Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали, свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.

През 1880 година американският изобретател и бизнесмен Томас Едисън патентова електрическата разпределителна мрежа. По-рано през същата година пуска в експлоатация първата парна електроцентрала в Лондон, Англия, за захранване на уличното осветление. Следващата година открива в Ню Йорк първата притежавана от инвеститори електроцентрала. На 4 септември 1882 година е въведена в експлоатация и първата в света електроразпределителна мрежа, която подава постоянен ток с напрежение 110 волта на 59 клиенти в Южен Манхатън.
Така започва електрифицирането на цивилизования свят. Но на Световното изложение в Париж, Франция през 1878 година, когато в центъра на града е инсталирано електрическо осветление, професор Еразъм Уилсън от Оксфорд изказва мнение, че никога повече няма да се чуе за електрическата светлина. Дори
комисията на Британския парламент, натоварена със задачата да проучи откритията на Едисън, заявява, че те не заслужават внимание
Ала изкуствената светлина има бъдеще и това е ярко демонстрирано през 1891 година на Световното изложение в град Франкфурт на река Майн, където се осъществява първото трифазно пренасяне на електрическа енергия - променлив ток.
След Освобождението през 1878 година България започва да се развива по европейски образец. В условията на разпокъсано селско стопанство и нископродуктивно занаятчийско производство българските управници се насочват към електрификацията на страната с единствената цел да осигурят благоденствието на вече свободната си родина. 
Електрифицирането на България започва рано в сравнение с другите европейски страни 
веднага след излизането от феодализма. Отначало се изграждат в различни селища микроелектрически централи за осветление. Характерно не само за нашата страна, но и за другите държави в Европа, това продължава и през първите десетилетия на 20 век. Първата електрическа крушка светва в двореца на княз Александър Батенберг на 1 юли 1879 година. Историческото събитие е не само първото използване на електрическото осветление в България, а вероятно и на Балканския полуостров.
На 1 ноември 1900 година тържествено е пуснато електрическото осветление в София. Общинската дизелова електроцентрала във Варна е открита в началото на януари 1914 година, а приемането на централата и електрическата мрежа завършва през февруари. 
Русе е третият град, в който електроенергията навлиза в бита - през 1916 година 
По-късно, след войните, тя се налага като основна двигателна сила в индустриалното развитие на България. През 1936 година от 98 града са електрифицирани 83. От 5000 села новата придобивка влиза едва в 245, което е само пет процента.
Електрифицирането е важна част от стопанското развитие на всяка държава, гарант за развитието на всички клонове на икономиката, както и за напредъка и облагородяването на населените места, за подобряването на условията за живот. То е и важна стратегическа задача за всяка страна. В това отношение България е била сред най-изостаналите държави в Европа. На Балканския полуостров след нея е била само Албания.
Електрифицирането на много български градове - Русе, Разград, Плевен, Свищов, Горна Оряховица, Полски Тръмбеш, Балбунар (сега Кубрат) - се дължи изключително на електроинженера Петър Малчев.
Той е роден на 10 февруари 1884 година в Русе и носи името на най-стария представител на известната си фамилия, роден в края на 18 век. Петър Малчев е най-малкият от трима братя.
Най-големият брат, Владимир Малчев е строителен инженер. Той се дипломира във Виена през 1897 година. При завръщането си в България веднага започва работа в Окръжното инженерство в родния си град. Усърдието и професионализмът му само след няколко години го довеждат до длъжностите 
окръжен инженер и градски архитект на Русе
които заема през 1904 и 1905 година. Работи и в други градове - в Разград, Враца и Плевен. По-късно е назначен в Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството, където работи предимно в областта на градоустройственото планиране. 
Владимир Малчев се оженва за Ганка Трухчева, племенница на Екзарх Йосиф. Тяхната дъщеря Емилия става съпруга на Живко Николов Икономов, зъболекар, завършил Медицинския университет в Москва през 1896 година - първият дипломиран зъболекар в България. 
Средният брат Борис Малчев е зъболекар. Той завършва стоматология в Гренобъл, Франция, и се завръща в България. Отваря кабинет в родния си град. Скоро става известен като добър специалист, който привлича пациенти и от Букурещ.
Петър Малчев завършва Държавната мъжка гимназия „Княз Борис“ в родния си град и продължава образованието си във Франкфурт, Германия. После се прехвърля във Франция и там, в Електротехническия институт на град Нанси, получава диплома за електроинженер през 1908 година. Връща се в България, практикува една година в Ломско, след което е 
назначен на работа в Общинското техническо отделение в Русе 
където на 29 януари 1909 година започва неговият инженерен стаж, увенчан през годините с професионални успехи, както и с благодарността на хиляди хора, чийто живот се променя с навлизането на електричеството в техния бит и на работните им места. Той е първият русенски градски електроинженер.
Пред него стои задачата за електрифицирането на града. Прогресивната идея на Русенската община за въвеждане на електрическо осветление е въпрос, поставян нееднократно още от 1887 година, но липсата на подходящи кадри с необходимото образование го отлагат във времето. Година и половина след назначаването му в Общината, през лятото на 1910 година младият инженер е командирован в няколко европейски града да се запознае с тяхната електрификация и с модерните електроинсталации, които я осъществяват. Петър Малчев 
се нагърбва с амбициозния проект, който ще придаде модерен европейски облик на Русе
По това време улиците на много градове в Европа се осветяват с газени фенери. Още в края на годината той предлага планове за електрифициране на Русе, приети от Общината и от комисия на Министерството на вътрешните работи. На 1 януари 1911 година Петър Малчев е назначен за началник на Електротехническото отделение в града. Изработва чертежите за бъдещата електроцентрала. Общината определя общинска земя в източната зона на града, край река Дунав за терен на строителството, което се извършва от акционерното дружество „Сименс-Шукерт“ със седалище във Виена, Австрия.
