Интересът ми към темата се зароди по време на разговорите ми с г-жа Лиляна Балканска. Имах уникалния професионален шанс да общувам с правнучката на Баба Тонка Обретенова и да запиша спомените за трагичната съдба на родителите й - Тонка и Нико Просеничкови.
Тонка Обретенова Просеничкова (дъщеря на Никола Обретенов) е дългогодишен касиер и активен член на Благотворително женско дружество „Добродетел“ (майка й Димитра Обретенова е сред основателките на дружеството) и заедно със съпруга си Нико Просеничков участва и в дейността на местното дружество Червен кръст. Тогава за първи път в емоционалния разказ на леля Лили чух накратко и историята за кораба „Пенчо“: 
„...Пред къщата ни в средата на Дунава беше закотвен един кораб с евреи... Знаете водата какъв проводник на гласове е, чувахме всичко - молитвите им сутрин, плач по всяко време, рядко смях, 
раждаха и умираха на кораба
Стоя цял месец този кораб и всеки ден жените от дружеството (женско дружество „Добродетел“ - б.а) месеха планини от козунаци и хляб, варяха яйца, купуваха цигари, ябълки... Но германците не позволяваха да се стигне до кораба. И тогава видях майка ми - застанала твърда пред коменданта, озверяла от мъка и безсилие, как крещеше, как биеше на съвест и морал... И те клекнаха. Не пред стенанията и воплите, идващи от реката, а пред непоколебимостта на Тонка Обретенова. 
- Вие не можете да ме спрете - упорстваше майка ми, защото аз ще отида при тях и с корито. Стреляйте ако искате! По законите на международния Червен кръст аз съм длъжна да донеса храна и дрехи.
Дадоха й катер и всеки ден, обградена от германски войници, тя се качваше на кораба и отнасяше това, което жените бяха приготвили и събрали от гражданите“.
Разказът на внучката на Никола Обретенов провокира интереса ми и реших да разпитам и други възрастни русенци и, въпреки дистанцията на времето, събитията от горещото августовско лято на 1940 г. постепенно изплуваха от забравата.
Помощите са се събирали от името на Червен кръст с председател митрополит Михаил Доростоло-Червенски
Поизбледнял спомен за тези събития бе скътала в паметта си Веселина Неделчева, как заедно с нейни съученички от Девическата гимназия „Баба Тонка“ през лятната ваканция пълнели кошници с хранителни продукти и ги отнасяли на пристанището. Младите госпожици от „Пчеличките“, младежка секция към дружество „Добродетел“,  също участват в събирането на помощи от гражданите. 
Г-жа Красимира Бурова, снаха на банкера Димитър Буров и Белина Бенаройо (братовчедка на световноизвестния художник Жул Паскин), е запомнила разказа на свекърва си, как дошъл в дома им един лодкар и им разказал за акостиралия по средата на Дунава кораб. И банкерът бързо се разпорежда да се натоварят в каруци храна и др. от първа необходимост материали, които, покрити със слама, преминават по улиците на града, за да стигнат чрез лодкарите до бедстващите насажери на кораба. А в началото на 60-те години, две-три години преди смъртта му, свекърът й е изненадан от покана за среща от непознат евреин. 
На семейството си възрастният Буров поводът е лаконично обяснен - чужденецът искал да се запознаят 
и тъй като вече отпътувал от страната, да му даде българските пари, които, уж случайно, му били останали.
Г-жа Бурова не си спомня точната сума, но не може да забрави как е помогнала на оскъдния семеен бюджет след конфискацията на имуществото и всички последствия от репресивните закони след преврата на 9 септември 1944 г. Най-вероятно никога няма да узнаем името на благодетеля и можем само да предполагаме, че е бил сред оцелелите пасажери на кораба „Пенчо“, благодарни за оказаната в труден момент помощ.
За моя изненада и баща ми прибави различен щрих към историята - как неколцина палави момчета, „луди глави“ от квартала при Захарна фабрика, пораснали в игри край бреговете на голямата река, сред които бил и чичо ми Христо Антонов, се състезавали кой ще доплува до акостиралия по средата на Дунава кораб.
