Един храбър български патриот се превръща в мъченик и светец на българската свобода на днешния 12 май преди 142 години. Негови са пророческите думи: „Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее!“. Това е Гаврил Груев Хлътев, останал в историята с името Георги Бенковски - основна фигура в организацията и ръководството на удавеното в реки от кръв Априлско въстание през 1876 година.
Гъврил Хлътев е роден в Копривщица на 21 септември 1843 година. Има две сестри - Куна и Василя. Детството му е тежко. Баща му Грую Хлътев, почтен дребен търговец, умира през 1848 и това принуждава Гаврил да учи само до трети клас в основното копривщенско училище, а след това майка му го дава да учи занаят - терзийство. По-късно става абаджийски чирак, после се отделя от майстора си и сам се залавя с търговия. Обикаля големите пазари в Цариград и на юг из Анадола. Има голям успех, печели и харчи много, но преживява внезапни обрати. Покрай това говори седем езика - български, турски, гръцки, италиански, полски, румънски и персийски.  
В продължение на десет години живее на различни места в Изтока - Смирна, Цариград, Анадола, Александрия, работейки всевъзможни неща.
Една година служи като гавазин на персийския консул и носи такава хубава униформа, че хората го взимали за самия консул.
Приемайки името Георги Бенковски, той активно се включва в предприетите от българската революционна емиграция действия.
Според Захари Стоянов „Името Георги Бенковски не е просто случайност. То принадлежи на един полски патриот, заточен от руското правителство на остров Сахалин. Този поляк сполучил да избяга от каторгите и стъпил в Япония. Френският посланик... го взел под своя защита... Той дал на поляка френски паспорт, в който се бележело и името му - Антон Бенковски, за да се върне с него в Европа. Антон Бенковски си избрал за местожителство Турция, така също гореща покровителка на неговите съотечественици, и тръгнал за Цариград. В паспорта му се говорело открито, че той е полски емигрант. Когато пристигнал в Диарбекир, срещнал се случайно със Стояна Заимова... Тоя последният, така също заточеник от турското правителство, бил турил вече намерение да избяга. Като си разправил хала на А. Бенковски, предложил му, ако желае, да отстъпи нему френският паспорт, а той да си извади турско тескере. А. Бенковски склонил и продал паспорта на Заимова за 5 лири. С тоя паспорт Заимов сполучил да избяга в Румъния през 1875 година. Когато нашият Бенковски тръгвал за Цариград през същата година, за да го пали, както споменах вече по-горе, то Заимов му дал паспорта на А. Бенковски, и така нашият Гаврил Хлътев бил принуден да замести своята българска фамилия с поляшка“.
В Букурещ бъдещият войвода се запознава със Стоян Заимов и се запалва по революционното дело.
През лятото на 1875 година той е включен в групата революционери-подпалвачи на Цариград, които трябва да убият султана Абдул Азис, за да се всее смут в Османската империя. Групата пристига в имперската столица, но получава указания от Христо Ботев да прекъсне мисията, тъй като с нея би се компрометирало българското освободително движение. Бенковски се връща в Букурещ, където взема дейно участие в сформирането и работата на Гюргевския комитет, заседавал в периода 11-12 ноември - 25 декември 1875 година и взел решение за въстание в България през пролетта на 1876 година.
Според плана на Гюргевския комитет Георги Бенковски е избран за помощник-апостол на IV Пловдивски революционен окръг с център Панагюрище и главен апостол Панайот Волов. Бенковски се откроява със своите качества и Волов доброволно отстъпва мястото си на пръв апостол.
По време на обявяването на Априлското въстание на 20 април 1876 г. (стар стил) в Копривщица, Бенковски е в Панагюрище заедно с повечето други апостоли. Когато разбира, че в Копривщица вече се бият от прочутото Кърваво писмо на Тодор Каблешков, той обявява въстанието и в Панагюрище, след което бързо сформира чета и тръгва да вдига и околните села. 
Хвърковатата чета, с която неуморно обикаля целия регион и успява да мобилизира и мотивира много въстаници, играе централна роля във военните действия на въстанието. Към четата се включват даже шестима хървати и един немец, които работят на жп станцията в Белово. Единият от тях, Стефан Далматинеца, е последният им байрактар.
