Творбите му са световна класика. Животът му - световно вдъхновение на хората със свободен дух. Отива си само на 61, но преди това постига толкова, колкото 99% от човечеството не би могло да направи и за 600 години. Олицетворява се с най-известната си новела „Старецът и морето“, за която получава Нобелова награда и „Пулицър“, но и с любовта си към залеза с чаша дайкири в ръка, когато прозренията и мъдростта идват като вълните в Карибско море. Името му е Ърнест, Ърнест Хемингуей, а днес се навършват 119 години от рождението му.
Ърнест Хемингуей е роден на 21 юли 1899 г. в Оук Парк, Илинойс, САЩ, в силно религиозно протестантско семейство. Дядовците му са участвали в Гражданската война и семейството му се гордее с тази военна традиция. Семейството е голямо - Ърнест има 4 сестри и по-малък брат. Хемингуей е 30-годишен, когато баща му се самоубива заради заболяване от тежка форма на диабет и изгубване на голяма парична сума.
Баща му, д-р Кларънс Едмъндс Хемингуей, отрано го учи да обича живота сред природата. Ърнест 
израства като любител на лова, риболова, бокса и спортовете на открито.
Той се отличава с изключителна физическа сила и издръжливост, но често претърпява злополуки и има сериозни здравословни проблеми поради вкуса си към екстремните изживявания и факта, че постоянно се излага на опасности. Майка му, Грейс Хемингуей, отрано забелязва у сина си прояви на агресивност, самоувереност и смелост, както и склонността му към преувеличаване.
Като дете Хемингуей посещава държавни училища в Оук Парк и публикува най-ранните си разкази и стихотворения в училищните вестници. При завършването на средното си образование през 1917 г., работи шест месеца в Канзас Сити като репортер за вестник „Канзас Сити Стар“.
По време на Първата световна война Хемингуей се записва доброволец и става шофьор на линейка в Италия. На 8 юли 1918 г. е
ранен сериозно в крака от експлозия на мина
при Фосалта ди Пиаве (получава 237 отделни рани по крака си) и два пъти е награден за храброст от италианското правителство, защото въпреки болката, успява да спаси един италиански войник.
Докато се възстановява от раните си, Хемингуей започва връзка със седем години по-възрастната от него американска медицинска сестра Агнес фон Куровски. Първоначално двамата имат намерение да се оженят, но през март 1919 г. Агнес изоставя Ърнест заради друг. По-късно тяхната любовна история вдъхновява Хемингуей да създаде романа „Сбогом на оръжията“ (1929 г.), филмиран за първи път през 1932 г. с участието на Гари Купър и Хелън Хайес. (Втората филмова версия е от 1957 г.)
След войната Хемингуей работи за кратко като журналист в Чикаго. В края на 1920 г. среща Елизабет Хадли Ричардсън, която е осем години по-възрастна от него. След една година те се женят в Методистката църква в Хортън Бей, Мичиган. В края на 1921 г. по съвет на писателя Шъруд Андерсън 
младото семейство се установява в Париж.
„Ако сте късметлия да живеете в Париж като млад мъж, където и да отидете по-късно в живота си, той остава с вас, защото Париж е един безкраен празник“, пише по-късно Хемингуей в „Безкраен празник“.
В Европа бъдещият именит американец се сближава с такива писатели като Гъртруд Стайн, Фицджералд, Езра Паунд, Форд Мадокс Форд, Шъруд Андерсън, Джеймс Джойс.
Стайн го учи на сбит стил, а Фицджералд редактира някои от текстовете му и действа като негов агент. По-късно в „Безкраен празник“ Хемингуей изобразява Фицджералд в неблагоприятна светлина. Фицджералд изразява съжаление за изгубеното им приятелство.
За Гъртруд Стайн Хемингуей пише на редактора си Максуел Пъркинс: „Тя изгуби усета си за вкус, щом навлезе в климактериума. Беше наистина странно. Изведнъж престана да различава добрата картина от лошата, добрия писател от лошия“.
Когато не е зает с писане, Хемингуей обикаля с жена си Хадли Франция, Швейцария и Италия. Те често карат ски в Алпите. През 1922 г. Хемингуей 
отива като кореспондент в Гърция и Турция, за да предава репортажи оттам за войната между двете страни.
