Петя Чешмеджиева е доктор по педагогика, магистър по психология, със специализация по консултативна психология (индивидуално, групово, семейно, кризисно консултиране, телефонно и интернет консултиране). Професионалната й практика включва психологическо консултиране, водене на обучения, психодиагностика, диагностика на детското развитие с програми за оптимизиране. Тя е психолог-управител на Център за психологически услуги и развитие "Псикомфорт" (гр. Русе, бул."Цар Освободител" №14, ет. 2, GSM 0887923413; http://psycomfort.com/). Научните й интереси са насочени към възможностите за превенция на неврозата, оптимизиране на здравето и повишаването на качеството на живот чрез подобряване на общуването и отношенията - усъвършенстване на комуникативни умения и на умения за разрешаване на конфликти.
Всяка седмица Петя Чешмеджиева ще отговаря на въпроси на читатели на "Утро", които може да се задават на адреса на редакцията Русе, ул."К.Иречек"6 или в офиса на "Псикомфорт", както и на електронните пощи на редакцията и Центъра за психологически услуги и развитие [email protected] и [email protected].
Важно е хората, които имат въпроси, да знаят: тук може да откриете съпричастие без съучастие; може да получите препоръки, които да ви ориентират в посоки, но не и директни съвети какво трябва да изберете или да направите; гарантира ви се дискретност, с каквато се ползват всички клиенти на Център "Псикомфорт" /имената на питащите ще бъдат сменяни, за да не бъдат идентифицирани от никого/; предвид ограниченията на дистанционното консултиране, при което човекът в нужда е анонимен и представя накратко проблема си, случаят остава неизследван, затова отговорите ще дават принципни насоки, така че да бъдат общополезни за читатели с подобен проблем. Няма универсални рецепти и консултирането не дава рецепти, а пространство, което разширява перспективата на нуждаещия се, за да се окуражи към справяне. 
С тази рубрика се надяваме да допринесем за възможностите за справянето със страховете и със стреса в ежедневието на нашите читатели.

Загубих съпруга си внезапно заради катастрофа. Мина година, а се чувствам така, че все още сме женени, все едно, че е някъде и ще си дойде. Това нормално ли е? Изглежда съм горд човек, защото пред никого не си признавам, но всъщност много ме е страх. Ако допусна за миг, че го няма завинаги, болката е непоносима. И животът ми губи смисъл. Все си представям как си идва и казва „Само те пробвах, издържа, справи се, оттук поемам аз!“. Затова реших, че съм мръднала.
 Дари, 42 г.

Драга Дари, колкото повече значим е бил човекът, когото сме загубили, толкова по-силно е чувството за загуба - понякога толкова силно, че загубата става непоносима, бива отречена, непризната, незачетена, непревъзмогната. Нейният отговор, често дълбоко болезнен, е скръбта, която е необходимост, а не слабост. Тя е важна за адаптацията на скърбящия, предоставя възможност да изпълни своя последен дълг към любимия човек. Преживяването й е стресово, но завършва постепенно с възстановяване на възможността човек да се справя в живота. В зряла възраст всеки знае по принцип, че загубите са неотменима част от живота, но тежките загуби наистина нарушават личните граници и разрушават илюзията за контрол и безопасност. Оттам и чувството за страх, което изпитваш, Дари, но не смееш да признаеш на близките. Траурът е адаптация към загубата, включва задачи, които е важно да бъдат изпълнени, преди процесът на траур да приключи - до около една година. Неизпълнени, те могат да възпрепятстват по-нататъшното собствено развитие. Споделеното в писмото ти показва, че към момента имаш нужда от подкрепа за
преодоляване на психичната защита, която те държи в началната фаза на този процес.