Следват годините от 1912 до 1916, през които се изгражда успоредно с електропреносната мрежа. Няколкото трафопоста са от германската марка „Сименс-Шукерт“, а напрежението на тока е 110 волта. Пусната е в действие на 26 август 1916 година, когато за първи път светват електрическите крушки на уличните стълбове.
Електроенергията се произвежда от три дизелови мотора с мощност по 270 конски сили всеки. 
Първоначално потребителите получават електроенергия само за осветление - от свечеряване до полунощ
Крайните квартали остават без осветление до 1924 година - Селеметя, Сарай, Летен и Тракцията.
Електроцентралата е официално е открита и осветена на 17 януари 1917 година. На това вълнуващо за цялото русенско гражданство събитие кметът изнася прочувствена реч. В нея е цитирана поздравителната телеграма на директора на заводите „Сименс-Шукерт“: „Предайте на автора на плановете, на даровития български инженер Малчев, който както всички други верни синове на страната сега е под знамената, нашето дълбоко уважение и нашето сърадване в момента, когато той вижда оживотворена своята творба“.
В най-тържествения момент обаче отсъства точно този, който най-много от всички заслужава да е там - сражяващият се на фронта инж.Малчев. Той участва и в трите войни - Балканска, Междусъюзническа и Първа световна война. На фронта инженерът новатор
спасява от плен своя ранен колега инженер Баев и е награден с орден за храброст
През следващите години известният вече специалист участва, успоредно с работата си в Общината, в различни комисии за разрешаване на възникнали електротехнически проблеми. Високата оценка за неговата работа е изразена чрез поканата, която получава през 1924 година от управителния съвет на синдиката „Въча“ да заеме поста технически директор. Но Петър Малчев отказва високия пост. Постепенно с годините електрификацията и електроснабдяването са станали негова съдба - тази работа той не желае да замени с никоя друга.
През 1925 година инж. Малчев е поставен пред сериозно изпитание. Софийската община му възлага защитата на нейните интереси пред Арбитражния съд в Париж, Франция, като вещо лице по спора й с Белгийската компания за столичното осветление. С тази задача той се справя блестящо.
В Русе Петър Малчев създава и семейство. На 9 февруари 1914 година се оженва за Мария Наумова Никушева. Тя е родена в Пловдив. Завършва колежа „Нотр дам де Сион“ във Варна, след което учи в девически пансион в Лозана, Швейцария. През 1915 година се ражда синът им Андрей. През 1917 година в семейството идва още едно дете - синът Тодорчо, който за жалост умира на следващата година.  През 1921 година се ражда дъщерята Ветка. Нейните детски спомени, които тя споделя след години, са свързани с 
обичта и уважението, царящи в дома им, с респекта, който имат децата към баща си, с вечерните разходки с родителите 
и празнуването на традиционните празници, особено на Петровден.
През 1928 година Петър Малчев започва строеж на собствена къща. Покрай безбройните си служебни и лични ангажименти и особено свързаните със строителството на дома си, той се простудява. Развитието на болестта се оказва сериозно и постъпва за лечение в клиниката на д-р Сарафов в София. След няколко сложни и мъчителни операции умира на 20 февруари 1929 година на 45-годишна възраст.
Смъртта му разтърсва русенското гражданство, както и градовете, на които е съдействал за провеждане на електрифицирането. В русенските вестници „Дунавска трибуна“, „Русенска поща“ и „Русенски новини“ има публикувани получените съболезнователни телеграми. Ковчегът е посрещнат на русенското пристанище и от там до дома му е пренесен на ръце от служителите на електроцентралата, като израз на дълбока почит и уважение към човека, инженера и талантливия специалист.
На 22 февруари 1929 година сградите на Електроцентралата и Общинското управление са декорирани с траурни драперии и са спуснати черни знамена. Вечерта преди погребението 
Електроцентралата прави три последователни прекъсвания на осветлението в Русе в памет на своя създател
Траурната процесия тръгва от дома на Петър Малчев, минава покрай Електроцентралата и стига до църквата „Света Троица“, където митрополит Михаил извършва опелото.
Приносът му за просперитета на градовете, на които е помогнал за електрифициране, е изключително важен. Той е от малцината високообразовани българи, поели в трудните години от развитието на България цялата отговорност на своята професия и нейните предизвикателства. Сътвореното от инж. Петър Малчев е част от лицето на градовете, за чийто напредък е работил.
От десетилетия районът на централата е наричан Топлата вода, тъй като тя е отпадъчен продукт. Там постоянно се събират жени да перат одеяла, черги, килими и да пренасят топла вода вкъщи. Водата се стича по стена, като я облива с ширина шест-осем метра и пада върху циментова площадка. На нея домакините опъват чергите си, сапунисват ги и ги перат, като стъпват боси върху тях и ги търкат с четки. Стената, по която се стича водата, е обърната към улицата, успоредно на нея. Водата тече 24 часа с добър дебит. Преди 1944 Русенската електроцентрала е общинско предприятие. В началото на 60-те години започва изграждането на ТЕЦ-Русе. Градът се включва в общата енергийна система на страната, а електроцентралата става ненужна. При приватизацията на електроразпределението старата електроцентрала в Русе, заедно с прилежащия й терен, става собственост на „Е-он“, а след това преминава за стопанисване към „Енерго-про“.