През 1923 г. той два пъти посещава Испания, като втория път отива специално за да гледа боеве с бикове на годишния фестивал в Памплона.
Първите книги на Хемингуей - „Три разказа и десет стихотворения“ (1923 г.) и „В наше време“ (1924 г.) - са публикувани в Париж. „Пролетни порои“ се появява през 1926 г.; същата година излиза и първият значим роман на Хемингуей „И изгрява слънце“.
Романът разказва за група изгнаници във Франция и Испания, участници в разочарованото „изгубено поколение“ след Първата световна война. Главни герои са лейди Брет Ашли и Джейк Барнс. Лейди Брет обича Джейк, който е ранен във войната и не може да отговори на нейните еротични желания. Джейк, Брет и тяхната странна група приятели имат разнообразни приключения из Европа - в Мадрид, Париж и Памплона. Опитвайки се да се справят с отчаянието, те се отдават на алкохола, насилието и секса.
Историята е разказана в първо лице.
Както и Джейк, Хемингуей също е ранен през войната, общ е и интересът им към бикоборството. Повествованието завършва с горчив привкус: „О, Джейк - казва Брет, - ние можехме да прекараме дяволски добре заедно“.
Между 1924 и 1926 г. Хемингуей пише и преработва романа в различни части на Испания и Франция. Той става първият му голям успех като романист. Въпреки че езикът на романа е семпъл, Хемингуей така умело използва недоизказаното и пропуснатото по подразбиране, че текстът придобива многопластова дълбочина и богатство. През 1957 г. романът е екранизиран.
След публикацията на „Мъже без жени“ (1927 г.), Хемингуей се връща в Съединените щати, установявайки се в Кий Уест, Флорида. Хемингуей и Елизабет Хадли се развеждат през 1927 г. и същата година той се жени за Полин Пфайфър, редактор на модно списание.
Във Флорида написва „Сбогом на оръжията“, 
публикуван през 1929 г. Действието се развива на италианския фронт през Първата световна война, където двама влюбени намират кратко щастие. Романът жъне огромен литературно-критичен и търговски успех.
През 30-те Хемингуей пише такива големи произведения като „Смърт след пладне“ (1932 г.), публицистичен разказ за испанското бикоборство, и „Зелените хълмове на Африка“ (1935 г.) - история на ловно сафари в Източна Африка. „Цялата съвременна американска литература води началото си от една книга на Марк Твен, наречена „Хъкълбери Фин...“ е може би най-често цитираният ред от тази книга. 
По романа „Да имаш и да нямаш“ (1937 г.) е създаден филм, режисиран от Хауърд Хоукс, с когото се сприятеляват в края на 30-те. Хоукс също обича лова, риболова и пиенето. Хемингуей се сближава и с жената на Хоукс, Слим, която по-късно казва: „Имаше някакво непосредствено и мигновено привличане между нас, недекларирано, но много, много силно“.
Разказват, че Хоукс се похвалил на Хемингуей, че може да направи „филм и от най-лошото му произведение“. Авторът попитал, 
„Кое е най-лошото нещо, което някога съм писал?“,
а Хоукс отговорил: „Онова парче „Да имаш и да нямаш“.
Хемингуей се съгласява.
„Имах нужда от пари“, ще каже по-късно той. Филмът обаче наистина става сполучлив. В писането на сценария му участва Уилям Фокнър. 
Уолис Стивънс веднъж нарича Хемингуей най-значителният от живите поети, поне що се касае до темата за необикновената действителност. Под „поет“ Стивънс разбира стилистичните постижения на Хемингуей в краткия разказ. Сред неговите най-прочути разкази е „Снеговете на Килиманджаро“, който започва с епитаф за западния връх на планината, наречен „Дом на Бога“, близо до който са намерени останките на леопард. А долу в саваната неуспелият писател Хари умира от гангрена в ловен лагер. „Той обичаше твърде много, искаше твърде много, и пишеше за всичко това“. Точно преди края на историята Хари има видение. Той сънува, че е качен на спасителен самолет, за да види върха на Килиманджаро - страхотно висок и невероятно бял под слънцето.
През 1937 г. Хемингуей 
наблюдава Испанската гражданска война.
