Преди дни адептите на джаза в Русе получиха нова доза адреналин, която ги зарежда от време на време с надежда, че градът има шансове да се върне към добрите си традиции на Град на музиката на свободните хора. След тригодишна пауза Русе Джаз Синдикат се появи на сцената, за да покаже какво има в кръвта на русенци, пулсът на които синкопира в ритъма на импровизацията. 
Този път овациите заслужи един тим от познати имена - Александър Славчев, Светослав "Козмо" Неделчев, Борис Петров-Парчето, Анатоли Ангелов, Александър Миланов, Юлиян Данчев и Даниел Джумалийски. А към него се прибавиха и някои съвсем млади русенци, които също са покръстени в любовта към джаза. 
Именно надеждите на десетки и дори стотици русенци, че някои от най-добрите джаз традиции ще възкръснат като феникс от пепелта, станаха повод да потърсим един от главните организатори на Синдиката и на "синдикалните концерти" - Даниел Джумалийски. 
Идеята да създадем Синдиката възникна два месеца, след като изпратихме Стайко
разказва Джумалийски. През пролетта на 2013 година почина баскитаристът Стайко Стайков, една от легендите на русенския, а и на националния джаз. "Преди това направихме един концерт за Стайко, искахме да съберем средства за лечението му, тогава събрах русенски музиканти да изсвирят по няколко парчета. А след като Стайко си отиде, вече направихме Русе Джаз Синдикат. Идеята е възпитаници на русенското Музикално училище и на Консерваторията да правят концерти в града, откъдето са тръгнали - това за тях ще бъде емоционална тръпка, но и ще им припомни какво им е дал техният град. А така пък ще припомним какво е за българския джаз Русе, който е дал знакови имена - Стайко Стайков, Петър Петров-Парчето, Сашо Петров-Бербера, Боби Русев. Друго такова знаково име е Илко Петров, да е жив и здрав още дълги години! Но аз самият съм убеден, че не сме малко тези, които имаме нужда да предаваме на по-младите русенската традиция. Инак 
ще излезе, че тези големи наши музиканти едва ли не напразно са живели 
- ако никой не продължи това, което те направиха преди години", казва Даниел Джумалийски. 
Самият той е не просто емоционално овързан с музиката, която извънредно много ценят свободните хора. Като дете ходи на уроци по цигулка. И прилежно свирих, явявах се на продукции, казва русенецът, който е описал това в жива и колоритна книга, все още неиздадена. 
Когато е 14-годишен, при едно от постоянните си преминавания по маршрута от Кукления театър до Математическата гимназия Даниел чува от прозорците на Клуба на дейците на културата да се носи музика, твърде различна от всичко, което е чувал дотогава. Това спира дъха на тийнейджъра и обръща стрелката на компаса на живота му. Момчето остава обсебено завинаги от синкопите на джаза и от магията на ударните. 
"Веднъж се престраших и влязох в сградата. Последвах музиката, качих се на втория етаж, почуках плахо и влязох. Петима души репетираха, а аз се изправих до вратата. След края на пиесата единият, едър мъж с щръкнала къса коса и саксофон на гърдите, се приближи към мен и каза:
- Какво има, мойто момче, кого търсиш?
- Ами... аз ако може малко да послушам, стига да не преча - отговорих притеснен да не ме изгонят.
- Ама как бе, разбира се, че ще останеш... Я седни по-близо и не се притеснявай. Как се казваш...", разказва Джумалийски. 
Той направо не повярвал, че 
Петър Петров-Парчето му предлага да остане
Оттам нататък той е постоянно до Илко, помага му с барабаните, не пропуска нито един от концертите им, превръща се в талисмана на оркестър "Русе". И попива уроците на Илко Петров. 
Сега Даниел Джумалийски пресмята: "43 години любов към джаза!". Като ученик в Математическата той свири в рок групата на гимназията "The Brocken Glasses Band". Названието идва, след като на концерт в столовата на завод "Зита" Джумалийски толкова вдъхновено размахва палките, че успява да си счупи очилата... 
След леки перипетии при завършването /колизия с две от учителките налага дипломата на Джумалийски да не бъде връчена на официалната церемония на училищното тържество, а да го повикат на другия ден с майка му отделно/, той заминава за казармата. И там също музиката го вкарва в група, с която свирят с други войници на офицерски вечеринки. Като студент във Висшето техническо училище в Русе още от първи курс крои планове за група. 
Стайко Стайков става ръководител на студентската банда
която свири на най-различни събития, в това число и на бригади, и на новогодишни банкети, а Стайко успява да им уреди дори "турне" в Исперих. Постепенно бандата се насочва към джаза. 
