"Сами, разплака ме! Твоята история дава много надежди не само на борещите се с килограмите, а и на тези, които водят борба за промяна в объркания си свят. Приемна майка съм и ще посрещна всяко ново приемно дете в дома си с думите на Чудомир Григоров: "Виж какво, приятелю, аз съм твоят човек. Страшното беше досега, защото си бил сам. Отсега нататък не си сам, аз съм с теб. И моята задача е да те изкарам от мястото, на което седиш сега, и да те заведа там, където трябва да бъдеш. Заедно ще го направим, защото аз знам най-верния и най-краткия път, по който това ще се случи. Само трябва да ми се довериш и да си готов да се разделиш с удобното си местенце". ...А ти, Сами, ще си техният герой!"
Това е само една от реакциите на новината отпреди няколко дни, която мълниеносно обиколи всички родни медии - за това как русенският младеж Самуил Александров за една година успя да смъкне смазващите 150 килограма. 
Това е история за 
един младеж, който отново се завръща към истинския живот
към мечтите и към плановете за бъдещето. Една история за един друг млад българин, Чудомир Григоров, който освен че е фитнес инструктор е и Човек - достатъчно е да споменем само едно негово изречение, което изразява същността му: "Ако не правиш нечий живот по-добър, значи си губиш времето". Това е една история за една храбра майка, която дори и на ръба на отчаянието си намери сили да запали свещ, а не да се остави тя и порасналото й 276-килограмово дете да оплакват себе си и несправедливата съдба в тъмнината. 
Само преди година, през август 2017 година, Самуил е на 20 години и тежи 276 килограма. След десети клас вече не ходи на училище. Какво ти училище - та той никъде не излиза! Приятелите - колкото и да ги е имал, странят от него. Той все повече се затваря в себе си, невиждайки изход от ситуацията.
Неговите проблеми с килограмите са от дете. И още тогава става обект на подигравки от съучениците и хлапетата в квартала. Безсилен да се справи както с апетита, така и с подигравките, той започва да трупа агресия. За съжаление, изливах тази агресия върху моите близки, които най-малко заслужаваха това, казва Самуил. 
"Много трудно ми беше да се впиша в средите на връстниците ми и винаги съм бил различният, отхвърленият. 
Наказвах света навън, че е толкова лош с мен
като наказвах себе си чрез храната. След една определена възраст почти не излизах. Седях постоянно затворен в стаята си. От компютъра до хладилника и обратно - това ми беше единственият маршрут", разказа младежът, който бе поканен преди дни като специален гост в ефира на Би Ти Ви.
Когато е на 17, Самуил вече тежи 170 килограма. Тогава идват и паник атаките.
"Не знаех даже, че е паник атака, и не знаех какво точно се случва с мен. Връхлетяха ме вибрации, започнаха да ми изтръпват крайниците. Изплаших се - не знаех какво се случва с мен и какво точно трябва да направя. Единственото, което знаех, бе, че като спре това нещо, не искам никога повече да се връща. Обадих се на майка ми, тя изпрати линейка, дойде заедно с нея и ме прибраха вкъщи", продължава разказът на младежа.
От страх да не получи нова паник атака, Самуил прекъсва обучението си в Училището по изкуствата и се затваря в дома си. Година и половина не излиза никъде. Самият той определя този период като "най-най-най тежкия период". 
"Сутрин ставам - 
храна, храна, компютър, храна 
и целият този маршрут, който изминавам от компютъра до храната и обратно, ми тежеше с всяка хапка все повече и повече. Опитвах се да се абстрахирам от действителността и да се правя, че не виждам какво става. Бях в състояние, в което не можех да отида до тоалетна, без да се изпотя и изморя", припомня си кошмара той. 
Осъзнал, че е достигнал критичната точка, Сами решава да потърси медицинска помощ. Резултатите от изследванията били шокиращи - лекарката му казала, че не е виждала човек без диабет с толкова висок инсулин, в преддиабетно състояние. "Тези думи ме уплашиха много. Бях решил да променя нещо в себе си и да отслабна, просто защото ми се живееше", признава Самуил.
Той знае, че не бива да продължава да яде в такива количества, но това очевидно е по-силно от него. "Всяка вечер ставах посред нощите да ям. Изяждах огромни количества храна, немислимо огромни. И може би майка ми не знае, но аз я виждах как почти всяка нощ плаче в стаята си. Тя готвеше здравословно - без висококалорични храни, но аз винаги намирах начин да не ги ям и да си намирам нещо друго. Постоянно ми говореше нещата, които ми ги казваха всички. Но аз не исках да слушам никого, дори нея", връща се назад момчето. И продължава: "Имах декубитални рани по краката. Те се получават от обездвижване и слабо оросяване на краката с кръв. Боляха 24/7 и бяха постоянно отворени. Една се затваряше, друга се отваряше веднага. Трябваше да отслабна много бързо, за да се затворят, тъй като те кървяха и сълзяха постоянно".
"Винаги съм се чувствала виновна - смазваше ме безсилието, невъзможността да намеря изход от кошмара. Казвах си "И аз се боря с килограмите без успех", но когато става дума за детето ти и когато ти се иска да го видиш щастливо и пълноценно, а не си направил всичко възможно, това е твоят провал. Когато научавахме, че ще дават по телевизията предавания за подобни случаи, винаги ги гледахме - пак с надеждата, че ще ни подскаже решение. С тази надежда гледахме преди година и предаване за един 250-килограмов мъж. Там също разказаха за човека, показаха го - но отново го нямаше решението. Но пък имаше друго. Когато казаха, че това е най-тежкият българин", Самуил, който тежеше 276 килограма ме попита: 
Мамо, излиза, че АЗ съм най-дебелият българин?!
