От малък мечтаех да стана капитан на кораб. Корабоплаването тогава беше силно развито и аз всеки ден гледах със завист от брега влекачите и натоварените шлепове. Много ми се искаше и аз да съм начело на един такъв конвой, да мога да усетя тръпката на капитанската професия. Така започва разказът на капитан Любен Ботев за съдбовната му връзка с Дунав и корабите. След десет дни старият речен вълк ще навърши 87 години. Но макар и на достолепна възраст, той не излиза от талвега на любимото си корабоплаване. Доказателство за това е, че само преди половин година, на Стар Никулден /19 декември/, когато БРП по традиция почита закрилника на моряците, ветеранът получи специалната награда на Българската дунавска камара за големите му заслуги за развитието на българския речен транспорт.
Бъдещият моряк от най-висока проба 
има връзка с водата още от първата си глътка въздух, поета на 17 юли 1931 година във Видин.
Като навършва 16 години, Любчо, както го наричат родителите и приятелите му, решава твърдо да постъпи във Военноморското училище във Варна. Майка му в началото е против малкото момче да се отдели от семейството толкова рано, но голобрадият юноша е непреклонен и през 1947 година тръгва след мечтата си. 
Пет години по-късно усърдието на курсанта е наградено и въпреки че кариерата му започва в морето, той получава назначение като моряк в Дунавската хидрографска служба в Лом, която по това време е в състава на Военноморските сили. Работата обаче не му е присърце, защото младежът се увлича не по бойни дежурства, а по романтиката на плаването, пък било то и с търговски кораби. Затова година по-късно се прехвърля в Управление на плавателния път /сегашната Изпълнителна агенция "Проучване и поддържане на река Дунав"/.
Тъй като мечтата му е да управлява речен кораб, матрос Ботев започва да изучава тънкостите във воденето на кораби. Явява се на изпити в Инспекцията за портови надзор и за две години изминава пътя да старши кърмчия. Това пък му отваря друга врата и през 1955-а вече е приет на работа в БРП, където последователно става първо старшина, а после помощник-капитан на влекачите "Видин" и "Лом", "Русе" и "Свищов". И курсовете до Регенсбург и обратно се редят един след друг.
В БРП младият моряк намира не само най-желаната  работа 
- всъщност може ли една изпълнена мечта да се нарече работа? - тук среща и половинката си. Така реката решава не само професионалната, а и житейската съдба на хвърлилия котва в Русе видинчанин.
Беше през 1960 година. В коридора на Инспекцията за портови надзор, където се явявах на изпити за помощник-капитан, срещнах служителката Юта Иванова. И повярвах в любовта от пръв поглед. Докато чаках да ме повикат за изпит, се престраших да си подам ръката да се запознаем. и секунди след плахото ни ръкостискане ме повикаха. И тази нежна ръка на 21-годишната девойка ми донесе късмет - издържах първия изпит с отличен, разказва капитан Ботев.
А след успешния изпит идва още една радост - явно не само сърцето на Любчо започва да бие учестено, когато мисли за Юта. И скоро сърцата им започват да туптят в един ритъм, а мечтите, плановете и надеждите им стават общи.
На втория изпит ритуалът се повтаря. Младият кандидат за помощник-капитан стиска ръката на Юта и отново се представя отлично, а това значи подпечатване на нужното свидетелство и стъпване на мостика като помощник на най-важния човек на кораба.
По-късно взема изпитите и за капитан далечно плаване, завършва и второ висше образование във Висшия икономически институт "Карл Маркс" в София, но всеки, който е минал по подобен път, знае - 
най-трудни, а и най-важни, най-решаващи са първите изпити - тези, с които започва изкачването на стълбата 
Любчо пътуваше непрекъснато с влекачите, а аз нетърпеливо го чаках да се върне. Рейсовете обикновено продължаваха около месец, но при пълноводие или през зимата стигаха и до два месеца. Не са ден, не са два..., включва се Юта.
Младото момиче работи на самата кейова стена и винаги чака кораба на любимия си навън. Всяко завръщане и всяко посрещане са вълнуващи, но едно от тях се превръща в незабравимо изпитание.
През януари 1962 година митничарите в Лом правят пълна няколкочасова ревизия на кораба "Свищов" и се обаждат в Русе, че в двигателното отделение може има скрита стока. Затова след като влекачът хвърля котва на трети понтон, следва контраревизия. 
Аз съм на кея, мръзна, тревожа се, а от екипажа не се вижда никой. След два часа Любчо се появи на понтона и си отдъхнах. Това беше последният му рейс - две седмици по-късно стана зам.-директор на Пристанище Русе. След това дойде и сватбата, разказва с топлина в гласа Юта.
В края на годината се ражда син Теодор, който поема пътя на баща си и в момента е специалист в "Пристанищна инфраструктура". Освен това подновява и името му - първият внук на дядо Любен се казва Любомир.