И така Даниел Джумалийски окончателно приема своето покръстване в джаза. Дори композира пиеса, която групата изпълнява на джаз срещата в Сопот през 1987 г. Колоритни преживявания и незабравими магични страници остават за русенеца участията му по-късно в различни концерти. Междувременно Джумалийски, който вече е дипломиран инженер и работи във ВУЗ-а, организира студентски джаз фестивал, създава студентски джаз клуб. Свири в Бон, в Рига, Москва, на фестивали. Специално място в колоритното му битие заемат няколкото месеца в Абу Даби с Петьо Парчето, Борко Петров и Стайко, за които Даниел Джумалийски разказва особено цветно в своя неиздаден ръкопис. 
Всичко това - тези пъстри и пълни с истинско изкуство маркери на живота на русенеца не му дават мира и днес.
Свирили сме и рок и какво ли не, но джазът си остава най-голямата ми любов, признава той. Затова без да афишира хиперголеми амбиции, той смята, че това, което се опитва да направи сега, е повече от естествено. Просто защото трябва. Той, човекът, чиято звезда го е отвела преди 40 години в КДК, където 
саксофонът на Парчето е рисувал кадифени силуети
няма право да забрави това и да затвори страницата на своята щастлива книга. Напротив, Джумалийски иска да отвори една също толкова увлекателна и красива книга и за хората, които сега живеят в Русе и имат нужда от своята порция джаз-кислород. 
"Основната ни идея с Джаз Синдиката е именно русенци да правят тези концерти. До този момент през Синдиката са минали повече от 30 души, а с всеки нов концерт излизат нови имена. Ето, на последния концерт народът чу един страхотен цигулар - Велизар Проданов, той направо е явление! Великолепният басист Любен Любенов, който е завършил нашето Музикално, попълва китката. Мисля, че няма нужда да представям Радослав Славчев, Александър, Борко Парчето. Но ще отбележа включването на флейтистката Лаура Цайтнер, ученичка е в 11 клас в НУИ. Най-младият в концерта беше синът ми Деян - той е на 15 години и е ученик в Математическата гимназия", разказва Даниел Джумалийски. 
Не крие, че му е кеф, че синът следва стъпките на баща си 
- и с МГ, и с музиката. "разликата е, че той започна не с цигулка, както аз навремето, а с пиано - но като видях, че не това е неговата страст, потърсих какво ще го грабне и стигнахме до ударните. Нямам амбицията да стане велик музикант - както и аз самият нямам такава амбиция за себе си. Намирам моята роля като на човек, който трябва да задвижи този мотор, да даде възможност музиканти да се съберат на концерт, да им се осигури тази възможност, да се даде шанс на хората, които тази музика ги радва, да изживеят нещо запомнящо се", добавя Джумалийски. 
Опирайки се на опита си отпреди, когато е организирал младежката джаз среща и студентския джаз форум, той знае, че има капацитет да подрежда нещата и да движи подготовката. "Някой трябва да я върши тази работа, винаги трябва да има един, който да дърпа колата напред. И ако не го правиш користно, винаги се получава", казва русенецът, чието прозвище очевидно не случайно е Началника. 
Но не крие опасенията си, че ако няма достатъчно пари, за да се организира концерт или, както е в неговия замисъл, поредица от концерти, идеята може да се удари челно в стената и да катастрофира сериозно. "Добре е, че все още намираме спомоществователи. Защото съм сладкодумен!" - обяснява скромно Джумалийски. Той е признателен на подкрепата на Българо-американската кредитна банка, благодарение на която са факт вече няколко концерта от "синдикалния" проект. 
От създаването си през 2013-а досега Джаз Синдикатът е направил 6-7 концерта, преди джаз срещата преди година направиха концерт с ученици от Училището по изкуствата. На Джумалийски обаче му се иска "да закове" поне 4 концерта годишно. Така 
ще направим един джаз караван 
между концертите на Синдиката можем да каним например група от Варна, после група от Шумен, да речем, по този начин ще се получи истинският караван - всеки месец по един джаз концерт, казва бизнесменът-музикант. Не може Русе цяла година да живее единствено с мисълта, че ще настъпи ноември и ще дойде Джаз фестивалът - хората имат потребност от това изкуство не само веднъж в годината, убеден е той.  
Освен това Синдикатът има огромно желание да върне за живот още нещо, което беше мисия за Петьо Парчето - образователните концерти. "За тях обаче също трябва сериозна финансова подкрепа - нужни са специални програми, специално подбрани пиеси, хората, които ще водят тези срещи, също трябва да бъдат с нужната нагласа. Но трябва да го направим - длъжници сме на младата аудитория, която е облъчвана с какво ли не, а колкото едно нещо е по-малко стойностно, толкова то е по-кресливо, гръмогласно и агресивно. После се чудим защо младите слушат чалга. А какво друго им е предложено?!", казва Началника. 
"Някои смятат, че съм прекален оптимист - а аз просто мисля, че ако наистина срещнем подкрепа, каквато приляга на общината на Града на свободния дух да ни окаже, колелото ще се завърти и нещата ще потръгнат. Защото публика има - и това може да се види всеки път, когато в залата засвири джаз", заключава Джумалийски.