноценен и полезен и за работата, но и за себе си и семейството си, трябва да умееш разграничаваш видяното и преживяното, да съумееш да останеш обективен, за да си в състояние да вземеш нужното решение, което да помогне. Аз си имам едно мое правило: след работа, след тежък ден, обикновено мълча поне един час и извън работното си място не коментирам професионални теми“, обяснява Влахова.
И в Комплекса за социални услуги за деца и семейства, на който Милена Влахова е директор около 8 години, тя вече има възможност да направи това, което й се е искало и в Бата, и в Могилино - работейки в екипа на сдружение „Еквилибриум“ за развитие и надграждане на социалните услуги в подкрепа на деинституционализацията. „През последните години ме канеха да работя като консултант и обучител към неправителствените организации, работещи по деинституционализация в България. Така участвах в закриването и преструктурирането на Дома за бебета в Тетевен и в националните проекти „Посока семейство“ и „Детство за всички“, с които бяха закрити и преструктурирани домовете за деца и младежи с увреждания и първите 8 специализирани институции за бебета - ДМСГД. Вече стана окончателно ясно: мисията ще успее. Започнахме нещо ново и извънредно важно, което беше голямо предизвикателство за всички колеги, работещи в социалната сфера. Днес с гордост можем да кажем, че 
Русе първи остана без институции за деца
а тези от тях, които в Могилино на 7-8 години изглеждаха като бебета на няколко месеца, вече са пораснали момчета и момичета, които могат да се усмихват... Това си е една малка революция!“, убедена е Влахова.
А днес е изправена пред нови задачи и предизвикателства. „В Регионалната дирекция за социално подпомагане мой и на колегите ми ангажимент е реализирането на националните политики в социалната сфера, свързани с грижата и подкрепата на уязвимите групи. Ще работим активно заедно с община Русе за развитието и надграждането на подкрепящи социални услуги, за по-добри условия на живот както на децата, така и на възрастните хора, на хората с увреждания, на тези, живеещи в риск. Работа има предостатъчно в различните направления. Но ми се иска да насоча вниманието към професията на социалния работник, която е изключително отговорна, изискваща висок професионализъм, макар и често изчерпваща силите. Този труд е недооценен, често пъти критикуван несправедливо. Според мен голяма част от обществеността не е запозната с това, какво точно вършат тези хора, при какви условия им се налага да работят на терен, на какво психическо напрежение често са подложени, колко тежи понякога отговорността или безсилието да помогнеш. Аз самата съм социален работник - от първите випуски на тази специалност в университетите, когато тя още не беше въведена в класификаторите. Гордея се с работата си, обичам я и ми се ще повече млади хора да я припознават като своя - да искат да я изучават и след като се дипломират, да я работят със сърце! Защото наистина това е една от най-достойните професии в днешно време, а много ми се иска да бъде и достатъчно уважавана“, казва Милена Влахова.