Като дете Владо Ангелов зарязвал парцалената топка заради рисуването
Подозирам каква ще бъде една от следващите картини на русенеца Владимир Ангелов. Ако бях по-хазартен тип човек, сигурно бих могла даже да се обзаложа, че на платното ще бъде нарисуван гълъб, който с любопитство кръстосва изложбената зала на „Борисова“ 6. Тръгне наляво, погледне с едното око към художника, който е седнал на кожения диван, после се обърне, поеме напред, наведе се, уж че намира нещо да клъвне, след това пак поглежда към художника. Излиза навън на тротоара - но само за да се върне след минути отново в залата.
Ха кажи ми какво е това - да речеш, че птицата идва, защото е гладна, не е, значи нещо друго я води тука, казва Владимир Ангелов, който разглежда гълъба с не по-малък интерес.
Предната вечер неголямата наглед зала е побрала повече от 300 души, които са искали да поздравят автора с откриването на неговата 25-а самостоятелна изложба.
Това е най-голямата награда за един художник - да видиш, че хората ценят това, което правиш, казва Владо Ангелов. И признава: „Аз съм емоционален човек, ако ще и 100 изложби да направя, пак ще се вълнувам! Това е все едно да се явявам на изпит - всеки път, когато изнасям картините си от ателието, аз всъщност се явявам на най-строгия изпит, този пред публиката“.
Дали е мислил някога, когато като дете е ритал парцалената топка на поляните край Жабешкото, че ей така, в един септемврийски ден, той ще препълни художествения салон с почитатели и ценители?
От дете обичам да рисувам, но това не означава, че не съм си изживял моето бурно и пакостливо детство, казва русенецът. Освен да гонят парцалената топка, хлапетиите от квартала много обичали да грабнат по някоя метална пръчка от някой строеж - по онова време тъкмо железобетонът е влязъл в строителната практика - и да започне
битката между двете враждуващи детски квартални банди
„В Жабешкото имаше едни острови - едната банда се разполагаше на един такъв остров, а другата я атакува от брега - направо си ставаше война... Бях доста палав. А като идваха у дома да се оплакват от мен, мама първо ме набиваше, а после разпитваше какво съм направил. Тя бързаше да ме нашляпа, за да не ме набие татко като се върне - че той го правеше с каиша, който откачаше от стената. Вечна им памет и на двамата, не им се сърдя - направиха от мен стойностен човек“, връща се в спомените си художникът.
Още като ученик в четвърти клас той тръгва на уроци при известния живописец Димитър Атанасов. „Това май беше единственото, което можеше да ме откъсне от топката - дойде ли часът за урока, зарязвах парцаленото кълбо и поемах към кръжока. Беше не просто художник, а учител с голяма буква! Неговите уроци са ми едни от най-ценните! По-късно влязох в гимназия „Баба Тонка“ и в един момент закъсах с математиката, ама много закъсах. Затова родителите ми в един момент казаха: „Стига! Оттук нататък - вечерната гимназия!“. Първо през лятото работих в „Дунавия“ - носех тежките чували със захар и прехвърлях компоти, да си изкарам пари да си купя часовник! И да се снимам с него - както се правеше тогава:
да си подпреш брадичката на ръката така, че да се вижда часовникът...
Щура работа! После започнах да работя като шлосер и да уча вечерно. В завода „Георги Димитров“ стигнах до втори разряд. Тогава ме поканиха от Завода за малки трактори, разбрали, че мога да рисувам. Рекоха ми: „Ако ти дадем пети разряд, ще дойдеш ли да станеш художник при нас?“ Че защо да не отида?! И там работих до казармата“, разказва Владо Ангелов.
А като войник служил в Горна Оряховица. Поделението беше една райска градина - от черешите в ранно лято до късните зимни круши. „Скоро и там усетиха, че мога да рисувам и ми възложиха да правя украсата на поделението, бях и библиотекар. А като разбрах, че дават отпуска за кандидатстване в университет, реших да се пробвам. Таман бяха открили факултета във Великотърновския университет. Първият изпит беше рисуване на глава от натура. На мен ми се падна да рисувам баба Живка. Като изнасят резултатите, се оказва, че имам от петица нагоре! Вечерта се събрахме русенци, които кандидатстваме, да се почерпим - и тези, които минаваме напред, и тези, които не са издържали. Една друга русенка, Менча Соколова, ми каза:
Владо, мен ме скъсаха, ето ти моето платно и боите да си вземеш изпита!
Така и направих. И го взех този изпит! Сега си мисля да подаря на Менча една картина - за онова платно, което тя ми даде тогава и с което влязох във втория випуск художници във Велико Търново“, продължава русенецът.
След като се дипломира, работи първо като учител по рисуване в училищата „Петко Славейков“ и „Лиляна Димитрова“. Бях млад ентусиаст, исках да докажа, че няма значение какви са ти учениците, стига да има подход към тях и сърце за работа - та така с тия циганчета пожънах такъв успех, че на третата година Цветан Максимов ме покани за инспектор в окръжната просвета, припомня си Ангелов.
През годините, докато е инспектор, неговото златно правило гласи: вместо да търсиш кусури на учителите, по-добре им помогни да си организират урока! И до ден-днешен ме поздравяват колеги, с които съм работил, казва художникът. И си спомня първата си самостоятелна изложба. През 1982 година, пак в залата на „Борисова“ 6 - и отново препълнена с хора, много учители, колеги, приятели.