След жестокото потушаване на бунта в Панагюрския регион, Бенковски и четата се отправят към Тетевенския балкан, където на 12 май (25 май по нов стил) след предателство от страна на дядо Въльо пада в река Костина, пронизан от куршума на баш потеряджията Рюзгяр Хаджи Ахмед ага. Главата му е пратена в Ботевград, а след това в София.
Тези събития са документирани в „Записки по българските въстания“ от Захари Стоянов, който преживява по чудо организираната им засада.
Задълбочен опит да се разкаже и осмисли делото на Георги Бенковски прави Галина Златарева в романа си „Медальонът“. На 29 април 2011 година тя публикува във вестник „Българска армия“ статия под заглавие „Явлението Бенковски“, която ви предлагаме.

Бенковски е като неканеният непознат, появил се неочаквано на сбирка, където всички отдавна са си свои. Той се включва в българските революционни борби в последния исторически момент, в 12 без 5. Разбутва утвърдените авторитети. Думите и делата му мачкат самочувствието на „врелите и кипели“ бунтовници, отдавна отдадени на делото. Той, дошлият вчера, започва да ги поучава и наставлява! И дори си присвоява правото да ръководи. Обидно наистина!
Дали затова и до днес като стена го огражда странно полумълчание?
Обаче Бенковски е изумително явление в нашата история! Не може да бъде подритнат като камъче в крайпътната канавка на времето, защото той е канара. Нещичко му е признато в заслуга към България. То е кратко - „един от водачите на Априлското въстание, ръководител на Четвърти революционен окръг, предводител на Хвърковатата чета“.
Скромничко.
Той е много повече от това.
Бенковски е 
единственият от апостолите, който подхваща с размах реални организационни действия. 
Знаел е какво трябва да направи и как да го направи, за да вдигне въстанието. Кога, къде и как е натрупал своя житейски опит - не мога накратко да изложа тук. На тези обстоятелства е посветен романът ми „Медальонът“, подплатен с твърде много достоверност. Тук просто ще посоча общоизвестната истина, че само където е действал Бенковски, е имало наистина всенародно въстание.
Безспорно е, че Левски търпеливо години преди това е градил комитетите в цялата страна. Апостолите на Априлското въстание са активизирали тъкмо тези комитети и са пристъпили към ускорена подготовка на въстанието. Без основата, положена от Левски, Бенковски едва ли е щял да постигне нещо. Но комитети е имало по цялата българска територия, а истинско въстание избухва само в Четвърти революционен окръг. Нека да си припомним - Левски е пропагандирал тъкмо всенароден бунт. Но и в Търновски революционен окръг, и в Сливенски се връщат към остарялата четническа тактика - сражения в планините, а селищата не въстават. Във Врачански окръг няма и чети.
В учебниците по история надълго и нашироко се разправя и за едните, и за другите, и каква подготовка били направили, а не се казва ясно и точно, че 
само Бенковски е вдигнал истинско въстание.
Подреждат го между другите, но някак си по-встрани. И той - герой, ама по-особен... А всъщност той стърчи над тях като гигант и на него дължим свободата си.
Без него днес едва ли щеше да има свободна България.
Иван Хаджийски заявява:
„...Ние не само нямаме пълна животопис на този, без когото нямаше да видим свобода на 1878 г., но нямаме и цялостна оценка за неговата личност и дело“.
И аз съвсем убедено се присъединявам към това твърдение. Убедена съм, че без Бенковски българските земи щяха да си останат неизвестно докога в рамките на Турция, може би и до днес.
Азбучна истина е, че зверски потушеното Априлско въстание се е превърнало в най-успешното ни всенародно усилие за освобождение. То разтърсило с трагизма си духовете на континента и довело до Руско-турската война и до това България отново да се появи върху картата на Европа.
В началото на тази поредица от събития стои именно делото на пренебрегвания Бенковски.
Най-пренебрегван обаче до днес си остава държавникът Бенковски.
Въстаниците установяват своя българска власт на обширна територия от Средна гора до Родопите. И още от първия ден Бенковски започва да гради държавност в нея с всичките й характеристики - парламент, армия, правителство, знаме, държавен печат. В този смисъл Бенковски е първият държавен глава на възродената след петстотин години България, макар и просъществувала само десет дни. И е крайно време да получи нашето признание и почести именно като държавен глава.