Кратките, откъслечни разкази за случки от далечното детство ни дават основание да приемем, че съдбата на страдащите пасажери под парещите слънчеви лъчи през август и септември 1940 г. силно е вълнувала съгражданите ни, влияе върху ежедневието им те масово се включват в благотворителната акция. Позоваваме се предимно на спомени на съвременници, тъй като информацията по темата в архивните източници и периодичния печат е повече от оскъдна.
Във фондовете на Държавен архив-Русе се съхранява писмо на Русенската еврейска община, изпратено на 29 август 1940 г. до Централната консистория на евреите в България, че на 21 август 
по Дунава е пристигнал отгоре кораба „Пенчо“ с 509 емигранти евреи от Германия
Чрез посредничеството на Негово Преосвещенство митрополит Михаил и кмета инж. Кирил Старцев „се взело нужното разрешение (като износа се извърши на името на Червен кръст) и предадохме на емигрантите разни необходими за същите в достатъчно количество хляб, зеленчуци, продукти, овощия, цигари, медикаменти за около 25 хил. лв. Парахода е все още в румънски териториални води и се надяват, след като получат разрешение, да продължат пътя си за надолу към Сулина“. 
В местния периодичен печат също се прокрадва кратка информация - на 7 септември във в. „Русенска поща“ е поместена дописка: „Вчера сутринта към три часа, от кораба „Пенчо“, на който стоят изолирани еврейските бежанци, петима млади хора са успели да напуснат кораба, за да доплуват до нашия бряг с каучукови дюшеци“.
А на 27 октомври в.“Народна борба“ уведомява читателите си, че „вчера корабът „Пенчо“, който бе спрял на Дунава при Русе и имаше на борда си 500 евреи, е претърпял корабокрушение до о. Родос. Евреите са били спасени от италианци и пренесени на един италиански остров“.
Името на плавателния съд е прякор на родения в София български евреин Рубен Франко Дрори
Колесният параход е построен през 1907 г. в Глазгоу под името „Сукран“, по-късно е продаден в Неапол, където е използван като пристанищен влекач. През 1936 г. е с нов собственик в Румъния, до 1939 г. плава под италиански флаг с име „Стампино“, след това е словашки, преименуван на „Степно“. През зимата на 1939-1940 г. словашката ционистка организация получава предложение за използването на малък морски кораб за крайбрежно плаване. Купен от Рубен Франко, корабът с водоизместимост 279 тона набързо е пригоден чрез допълнителна дървена надстройка да увеличи капацитета си до 500-600 пътници. Уговорката с пасажерите е по Дунава да се придвижат до Сулина, където ще ги очаква голям морски плавателен съд, с който ще продължат пътуването до крайната цел Парагвай, Южна Америка. 
Историята на четиримесечното мъчително плаване по Дунава и съдбата им след това е описана по-късно от пасажери, чиито спомени са издадени непосредствено след пристигането им в Палестина. 
Техните вълнуващи разкази  са единодушни - българите са се отнасяли много добре с емигрантите
На 18 май 1940 г. с капитан руснак, румънски екипаж, с 407 чешки евреи в трюмовете и с развят български флаг, корабът „Пенчо“ напуска пристанище Братислава. В унгарския град Мохач се присъединяват още двама чешки бежанци. На югославското пристанище Бездан чакат още 100 допълнителни нелегални пътници, пристигали с кораба „Орел“, притежаващи немски паспорти и визи за Парагвай. В югославски води корабът престоява около два месеца. Тук се ражда едно бебе и на пристанището Добра му се издава акт за раждане. Непредвидено дългото, мъчително пътуване поражда размирици, дрязги, негодувание между пътниците - някои настояват да се върнат в Чехословакия, но по-голям брой гласуват пътуването да продължи. Най-после югославските власти изпращат влекач, който ги извлича през протока Железни врати.