След 16 години в окръжния отдел „Просвета“ през 1988 година той напуска кабинета и отива да работи като обикновен учител в училище „Братя Миладинови“. През целия си живот съм бил учител - и най-много съм щастлив от това, че
има деца, на които съм им драснал клечката кибрит, открил съм им дарбата
насърчил съм ги, отворил съм им врата - и те помнят и ценят това, размишлява Владо Ангелов. Един учител винаги може да усети детето, което е талантливо, постави му една-две задачи, насърчи го, дай му нещо още по-трудно - и само гледай как хвръква, радва се той. Радва се и за друго - че тази негова работа не го е оковавала и затваряла в четири стени, а го е провокирала и самият той да рисува.
Още докато работех в „Просвета“, шефът Максимов ми казваше: „Като си свършиш инспекциите, няма какво да седиш тука - отивай си в ателието и рисувай! Рядко се срещаха такива шефове, които да ценят изкуството!“, носталгично констатира живописецът.
Така той дълго време успява да съчетава служебните си ангажименти с творческите пориви, а в последните години вече се отдава само на рисуването. Е, не съвсем „само на рисуването“ - защото Владимир Ангелов е известен и с още две страсти, едната от които доминира с пълна сила: риболов и гъболов, както ги нарича самият той.
„Рибар съм откакто се помня. Когато все още го имаше остров Матей, брат ми ходеше там да гребе с лодка, а
аз хвърлях една проста пръчка с канап и тапа от винена бутилка - ловях бабанчета
Сега вече имам най-съвременните чудеса на рибарлъка: спининги, воблери, блесни... И пак не пропускам нито една възможност да ловя риба. Така хем натрупвам нови сюжети за картините, хем си доставям още една радост. Ловил съм всякакъв вид риби“, казва Владо Ангелов.
И разказва за най-необичайните и най-запомнящите се риболовни приключения. Във Финландия на два пъти го канили приятели руснаци, които живеят в северната страна. „Влизал съм в четири езера там - някъде може да се влиза само с лодка с акумулатор или на ръчно гребане, бензинови двигатели не се допускат изобщо. Единият път ходих там през зимата - пробихме дупка в леда и ловихме там, лових костури. Другият път беше през месец май - водиха ме на изключително красиви места. Ловихме щуки, бяла риба, костури. Имам снимки с гердан от щуки. Нарисувах страхотни картини, като си тръгвах, им ги оставих - те не можеха да повярват, че оставям всичко при тях. После ми писаха, че са си направили минигалерия с мои работи. И сега ме канят да отида“, въздиша Владо Ангелов.
Другото му риболовно приключение е в Италия, където от доста време живеят и двете му дъщери. „Един ден голямата ми дъщеря минавала покрай магазин за рамки и видяла, че фирмата обявила разпродажба. Купила 10-15, а след това шефът й разбрал и изкупил и останалите. Тогава тя ми се обажда и казва: „Тръгвай веднага, приготвила съм ти изненада!“. Отивам аз и тя казва: „Татьо, това е от мен и от Карло, условието ни е да напълниш рамките. Ще ти правим изложба в Рим!“. Трябваше да нарисувам 30 италиански сюжета и останалите - български.
Два месеца рисувах: Асизи, Умбрия, Лацио, Рим...
На 1 април беше открита изложбата ми в галерията „Пент Арт“ - на 200 метра от Ватикана. Отворена беше от пет вечерта до два часа през нощта. По това време в Рим е оживено, все едно, че е ден. Помня, че тогава първата картинна я купиха едни американци, платиха с чек, та бая се бях притеснил - да не би чекът да е фалшив“, усмихва се Владо Ангелов.
Година по-късно прави още една изложба - в Асизи. И при двете си пътувания в Италия той не пропуска да метне въдица.
Първо беше в едно водоемче за спортен риболов - тревата в парка окосена, край брега - предпазни решетки от неръждаема стомана, столчета на 5 метра едно от друго: красота! Вземаш си номерче срещу 10 евро и сядаш. Вечерта към осем мина собственикът и зариби с пъстърва водоема! Тръгнах си с шест пъстърви!“, разказва художникът.
Втората история е с див риболов.
„Първо минаха едни мъчителни 40-ина минути, докато схвана чалъма - направо вече щях да се отказвам, когато потръгна.
Първо бяха една-две таранки, после като почна да кълве!
Накрая на въдицата се закачи един шаран - 4 кила и 200 грама се оказа после. Поведох го покрай брега, покрай брега - да го изкарам накрая“, унася се в рибарски лакърдии живописецът.
Неговите истории са неизчерпаеми - и всичките са толкова витални и колоритни, че го карат да забрави това, което много го измъчва. „Смазва ме безхаберието, с което сега се отнасят към културата и образованието. Напоследък малко взеха да се появяват наченки на по-различно отношение, но това трябваше да стане още в началото на прехода. Боли ме, че отново намаляват часовете за естетическо възпитание на децата в училище. Знам колко е важно това за учениците, понякога може да стане така, че училището да е единственото, което да запали искрата у едно дете. А аз винаги съм бил щастлив с успехите на децата, които съм подготвял“, казва той.
Сега го радват приятелите, на които винаги може да разчита, децата - дъщерите му Борислава и Елица си идват специално за юбилейната му изложба, при това с внука Мартин и внучката Ариана... Какво по-голямо щастие от това - да видиш обичта в очите на толкова много близки и сърдечни хора, дошли да споделят изложбата!
А Владимир Ангелов се надява, че на следващата му експозиция всички те ще се съберат отново. Заедно с още един персонаж: черния гълъб, който очевидно вече е в списъка на приятелите на живописеца.