Като много писатели той е на страната на лоялистите (поддръжниците на законно избраното социалистическо правителство). В Мадрид среща Марта Гелхорн, писателка и военен кореспондент, която през 1940 г. става негова трета жена. В „За кого бие камбаната“ (1940 г.) Хемингуей се връща отново към Испания. Той посвещава книгата на Гелхорн - тя е частичен прототип на Мария от романа. Историята обхваща само няколко дни и се върти около взривяването на мост от малка група партизани.
Докато героинята от „Сбогом на оръжията“ умира след раждане на мъртво дете, тук главният герой, Робърт Джордан, жертва живота си за другарите и любовта. Темата за идването на смъртта е централна и в „Отвъд реката, сред дърветата“ (1950 г.).
В допълнение към ловните експедиции в Африка и Уайоминг, Хемингуей развива страст към дълбоководния риболов в крайбрежните води на Кий Уест, Бахамите и Куба. Същевременно той екипира рибарската си лодка и заедно с екипажа си наблюдава действията на нацистките подводници в района по време на Втората световна война.
През 1940 г. Хемингуей 
купува къща в околностите на кубинската столица Хавана. 
Природата там е рай за неговите котки. Първите години след сватбата му с Гелхорн са щастливи, но той скоро осъзнава, че тя не е домакиня, а отдадена на кариерата си журналистка. Гелхорн нарича Хемингуей своя „спътник по неволя“. Тя иска да пътува и да „усеща пулса на нацията“ и света. В началото на 1941 г. Гелхорн предприема с Хемингуей дълго 30 000 мили пътуване до Китай.
Разводът им през 1945 г. е горчиво разочарование и за двамата. По-късно Гелхорн казва, че „е живяла с митоманиак - човек, който вярва във всичко, което казва, несъзнателен лъжец, измислящ лъжи, за да придаде значимост на всичко, което го заобикаля“.
През 1946 г. Хемингуей се връща в Куба. След като Гелхорн го изоставя, се жени за Мери Уелш, кореспондентка от списанието „Тайм“, която той среща в ресторант в Лондон през 1944 г.
Романът „Отвъд реката, сред дърветата“ се появява след цяло десетилетие на творческо безсилие и е приет зле от критиците и читателите. Но 
„Старецът и морето“, публикуван за първи път в списание „Лайф“ през 1952, възвръща славата му.
Това е кратка новела, в която се разказва за стар кубински рибар, наречен Сантяго, който след много усилия успява да улови гигантска риба. Но докато се прибере в пристанището, акулите изяждат рибата, както е привързана отвън към лодката. Прототипът на Сантяго е кубинският рибар Грегорио Фуентес, който доживява 104 години и умира през януари 2002 г. Хемингуей планира да напише още една книга за борбата с бикове, но вместо това написва „Безкраен празник“ - мемоари за живота си пред 20-те години в Париж.
Хемингуей прекарва голяма част от времето си в Куба преди революцията от 1959 г. и остава да живее там и след това. Той поддържа режима, но когато животът става твърде труден, се завръща в Съединените щати. При посещение в Африка през 1954 г. Хемингуей претърпява самолетна катастрофа и лежи в болница. Същата година започва да пише „Истинска при първа светлина“ - описание на сафари в Кения. Това е последната му творба. Част от нея се появява в „Спортс Илюстрейтид“ през 1972 г. под заглавие „Африкански дневник“, а книгата под оригиналното заглавие е издадена чак през юли 1999 г. Също и други романи на Хемингуей са публикувани посмъртно.
Хемингуей 
започва да пие още като млад репортер.
Той издържа на големи количества алкохол и дълго време това не се отразява на качеството на писателската му дейност. В края на 40-те години обаче започва да чува гласове в главата си, наддава на тегло и има високо кръвно налягане. Неразбирането на опасностите от употребата на спиртни напитки от негова страна личи от това, че сам учи сина си Патрик да пие, когато детето е едва 12-годишно. Патрик също има проблеми с алкохола през целия си живот. Брат му Грегъри, който пък става травестит, използва наркотици и умира на 69 години в женски затвор във Флорида. След седмици на тежко пиене в Испания, Хемингуей отива на лекар, който установява чернодробна цироза.
През 1960 г. Хемингуей е хоспитализиран в клиниката Майо в Рочестър, Минесота, за лечение на депресия и е изписан през 1961 г. По време на престоя му там два месеца е лекуван с електрически шокове. На 2 юли 1961 г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка в дома си в Кечъм, Айдахо.
По материали от интернет