Корабът „Пенчо“ навлиза в български води на 15 август. Забранено му е да пусне котва във Видин под предлог, че е изтекло разрешителното, а пътуването е продължило по-дълго от очакваното и запасите от храна привършват. На следващия ден в Лом осем биволски каруци доставят хляб, сирене, дини, плодове, цигари и лекар - евреин им оказва медицинска помощ. Пасажерите от благодарност пеят еврейски химни и един малък влекач ги дърпа по течението. Екипажът телеграфира в Букурещ, че остават без гориво. На 20 август храната привършва, имат само чай и неизпълнени обещания от румънските власти, че ще им помогнат. Полицейска румънска лодка им нарежда да пътуват до следващия град, където ще получат храна, пари, гориво. Минават покрай Турно Северин и Никопол, претърпяват  и злополука - помощната лодка се сблъсква с парахода, който ги влачи.
В 7 ч вечерта на 21 август гладни, изтерзани, отчаяни вече са при Гюргево.
Горещината е непоносима, няма и следа от обещанията за храна и помощ, румънските граничари им забраняват да слязат. Корабът „Пенчо“ хвърля котва по средата на Дунава и 
издигат на палубата нарисуван върху чаршаф флага на Червен кръст, както и думата „глад“ на различни езици
„Това беше интересна картина - пише един от оцелелите, за евреи, които отиват към свещената земя, вземаха Исусов кръст да обърнат внимание - кръста символ на гонитбата им от домовете им“.
Трима младежи правят опит за бягство, което е осуетено от пристигнала от Русе лодка с храна. И така ежедневно до бедстващите пасажери пристигат от българския бряг малки количества храна, медикаменти, цигари и др. Румънците засилват стражата по брега, осветяват кораба и им вземат единствената спасителна лодка. Възможността за бягство се усложнява. 
На 7 септември празничните сирени огласяват брега - русенци празнуват връщането на Южна Добруджа в българските граници.
На 8 септември минават четири германски кораба с пътници за Палестина, пасажерите от „Пенчо“ молят да ги вземат, обясняват, че от два месеца пътуват, но отговорът е „Дръжте се, ще ви пратим помощ!“.
На „Пенчо“ отново вдигат знамето за бедствие и молят по морза за още храна.
На 9 септември пет момчета подготвят писмо, слагат го в гуми, за да го предадат на отпътуващите кораби и скачат в реката. Румънците стрелят по тях и най-вероятно единият е прострелян, защото до русенския бряг доплуват четирима. Единият от тях - Цви Калишър,  по-късно разказва как
русенци ги посрещат с „Ура“, дават им храна, цигари, сладкиши, „сякаш сме герои“
Двама войници от митницата и с охрана, която разблъсква хората, ги отвежда при полицейския началник, „знаехме, че ще бъдем наказани, защото нямахме документи“. Полицейският началник е уведомил вече всички други преминаващи кораби за бедстващите пасажери на „Пенчо“. С момчетата се среща и представител на еврейската община в града. Единият от четиримата - Анчи Гутман решил да остане в Русе и после успял да избяга в Америка. Другарите му се връщат на кораба, арестувани са и румънско корабче ги закарва в затвора в Гюргево. Осигуряват им храна и дрехи. Най-сетне румънските власти зареждат кораба с гориво и хранителни продукти и корабът продължава към делтата на Дунава. След четири месеца, на 14 септември, вече са в Сулина, но безнадеждно са закъснели и предварително договорения морски кораб вече не ги чака. Румънските моряци бягат от парахода, като задигат дрехи и обувки от емигрантите и капитанът наема гръцки екипаж.
Въпреки че корабчето им не е подходящо за пътуване по море, „Пенчо“ продължава плаването покрай морския бряг. Стигат чак до Мраморно и Средиземно море. Така на 9 октомври неуправляемия вече съд се разбива в скалите на неизвестно гръцко островче. Част от корабокрушенците са отведени в плен от италиански кораб, други са откарани до Александрия от английския ескадрен миноносец „Нубия“. Там някои от тях постъпили в чехословашката военна част в Близкия Изток. В тогавашни публикации е поместена снимката на заседналия параход, на чийто десен борд се вижда българското знаме.
Днес в град Нетания, най-големия израелски курорт на Средиземно море, който се намира на около 30 км от Тел Авив, има улица с името „Пенчо“, поставен е и паметен знак, който напомня за това необикновено пътуване.