От няколко дни преподавателката по български език и литература в Дойче шуле Марияна Георгиева не смогва да отговаря на поздравленията. Преди дни церемонията по награждаването на Учителите на годината, които излъчва с конкурс Синдикатът на българските учители, бе показана в тв репортаж. И доста хора от Русе и Бяла са видели изящната фигура и ведрото излъчване на Марияна Георгиева, която е класирана на първо място в направлението „Хуманитаристика“.  
„Да си призная, изобщо не исках да кандидатствам за тази награда. Не по някаква друга причина, а само защото след като преминах през етап на огромно напрежение, докато организирах Деня на народната носия, очевидно съпротивителните ми сили са останали на предела и след това незабавно ме тръшна един грип. Така че когато след десетина дни боледуване още не бях дошла на себе си, колегата ми по история Николай Чакъров дойде при мен с предложението да кандидатствам за този конкурс на СБУ. Чувствах се толкова изтощена, че само махнах с ръка - изобщо не ми беше до каквито и да било конкурси, още по-малко пък до награди! Но който познава Николай Чакъров, знае, че той е като китайската капка: тихо, упорито и уж ненатрапчиво продължи да ме убеждава, докато накрая не се предадох. И кандидатствах. Изпратих попълнените формуляри с всички съпътстващи снимки, видеоматериали и какво ли още не
и... забравих за този конкурс! 
И ето че преди около седмица стана ясно, че съм поканена на церемонията в „Шератон““, разказва Марияна Георгиева. 
А вече там, в луксозната обстановка, тя разбрала, че печели наградата. Хубавата новина й издала столична журналистка, която отишла при нея за интервю. А малко по-късно статуетката й била връчена от министъра на образованието и науката Красимир Вълчев.  
А всъщност е можело животът на Марияна да поеме в такава посока, че наградата Учител на годината да я подмине - и изобщо по никакъв начин да не се вписва в пространствата на професионалните й интереси. Защото когато завършва гимназия в родната Бяла, заминава да кандидатства в Софийския университет, като посочва за първо желание „Право“. Защото бащата на момичето много е държал на това и всъщност не е допускал друга специалност и друга професия за единствената си дъщеря, освен правото. Съдбата обаче още тогава се разпорежда по начина, по който обича да се намесва и да поправя грешките и недоглежданията на хората. И Марияна е приета не по първото, а по второто си посочено желание - „Българска филология“. 
„Много от моите колеги след първи курс се прехвърлиха - кой право, кой в други специалности. Но на мен вече толкова много ми беше харесала филологията, че изобщо не си и помислях за подобно нещо. Само си представете - та на мен ми 
четяха лекции личности като Розалия Ликова, Милена Цанева, Дочо Леков
Катя Станева, Александър Кьосев, Валери Стефанов... Имах страхотни преподаватели, страхотни колеги, а атмосферата беше толкова зареждаща. Това беше истинският дух на свободата, който цареше тогава в Софийския. Особено интересна беше практиката, която провеждахме в софийски училища. А в четвърти курс вече  сами водехме часове. Ръководител на държавната практика ми беше Владимир Атанасов, който по-късно стана министър на образованието в кабинета на Симеон Сакскобургготски. А на защитата на дипломната ми работа Розалия Ликова възкликна: „Чуйте го това момиче! Гласът му като звънче, родено е за учителка!“ И ето че така се и оказа“, продължава Георгиева. 
След като се дипломира, Марияна Георгиева се връща в Бяла, където отглежда бебето си Евгения и след това и сина си Георги, а после започва като начален учител в село Ботров в занималнята за тамошни ученици от беленската гимназия. 
„Сутрин ставах рано, за да хвана автобуса, там 
специално за мен палеха печката още в зори
носеха ми току-що издоено мляко. Аз не обичах мляко, но си давах сметка, че ще обидя тези добри хора, които ми правеха такива жестове, затова се наложи да пия млякото. Както се наложи да се занимавам с децата не само по български и литература, а да пиша домашни по френски, да решавам задачи по алгебра... Така изкарах година и половина-две, а след това се отвори място в гимназията в Бяла“, разказва преподавателката. 
Голяма щастливка съм, животът ме среща с чудесни колеги, специалисти, с прекрасни хора, а освен това ми отваря и много врати. Така става и с обявата за учителско място в българските общности зад граница, публикувана във в.“Учителско дело“. Толкова искала да се представи добре, че дори изучила бесарабските диалекти на днешните българи, преселници отпреди два века. И определено впечатлила комисията. След това обаче от МОН откровено й казали, че предпочитали на длъжността методист да изпратят мъж, тъй като пътуванията били прекалено много. Но поканили Георгиева да се яви на следващия конкурс, за преподавател. 
„Подготвям се аз наново, майка ми ми купува костюм, заминавам за София и 
...сутринта се качвам в трамвая в противоположната посока! 