През 1967 година още един син обогатява фамилията, но когато отрасва, той избира друга посока и от 20 години живее във Финикс, Аризона, където се преселва със съпругата си след спечелване на Зелена карта. Сега връзката с неговото семейство става по скайп, а родоначалникът се гордее, че фамилията Ботеви се чува с добро и в САЩ.
През 1964 година Любен Ботев е назначен за директор на Областно пристанищно управление-Русе, където изкарва шест години. Желанието му обаче е да оглави БРП. 
През 1970 година е назначен за директор на параходството 
и остава на този пост 10 години.
По мое време фирмата се разви много, казва капитанът, а фактите само го допълват.
От Русенската корабостроителница излизат мощните за времето си влекачи "Васил Левски", "Христо Ботев", "Хаджи Димитър", "Иван Вазов" и "Бачо Киро", както и много шлепове, с които товарните превози на параходството стигат апогея си.
Строените по царско време пътнически кораби "Александър Стамболийски", "Димитър Благоев" и "Георги Димитров" са преустроени, преоборудвани и пуснати на вода да карат пътници до Видин, Силистра. След закупуване на бързоходните ракети и метеори пасажерите започват да правят 14-дневни круизи до Виена и обратно. Така наред с товарния транспорт параходството започва да развива пътническите превози и туризма.
През 1974 година между БРП и Съветско дунавско параходство /СДП/се подписва двустранно съглашение за намаляване на непроизводителните престои на кораби и шлепове по чужди пристанища. Така всеки влекач, който остави конвоя си, но няма готовност да потегли с други шлепове, взема в конвоя си изчакващи несамоходни кораби и се отправя към съответното пристанище, за където са товарите. По този начин загубите от престои са намалени средно с около 2%. 
Като процент не изглежда кой знае какво, но като пари сумата е доста впечатляваща
През 1977 година в Будапеща се подписва съглашение между БРП, СДП и аналогичните държавни компании на Чехословакия и Унгария за създаване на параходство "Интерлихтер" за извършване на директни превози между дунавските държави и по море до Индия, Северна Корея и Виетнам. В днешния свят на глобална свързаност това изглежда нещо съвсем естествено, но в условията на Студената война всеки подобен пробив е голяма победа.
През годините, в които бях директор, БРП имаше и лоши моменти, спомня си с тъга капитан Ботев.
През март 1972 година край Русе потъва закотвената в лимана на пристанището национална светиня "Радецки". Три месеца по-късно влекачът "Бачо Киро" се блъска с югославския кораб "Караванке", при което загива моряк и потъва шлеп. Катастрофата става по вина на югославския капитан и това е доказано в съда, но присъдата няма как да върне загубения човешки живот. 
Това са единствените инциденти в кариерата ми като директор, но трудно мога да ги забравя. Тежало ми е през годините, горчало ми е, но най-много съм обиден на БКП - партията, в която членувах и която през 1980 година ме свали от поста, защото... майката на съпругата ми е германка. Това беше голям удар за нашето семейство. Когато ме назначаваха на поста, никой не каза, че нямам право да го заема, защото имам германка в рода си, а
изведнъж след 28 години работа на вода партията се сети за този факт 
с тъга в гласа си казва Любен Ботев.
Най-тежкото е, че клеймото, лепнато на капитана от единствената тогава партия, хвърля катранени пръски и върху децата му. Момчетата вече са големи, из града се е разчуло с какви мотиви е свален баща им, а съучениците им започват да им се подиграват с жестокостта, на която само децата са способни - баща ви е предател!
По добре позната българска традиция започват да валят и доноси срещу бившия директор - как вземал подкупи от капитани, за да ги урежда за курсове по Горен Дунав и как това се знаело добре и капитаните имали едно наум какво трябва да правят, за да получават привлекателните релации.
Но макар и наранен, Любен Ботев не се огъва и тръгва да защитава името си в съда. Накрая всички лъжи по негов адрес са опровергани и името му е чисто, но болката тлеещите болка и обида остават дълбоко в душата му.
След две години без постоянна работа опитният моряк е назначен в новосъздадената Свободна безмитна зона, където през 1996 година се пенсионира. А равносметката от трудовия му път са два ордена на труда - сребърен и златен.
След пенсионирането си капитанът отново е близо до Дунав. Става съветник в Областната комисия по речен транспорт и участва в дружество "Логистика". Неговата идея е да се създаде транспортна линия за пренасяне на товари от Германия до Русе с кораби, с влак до Варна, а след това отново с кораби до Близкия Изток.
И продължава да си почива край реката, до която живее, и по чийто бряг двамата със съпругата му обичат да се разхождат и да връщат спомените си. Носталгично, но с усмивка.