Първо трябва да се приеме реалността на загубата - че любимият човек няма да се върне, после - да се преживее болката от скръбта, което означава да се премине през емоционалната и дори физическа болка, свързана със загубата. С преработването на тази болка приключва процесът на траур, но ако това не стане, на човек ще му се наложи да я избягва и потиска, да избягва болезнени мисли или да отрича, че болката съществува. Хора, които избягват съзнателното скърбене, рискуват впоследствие да се сринат психически и да развият продължителна депресия. Ето тази задача стои пред теб, Дари, макар и отложена във времето. После идва ред на приспособяването към среда, в която любимият човек не присъства. Това означава различни неща за различните хора в зависимост от взаимоотношенията, които са имали с починалия, и ролите, които той е играл (загубата на съпруг може да означава или да не означава загуба на другар, на възпитател за децата и т.н., в зависимост от ролите, които е изпълнявал). Последната задача е оттегляне на емоционалната енергия, за да бъде тя пренасочена в друга връзка или нови неща, които придобиват смисъл в живота. Така болката става поносима, тъгата по човека, когото е обичал, но е загубил, вече не е така изтръпваща. Питаш
дали е нормално чувството ти, че още си семейна с твоя съпруг.
Отговарям честно, колкото и да е болезнено да го узнаеш (но и във въпроса ти се чете безпокойство и готовност да приемеш такъв отговор) - нормално е, но само в началото на преживяването. Задействаният защитен механизъм, с който си снемала от тежестта, която ти причинява загубата, не е бил превъзмогнат и това не ти помага да я приемеш. Престоят една година в тази защитна фаза може да причини затруднения в изпълнение на много от задачите на живота. Писмото ти е кратко и от него не става ясна картината на семейната ситуация, но показва, че мислите ти набират смелост и с изпращането му, вече изразени, ти си си дала възможност „да изпратиш“ тези мисли, да ги „отделиш“ от себе си, което е вид самопомощ.
Някои фактори могат да повлияят върху силата и продължителността на процеса на скърбене и да доведат до различно от нормалното - усложнено преживяване. Те могат да бъдат диагностицирани и установени в консултативен процес, защото при различни хора, които са 
в състояние на усложнено преживяване на загубата, факторите могат да бъдат различни.
Ще коментирам тези от тях, които според писмото ти изглежда, че може да са валидни при теб: взаимоотношенията, типа връзка, която човек е имал с починалия - ако той е представлявал като „разширение“ за скърбящия, да се признае загубата означава конфронтиране с това, че е загубил част от себе си, затова загубата се отрича; личната история - миналите загуби и раздели с усложнени реакции на скръб може да формират страх от бъдещи загуби; личностни фактори - хора, които не са способни да понасят силен емоционален стрес (дистрес), може да се оттеглят, за да защитят себе си от силните чувства, и да развият усложнена реакция на скръб. Справянето със задачите на траура изисква преживяване на универсално чувство на безпомощност в лицето на значимата загуба. Ако човек изгради защита около избягването на чувство за безпомощност, може „на повърхността“ да изглежда, че се справя успешно, но в един момент да бъде поразен в голяма степен, защото загубата засяга ядрото на защитната система. Когато е имало тясна емоционална връзка, преживяванията може да добият постоянен характер, интегриране на загубата да не настъпва, което да прерасне в хронично скърбене.
Човек преживява по необичаен начин стреса от внезапната ситуация, обикновено винаги свързана с някаква загуба, дори и това да не касае прекъсването на човешки живот. Той се пита дали е нормален.
Нормално е да се премине през различи стадии на процеса на скърбене
- от шока и вцепенението до възстановяването и приключването на процеса на траура, като целта е да се преживее загубата и човек да стане независим от нея, да се приспособи към промяната и да открие ново отношение към света. Мъчителен е началният стадий - човек изпитва стремеж да остане в миналото с починалия вече близък и външните влияния, които предизвикват осъзнаването на настоящата ситуация, могат да провокират злоба и съпротиви, а оттам и отричане на необратимостта на загубата - все още да не изчезва вярата, че неговият близък ще се върне. Може да се появят илюзии, че „вижда“ и „чува“ любимия човек, което възпрепятства достигането на стадия на силната скръб - на острата душевна болка. Тя често води до идеализация на починалия с изтъкване на неговите достойнства и с омаловажаване на негативните му черти. Този стадий е критичен за преживяването на скръбта, за да може човек да се „отдели“ от образа на починалия с прекъсване на предишната връзка с него, която да остане спомен и минало.