Закъснях с половин час. За щастие, кандидатите бяха доста много и не изтървах и самия изпит. Но пък малко преди да вляза и аз, бяхме останали само две, седна друга жена. И ето че тя реши да ме уведоми: „Вижте, този конкурс се прави за мен, аз работя в Тараклия и пак ще работя, конкурсът е само формален“. Толкова много се ядосах! А от този гняв се появи у мен една увереност - и аз самата не знам откъде дойде. Влизам вътре гордо, с високите токчета, с късата пола... Изпитът ми не продължи дълго - 12-те души в комисията помнеха представянето ми на предния конкурс. Но накрая ми зададоха въпрос - има ли от Русе някой с отношение към каузата на бесарабските българи. „Има! Олимпи Панов се казва!“ - отговарям аз. А те останаха изумени: „Ама наистина ли знаете за него?!“. И заразказвах за героя от Бунта на русофилите, който е роден в Тараклия... А на 1 септември 2002 г. поверих моите деца, в 4 и в 7 клас, на майка ми и започнах да преподавам на децата в Тараклия“, спомня си Марияна Георгиева. 
Изкарала целия 4-годишен преподавателски мандат,
през който се случват и исторически събития - след 20-годишни преговори между България и Молдова най-после българският колеж в Тараклия получава статут на университет. А Марияна Георгиева е „произведена“ в старши преподавател. За мен самата това беше уникален шанс, там разбрах как да обясниш необяснимото - как да обясня на онези деца стиха на Ботев „Балканът пее хйдушка песен“, там си написах разработката за първа квалификационна степен, като се базирах на работата си, казва Георгиева. В Тараклия тя работи по 10 часа, прави вестник /втората й специалност от СУ е журналистика!/, подготвя празници с младежите, обикаля района за консултации с учителите. Имало е случаи, когато съм си тръгвала за квартирата в 5 ч сутринта, пазачите отначало ми се чудеха, после спряха, казва русенката. 
Щастлива е, че е успяла да убеди учениците си, че българската литература е красива. А те пък сами стигнали до извода, че следователно и народът с тази литература не може да не бъде красив. В резултат на това много момичета и момчета от Тараклия са дошли да следват в България. Голяма част от тях отишли на защита на доктората на Георгиева в Софийския университет. И се държаха като на концерт - ръкопляскаха, радваха се, разказва Марияна. 
Двама от онези нейни ученици вече са семейство в Русе
Олег е завършил компютри, а Таня - европеистика в Русенския университет, живеят в Русе, а най-голямото от трите им дечица, 7-годишния Алексей Бешир, е първокласник в ...Дойче шуле, разбира се! 
След завръщането си от Тараклия щастливите отворени врати за Марияна Георгиева продължават - този път със свободно място в Дойче шуле. А скоро след това тя започва да преподава и в РУ на чуждестранните студенти. Известно време в нея горяла амбицията да стане университетски преподавател. Продължавал да стои буден и вкусът й към конкурси и състезания.
„А в един хубав ден, 15 септември, след тържеството в училище се почерпихме с колеги и следобед тръгнах по главната улица да се прибирам. Вървя с безбройните букети цветя и буквално на всяка крачка ме спират хора и ми честитят първия учебен ден. Когато стигнах до нас, спрях и внезапно, като прозрение, почувствах, че аз съм си на мястото, аз съм го обживяла това място, то има стойност - и за мен, и за хората, които ме познават в този град и ме поздравяват. И поставих точка на явяването по конкурси. 
Защото знам: това е моето място
казва Марияна Георгиева. 
Преди 4 години изпратила първия си „цялостен“ випуск - на който предавала последователно от 5 до 12 клас, днес 8 от нейните ученици са в Германия, някои са в други държави по света, други са си тук, в България. Търсим се винаги, когато имаме възможност - щастлива съм, че сме си потребни едни на други, че и аз имам какво да науча от тях, казва учителката. 
И въпреки че преподава една от „вечните“ дисциплини - литература, не може да не наблюдава с притеснение как дигиталното завзема все по-обширни пространства.
„Аз съм скептична - и съм разтревожена, че тази зависимост, която днешните ученици са развили към дигиталните устройства, пречи те да развият сетива за истинските човешки стойности, за съпреживяването, за общуването. Виждам, че преди 4 години децата бяха далеч по-малко зависими от телефоните си, отколкото са сега. Но все пак, семейството е това, което главно формира ценностите. Училището може само компенсаторно да добавя, но то не може да запълни белите петна, оставени в домашното възпитание. 
В момента тя предава на своите осмокласници за Дон Кихот, който по предишната програма се учеше в 10 клас. На децата им е трудно да го схванат, да го проумеят, затова тя им пуска филм - така по-лесно възприемат. Трябва да намерим пътя към сърцата на децата, знам, че не всички ще разберат и ще заобичат литературата, но не бива да пропускаме нито една възможност за това, убедена е Марияна Георгиева.
В момента тя самата си препрочита и „Дон Кихот“, и Бокачо /той също е „слязъл“ в програмата на осмокласниците/, но чете и „Спасителят в ръжта“ на Селинджър - за да може да го препоръча на своите ученици. И мечтае да си задели най-после време, за да се заеме отново с написването на собствените си неща - разкази, есета, както и професионалните си текстове.
Душата ми има потребност и от друг тип изказ, усмихва се загадъчно Учителят на годината.