Той създава армията на освободената държава с трите й рода войски - пехота, кавалерия, артилерия. Организира структурата й, военната подготовка. Погрижва се да облече в униформи поне командирите, а бойците имат калпак и позлатено лъвче. Дава собствен облик на въстаническата конница, като отрязва наполовина опашките на конете. Захарий Стоянов за мен беше неизчерпаем извор на информация, а той разказва ето това за Бенковски:
„...В един правилник, съставен само от него, се означаваха длъжностите на стотниците, десетниците, икономите, куриерите и пр., той беше изложил в няколко параграфа и дисциплината. В един от тях се говореше по кой начин трябва да стават поздравленията между високите и ниските чинове, кой има право да си подава ръката на войводата и кой не“.
Не ми се иска да досаждам с толкова цитати, но смятам, че е много важно тъкмо с думите на съратниците му да докажа и следващите си твърдения, които на някого може да се сторят преувеличени.
Бенковски 
създава държавните символи - знаме, герб, ритуали.
Отново Захарий Стоянов:
„...Над къщата се развяваше голямото панагюрско знаме. То показваше, че тук се намира върховният глава на страната! На другия ден, когато оставихме Панагюрище, т.е. като излезе държавният глава от това здание, нашият войвода заяви, че знамето трябва да се смъкне“.
„... Бенковски свика панагюрските златари, на които даде 50 рубли екатеринки да му обковат саблята и да направят голям печат - държавен!“.
„... Соколов беше наредил пред окопите своята чета, почетно застана пред войводата и му рапортира за състоянието на града. Панагюрци сочеха с пръст и се чудеха как така скоро се наредиха тия царски работи!“.
На свиканото в Оборище народно събрание (наречено в „Записките“ на Захарий Стоянов Велико), депутатите полагат клетва като днешните. Бенковски изисква от тях да упълномощят ръководителите, които в началото са военно командване, а замисълът му е след това да се превърнат в гражданско правителство.
Бенковски 
показва пред народа как изглежда българската власт.
Следващите думи са на Иван Хаджийски:
„...Възбуденото въображение искаше видимост на новото положение. И Бенковски им я даде: с церемонията по освещаване на знамето, с внушителните манифестации, с похода на Хвърковатата чета и с всички онези похвати, които въодушевяваха...“.
Аз нямама претенцията, че правя научно откритие. Тук, а и в романа си, не казвам нищо, което да не е известно вече на историците. Затова си послужих с толкова много цитати.
Не е новост и това, че ги обобщих и изговорих толкова ясно и категорично. Много преди мен ги е огласил Иван Хаджийски, но е останал нечут. Защо ли?
Разбираемо е защо следосвобожденската ни историография е подминала тези факти. Държавата, на чието (въз)раждане са бабували европейските императори, не е можела да не бъде монархия. Не е можело летописците на монархията да възхваляват един републиканец, оглавил кратко просъществувалата свободна България именно като република. Ето затова са неглижирали всички тези въздигащи го обстоятелства, а са преекспонирали авантюристичните моменти от младежките години на Бенковски. За тогавашната придворна историография е разбираемо. Разбираемо е може би и за историците от времето на социализма, които трябваше да възхваляват значимостта на народните маси, а не на индивида.
Но и този период отмина и е време 
най-после за честна и обективна оценка.
Нека се запитаме - трябва ли да продължаваме да представяме образа на Бенковски в старото криво огледало? Ще продължим ли да премълчаваме неговото величие? Затова се почувствах предизвикана да разкажа живота му в романа си „Медальонът“.
Не звучи гръмко, когато казваме, че Левски е велик стратег и организатор. Защо думата велик, изречена за Бенковски, да звучи гръмко? Та очевидно ясно е, че на Бенковски дължим не по-малко! Всичко, замислено и подготвено от Левски, той го е осъществил на практика. Вдигнал е въстанието, което би вдигнал и Левски, по начина, по който Левски е щял да го направи, ако не е бил заловен. Затова Георги Бенковски заслужава не по-малка признателност. Нашата днешна признателност - макар и цели 135 години /текстът е писан през 2011 г. - б.р./ след грандиозното му дело и гибелта му.
По-добре късно, отколкото никога!
Той наистина е изумително явление. Много по-изумителна е нашата продължаваща във времето неблагодарност.