Ще се опитам, Дари, да помогна тук мъничко за приобщаването ти към всички други хора, които се справят лека-полека и чиято болка става поносима с времето. От краткото ти писмо личи, че със съпруга ти сте имали силна емоционална връзка, в която вероятно той е бил водачът, животът заедно е бил оцветен с вълнуващи приятни провокации. Може би взаимоотношението ви е добило основен смисъл в живота ти заедно с любовта. Дари,
скръбта е цената, която плащаме за любовта
- колкото по-голяма е била тя, толкова по-силна е и скръбта. Случило се е така, че си игнорирала емоционалните си потребности заради това, че си горд човек, но имаш право да преживяваш своята мъка или радост. Потискането на преживяването на загубата е забулило силните емоции, чувства и преживявания, които е нормално човек да изпита на етапи поотделно или смесващи се: шок, липса на убеденост с неприемане, тъга, физическо безсилие, объркване, чувство за нереалност, повторение (на една и съща история, която помага да се преработи болезнената реалност), гняв (често с чувство за безпомощност и усещане за неспособност да се съществува без любимия човек), оттам и тревожност, също вина, самота, безпокойство, халюцинации. Може да настъпи емоционална погълнатост от образа на починалия (както вероятно при теб), но също постепенно и чувство за възстановяване. Вместо да се изолираш в тайно преживяване на „продължаващото съпружество“, ти би могла да споделяш болката си с близки.
Възстановяване на чувството за увереност настъпва със своевременно вземане на важни решения.
Би могла да посетиш хора, които нямат бариери по темата за смъртта, за да може истински да те подкрепят - познати, които са надмогнали своя загуба на любим човек и са намерили начин да продължат, намирайки смисъл както в нея, така и в живота нататък, психолог (ако има подготовка за това), свещеник, разговорът с когото би могъл да те утеши, дори и да не си религиозна. След като е минала година, дори и поставянето на паметник на гроба на съпруга ти не е помогнало да се ритуализира приемането на загубата. Би могла да засадиш дърво в чест на любимия, да направиш малко дарение от негово име, да подредиш в албум снимки, които намериш в шкафовете (не се страхувай от сълзите, които ще напират, те са изцеляващи), да посетиш места, които са били важни за него. Би могла да напишеш писмо. Смъртта му при катастрофата е променила внезапно живота ти и е прекъснала неговия. За разлика от случаите, когато някой си отива от живота заради продължително боледуване и е можело да бъдат изразени чувства, докато е бил жив, при теб може да се е случило както при повечето хора, които възприемат любовта, разбирането и подкрепата като даденост, и е възможно да е останало неизразено чувството на признателност заради внезапната загуба. Би могла в такова писмо непосредствено и открито да изразиш своята благодарност за времето, което споделяхте заедно. После по-лесно ще стане
преосмисляне на настоящето в условията на загубата,
като си отговориш: Какво означава за мен животът сега? Какво означава за другите животът ми? Какво за мен е действително важно (вещи и нематериални ценности) в най-голяма степен? Какви са моите приоритети сега? Доколко сегашният ми живот отразява ценностите ми? Какви задължения, преживявания, постижения придават на живота ми смисъл? Какво за мен е източник на радост, какво ми доставя често удоволствие? Ако е трудно сама, довери се на някого, за да те преведе от застоя във фантазията към реалното справяне в живота, което ти предстои. Опитай да отправиш апел към предполагаемото мнение на любимия човек - как той би реагирал, виждайки твоето страдание? На мен ми се струва, Дари, че твоят скъп кавалер не би одобрил отложеното ти поддържане в нереалност и би те окуражил да се справиш, като нататък заедно с високата цена на любовта поемеш сама. Ще има „Само те пробвах, издържа, справи се!“ и окуражена с всичко, което си научила от него и което си знаела и можела и сама, ще успееш в това, което е пред теб!