Това ме взриви. Скочих и казах: "Ставай да те снимам!", разказа Руслина Александрова. 
И пише своя пълен с отчаяние пост във фейсбук - с него търси помощ и спасение за детето си. 
На призива й отговарят много хора - с различни предложения. Но сред тях има едно, което по думите на Руслина "този пич влезе с шут в живота ни". Разбрах за проблема ти и знам как да те изкарам от мястото, където си заседнал, пише фитнес инструкторът от Пловдив Чудомир Григоров, който се заема безвъзмездно с каузата да промени живота на Самуил.
И така започва сагата, една година от която вече е изминала. 
Самуил описва преживелиците си, състоянията си, мъките си, тревогите и надеждите, които покълват все по-стремително, в своя блог "Моето 300-килограмово тяло". 
Началото 
През първите две седмици от престоя си тук плачех всяка вечер. Казвах си понякога, че си искам стария мизерен и пълен с вредна храна живот, но раните по краката ми ме прорязваха със силна болка, особено вечер, и ми напомняха защо съм тук и какво наистина ме чака в "стария живот"... Всеки ден през първия месец имах тренировки вкъщи. Чудомир, Ваган и Мирослав идваха  в квартирата и превръщаха хола в тренировъчна зала. Отделяха време и вечер, за да се разхождаме. Освен треньорските си ангажименти, Чудомир, Ваган и Миро често трябваше да влязат и в ролите на медицински сестри. Помагаха ми с почистването на раните и с превръзките. Най-много и най-често ми помагаше Чудо. Той идваше почти всяка вечер след работа, за да ми донесе нужните продукти, да прекара време с мен, да поговорим...   
26 януари 
В началото... Беше ГАДНО... Беше ТРУДНО... Беше ГОРЕЩО. Беше АД... Вече не е така
13 февруари 
За рождения ми ден на 11 септември Чудомир ми подари боксови ръкавици. И ми помогна да се запиша в гимназията в Пловдив, където и той беше учил. Той влезе пръв в класната стая и разказа накратко на бъдещия ми клас за мен и за себе си. Влязох и аз. Струваше ми се, че всички ме гледат, сякаш виждат извънземно. Пресъхна ми устата... Приеха ме. И то много по-добре, отколкото си бях мечтал, особено момчетата. 
13 май 
Когато на 2 април кантарът отчете 168 кг, знаех, че вече съм смъкнал общо 108 кг. Това ми даваше крила. Чувствах се лек, енергичен, сякаш мога да покоря света и нищо не може да ме уплаши... Да кача тепето на Альоша например не ми представляваше никаква трудност. Ходенето пеша също не ме плашеше.  
9 август 
Преди една година с над 200 кг на гърба си, но с подкрепата на Чудомир и Ваган направих първата обиколка на гребната база, която ми отне 3 часа и 46 минути. Пак е лято и обичам вечер, когато стане по-хладно, да ходя да се разхождам на гребната база. И тази вечер ще бъда там. Сега правя обиколката за 1 час. Ще се радвам на компанията и подкрепата на ентусиасти.
12 август 
В началото на май вече бях смъкнал достатъчно килограми и се бях научил на сравнително самостоятелен живот. Ориентирах се из кварталите и улиците на Пловдив. 
След като спонсорската подкрепа свърши, трябваше да намеря начин да изкарвам сам пари за нужните разходи. С помощта на познат на Чудомир се появи възможност около 20 май да намеря работа в една сезонна кампания. Предупредиха ме, че работата е тежка - само нощни смени по 12 часа, но пък плащаха добри пари, по 50 лева на смяна... Коремът ме свиваше, дълго броих дните до първата работна нощ. Ще успея ли? Или ще се проваля, както на предишната работа?...
Оказа се наистина много тежко. Трябваше да пълня и да подреждам тежки бидони с череши и течност за съхранение. Шумът от машините беше оглушителен, имаше много работници... Стараех се да смогвам, ръцете ми се израниха, костите ми пукаха... Прибрах се и спах почти докато стана време отново да ходя на работа. На третата нощ ми прилоша... След четвъртата нощ в черешовата кампания предупредих, че съм си намерил друга работа. За четирите нощи ми платиха 200 лева. Ох, най-трудно изкараните ми пари! Стисках ги и не исках да ги давам за нищо и на никого... Веднага обаче дадох 90 от тях за картата ми за фитнеса. На 1 юни започнах работа в бензиностанцията...
Сега Самуил тежи 130 килограма. За него това е 
само средата на голямото изпитание
Преминал през кръговете на ада, със сигурност и той разбира това и си дава сметка, че не бива да спира или да се разслабва. 
Последното засега от блога му, писано след гостуването в Би Ти Ви, е следното: 
"Споделям това за всички приятели и за всички търсещи решение и вдъхновение хора със сходна съдба!
И макар че от репортажа и от разговора в студиото става ясно, че за постигането на резултата е положен много труд, искам отново да подчертая: 
Няма и никога не е имало чудодейно лекарство, което да е довело до драстично сваляне на теглото ми! Всичко постигнато дължа на хранителния и двигателния режим, изготвен от Чудомир Григоров, както и на личната си мотивация да го изпълнявам. 
Нещата не винаги са вървели гладко и не ми е било лесно с дисциплината, което съм си признавал и признавам публично. Правил съм и сигурно правя и много грешки, но само съзнанието за цел и мисия, както и извървения тежък път, ми дават сили и мотивация да продължа напред!
Хора, не вярвайте в чудеса! Вярвайте в себе си и в човеците, които са истински приятели, защото не ви съжаляват, а ви дърпат напред и стоят до вас в трудностите!".