„Това не беше просто война, това си беше варварство“ - така навремето Едуард Шеварнадзе описва съветската интервенция в Афганистан. На днешния 28 юли настъпва краят на кошмара. На тази дата новият лидер на СССР Михаил Горбачов заявява намерението си да изтегли съветските войски от странатана миджахидините.
Колко е било трудно дори за най-силния човек в Кремъл да се пребори със съветския генералитет личи дори само от факта, че официалното нареждане за прибиране на бойните части в родината им идва почти две години по-късно.
„Военният конфликт в Афганистан продължава вече твърде дълго. Това е един от най-тежките и болезнени регионални конфликти в света. Сега се очертава възможност за неговото политическо уреждане“, заявява на 8 февруари 1988 година вече укрепилият властта си генерален секретар на КПСС Горбачов
Десет години преди това, в навечерието на Коледните празници през 1979 година, съветски войски са изпратени в помощ на социалистическото правителство в Кабул. Москва се надява, че чрез военната интервенция ще успее да наложи правителство, което да следва заръките й. Концепцията сработва, но само в афганистанската столица. В отдалечените райони на страната съпротивата бързо се разраства, а ислямските муджахидини започват война срещу „безбожния режим“ в Кабул и чуждите окупатори.
Операцията е замислена като кратка военна интервенция, но се превръща в най-дългата война, водена някога от Съветския съюз. Малко след нахлуването на червеноармейците говорител на афганистанската съпротива обявява началото на партизанска война: „Имаме средства да се борим. След време в новините всички ще говорят за нас. Всички ще разказват как не сме дали Афганистан на руснаците“.
 Макар че Москва изпраща 115-хилядна армия в Афганистан, тя не успява да прекърши съпротивата на муджахидините, към които преминават и големи части от редовната афганистанска армия. Съветските окупатори налагат контрол над всички по-големи градове и основните транспортни артерии, използват напалм и мини срещу цивилното население. Но въпреки това не успяват да се сломят местните бойци.
Основна заслуга за това имат САЩ и Саудитска Арабия, които подпомагат муджахидините с финансови и военни средства, включително и модерни оръжия като противовъздушни ракети. Съседен Пакистан пък се превръща в база за логистична подкрепа. Въпреки огромните загуби, които претърпява Съветският съюз в тази изтощителна война, Леонид Брежнев отказва да прекрати операцията: „Нашите войски ще се изтеглят от Афганистан едва тогава, когато стихне съпротивата срещу афганистанското правителство. Съветският съюз е твърдо решен да се придържа към тази позиция“, настоява Брежнев.
След като през 1986-та Михаил Горбачов е избран за нов генерален секретар на КПСС, Кремъл започва трескаво да търси варианти за изход от безнадеждната ситуация. На Горбачов принадлежат думите, че Афганистан е „нашата кървяща рана“. Тогавашният външен министър Едуард Шеварнадзе е също за прекратяване на бойните действия: „Още от самото начало ние с Горбачов бяхме против нахлуването в Афганистан. И днес виждам ясно зверствата, убийствата, разрушенията. Това си беше варварство“, казва по-късно Шеварнадзе.
Последните съветски части напускат Афганистан на 15 февруари 1989 година. Равносметката е съкрушителна: 1 милион убити афганистанци и 5,5 милиона бежанци. Една опожарена страна.
Ето как разглежда пролелия реки от кръв конфликт авторитетният вестник „Росийская газета“ под заглавието „7 факта за войната в Афганистан“.

През 1979 година съветските войски влизат в Афганистан. В продължение на 10 години СССР е въвлечен в конфликт, който ще срине окончателно бившето му могъщество. „Ехото на Афганистан“ отеква и до днес.
1. Контингентът
Афганистанска война няма. Има прехвърляне на ограничен контингент съветски войски в Афганистан. Принципно важно е да се отбележи, че съветските части влизат там по молба на местното правителство, което настоява за изпращането на двайсетина души. Решението за изпращане на войски е трудно, но тъй или иначе е взето от членовете на Политбюро на ЦК на КПСС на 12 декември 1979 г. Впрочем СССР е въвлечен в този конфликт. Отговорът на въпроса „кой има изгода от него“ еднозначно води към САЩ. Днес никой вече не крие англосаксонската следа в афганистанския конфликт. Според мемоарите на бившия директор на ЦРУ Робърт Гейтс, на 3 юли 1979 г. американският президент Джими Картър подписва секретен президентски указ, с който се разрешава финансирането на антиправителствените сили в Афганистан, а Збигнев Бжежински директно признава: „Ние не сме тласкали руснаците да се намесят, но съвсем съзнателно увеличихме вероятността те да го сторят“.
2. Афганистанската ос
От геополитическа гледна точка Афганистан се явява осева точка. Неслучайно цялата история на страната се състои от войни. Както истински, така и дипломатически. Още през XIX век между Руската и Британската империи се води борба за контрол над Афганистан, станала известна като „Голямата игра“. Афганският конфликт от 1979-1989 г. е част от тази „игра“. СССР не може да остави без внимание метежите и въстанията в „подопечната“ й страна. Немислимо е да загуби афганската ос. В същото време Леонид Брежнев много иска да влезе в образа на миротворец. И го прави.
3. Спортът за един мирен свят
Афганистанският конфликт „съвсем случайно“ предизвиква сериозна протестна вълна в света, подклаждана всячески от „дружеските“ средства за масова информация. Предаванията на радио „Гласът на Америка“ всеки ден започват с военната сводка. Да не би случайно хората да забравят, че Съветският съюз води „завоевателна“ война на чужда нему територия. Много страни (в това число и САЩ) бойкотират Олимпиадата в Москва през 1980 г. Англосаксонската пропагандна машина работи на пълни обороти, представяйки СССР като агресор. Афганският конфликт обръща изцяло нагласите: в края на 70-те популярността на СССР в света е огромна. Бойкотът на САЩ не остава без отговор. Руските спортисти не участват на Олимпиадата в Лос Анджелис през 1984 г.
4. По целия свят
Афганистанският конфликт е афганистански само по име. В действителност става дума за коварна англосаксонска комбинация: да накараш враговете ти да се бият помежду си. САЩ отпускат „икономическа помощ“ за афганистанската опозиция в размер на 15 милиона долара, а също и военна - доставка на тежко въоръжение и военно обучение на афганските муджахидини. САЩ дори не крият интереса си от разпалването на конфликта. През 1988 г. е заснета третата част от киноепопеята „Рамбо“. Героят на Силвестър Сталоун този път воюва в Афганистан. Нелепо скалъпеният, откровено пропаганден филм дори получава „Златна малинка“ и попада в Книгата за рекорди на Гинес като лентата с най-много насилие: във филма има 211 сцени на насилие и умират общо 108 човека. А в края му се появява надпис: „Филмът се посвещава на доблестния народ на Афганистан“.
5. Петролът
Ролята на афганистанския конфликт не е за подценяване. Ежегодно СССР харчи за него от порядъка на $2-3 млрд. Съветският съюз може да си го позволи при тогавашния пик в цените на петрола в периода 1979-1980 г. Но от ноември 1980 г. до юни 1986 г. цените на петрола се сриват почти 6 пъти! Неслучайно, разбира се. Голяма заслуга за това има и антиалкохолната кампания на Горбачов. Стопява се „финансовата възглавница“ на доходите от продажба на водка на вътрешния пазар. СССР по инерция продължава да харчи средства за положителния си имидж навън, но вътре в страната парите свършват. СССР изпада в икономически колапс.
6. Дисонанс
По време на афганистанския конфликт страната пребивава в някакъв когнитивен дисонанс. От една страна всички знаят за „Афганистан“, а от друга - СССР мъчително се старае „да живее все по-добре и по-весело“. По това време се провеждат Олимпиадата‘80 и XII Световен фестивал на младежта и студентите - въобще Съветският съюз пее и танцува. По-късно генералът от КГБ Филип Бобков свидетелства: „Много преди откриването на фестивала от Пакистан бяха специално подбрани афганистански бойци, преминали сериозна подготовка под ръководството на специалисти от ЦРУ и година преди фестивала бяха внедрени у нас. Бяха се настанили в града, още повече че разполагаха с достатъчно средства и чакаха да получат взривни вещества, пластични бомби и оръжия за извършването на атентати на оживени места (Лужники, Манежния площад и т.н.). Акциите бяха предотвратени, благодарение на предприетите оперативни мерки“.
7. Афганистански синдром
Както казва героят от „Рамбо“: „Войната никога не свършва“. Всички сме чували за „афганистанския синдром“, за хилядите прекършени съдби, за ветераните, върнали се от войната, никому ненужни и забравени. Афганистанският конфликт ражда цял културен жанр за „забравения и предан войник“. Този образ е нетипичен за руската традиция. Афганистан сломява моралния дух на руската армия. Тъкмо тогава се появяват „белобилетниците“ (наборници, освободени от военна служба поради непригодност), войната започва да предизвиква ужас, за нея се носят страшни легенди, там пращат провинилите се войници, процъфтяват войнишките издевателства, превърнали се в бич за съвременната армия. Пак тогава професията военен губи своята привлекателност, докато преди всеки втори е мечтаел да стане офицер. „Ехото на Афганистан“ отеква и до днес.