Странни, източени като нишка на вретено, пясъчни часовници безшумно отмерват времето в лимоненожълти и светлоохрени песъчинки. Една жена с очи като бягаща вълна, сварена да целува брега малко след залез, е обърнала гръб на пясъчните часовници, но издайническа сълза говори, че макар и да не ги вижда, тя е наясно, че те са там и деликатно, но неумолимо си вършат тяхната работа. 
Това е една от новите картини на художничката Виолета Радкова. Нарича се „О, щастливи дни“ и след дни ще измине разстоянието от дома до познатия адрес „Борисова“ 6. Където в сряда, 16 май, в 18 часа ще бъде открита новата юбилейна изложба на русенката. 
Това е и названието на изложбата - „О, щастливи дни“. Юбилейна - защото Виолета Радкова, която всички, които я познават, 
знаят, че тя е един удивително прям човек
не крие, че навършва 70 години. А посвещението на изложбата е отбелязано на поканите: „Посвещавам на „Иван С.“. И фамилията не е изписана изцяло, не защото Виолета не иска да си признае кой е този „Иван С.“ /защото едва ли има русенец, който да не го знае/. А защото така очевидно тя иска да запази една идея загадъчност, енигматичност, недоизказаност - и да даде шанс на другите да се почувстват щастливи откриватели. Така, както прави тя и в своите картини. Задава сюжети, разказва истории, преобръща наопаки популярни истини и познати притчи, но във всяко от платната си оставя по една енигма, по една ключалка, ключето от която зрителят сам ще потърси и ще подбере - за да намери своето продължение на историята, своя отговор на загадката, да допише сам красивия разказ, за който Виолета Радкова оставя понякога не по един, а по няколко финала... 
Посвещавам тази изложба на Иван Самоковлиев 
- всъщност, с него живеем вече 30 години и това наистина са моите най-щастливи дни, признава художничката. „Подготвях експозицията с мисълта за отминалите дни. Замислих се - а какви са те, моите отминали дни? И си дадох сметка, че бог ми е отредил да имам любима професия, прекрасно дете, прекрасен мъж. Ами, да! И ми проблесна: моите отминали дни са щастливи! А театралното заглавие „О, щастливи дни!“ пък ми припомни тази пиеса на Самюел Бекет, в която Иван играеше заедно с неповторимата Елена Стефанова. Русенската постановка беше на друг незабравим колега - удивителния режисьор Стоян Камбарев... Така първо дойде заглавието на картината с пясъчните часовници и с момичето със сълзичката, пропълзяла от окото, на която съм изобразила 
нашите приказни лета в Созопол на Царския плаж
А като кръстих картината, тогава дойде и заглавието на цялата изложба - дойде някак от само себе си и точно на място!“, разказва Виолета Радкова. 
Предстоящата изложба я връща назад във времето, за да бърка полека в дълбоката кошница на биографията си и да вади оттам спомен след спомен - като ябълка след ябълка. На специално оформени паравани до колоните в изложбената зала ще подреди снимки с важни събития от живота си. Първата снимка е на детето Виолета, което още няма две години, но гордо гледа в обектива. Облечена съм с розова копринена рокличка, косата ми е сресана грижливо, пояснява няколко десетилетия по-късно от „първия снимачен ден“. Други фотографии ще покажат други главни моменти. А на едно от централните места ще бъде поставен 
автопортрет, рисуван преди 20 години
Тя си харесва този автопортрет и не се притеснява, че като застане до него, разликата няма да бъде в нейна полза. Първо, защото това не е така. Второ, защото суетата на артиста, какъвто Виолета Радкова е на сто процента, за нея е основание тя да допълва с нови смисли,  съдържания и цветове истината и емоциите, но не и да наруши гореспоменатия принцип за прямотата. За нея времето е повече философска притча, която като приказна река си сменя цветовете - и приключението живот е тъкмо в това, да съзерцаваш тези променящи се багри и да откриваш в тях всеки път различна красота и различни послания. 
Така след като преди пет години в предишната си изложба тя показа портрет на Иван Самоковлиев като Дон Кихот, нарисуван в романтично зелени тонове, този път неговият портрет в ролята на великия рицар от Ла Манча е значително по-драматичен. Тоновете са черно и златисто, които придават както достолепие, така и една сдържана и дълбоко сподавена тревожност 
копието му сякаш опитва да пробие рамката на картината и да излезе през нея
Още един портрет на Иван ще видят посетителите в залата на „Борисова“ 6: там той в ролята на Тимон Атински в Шекспировата пиеса в силистренския театър. Правих този портрет за спектакъла - уж някак набързо, защото трябваше да участва в представлението, а пък той стана сполучлив, обяснява художничката. И споменавайки театъра в Силистра, се връща към „щастливите дни“. „Когато завърших Академията, бях разпределена именно в силистренския театър като сценограф. Дъщеря ми Рали тогава беше бебе на 6 месеца, исках да се върна в Русе. Тогава в Академията ми казаха: „Ако ви поиска някой друг театър, тогава разпределението може да отпадне“. И ето че тогавашният директор на театъра в Русе Васил Попилиев, Дедо, ме поиска! А пък много време след това когато с Иван напуснахме, защото не искахме да участваме в започналото разсипване на „Сава Огнянов“ и по Коледа останахме и двамата без работа, точно тогава се обади да ни пожелае весели празници Стефан Стайчев, тогава директор на театъра в Силистра. Той ни предложи да започнем работа там и така започнаха 
9 от най-щастливите ми театрални години
И при толкова години работа в русенския театър аз получих наградата Икар не за русенска, а за две силистренски постановки“, припомня Виолета Радкова. 
Днес отново ангажиментите й за „Сава Огнянов“ са много. Затова не й остава много време за рисуване, но при все това близо тридесет от платната, които публиката ще види в изложбата от 16 до 30 май са нови, рисувани са от ноември досега. Ще покажа някои неща, които са правени преди и сега ги прибрах от галерии, за да ги покажа в изложбата, единствено автопортретът, който правих за моята 50-годишнина, е правен толкова отдавна, казва художничката. Почитателите й ще имат удоволствието да видят 
нови интерпретации на нейни любими теми 
- като „Маминият гердан“, който представлява „огледало в огледалото“. Или онези нейни магични сводове и арки на лунна светлина, през които преминават ту забързани, ту колебаещи се загадъчни жени, които със сигурност носят със себе си някаква неясна тайна, която буди трепети и любопитство. 
Стилните русенски фасади, които сами по себе си са едни изящни приказки за рокли от тафта, колосани дантели и съвършенство, са още един сюжет, който русенката с любов и пиетет транскрибира и в новите си платна. Тя ги облива ту със слънчева, ту с лунна светлина, населява ги с детайли, които понякога са издайнически бъбриви, друг път само намекват за нещо, което предстои да се случи зад ъгъла или зад прозореца.  
Дъждът, който е друга свидна за Виолета Радкова тема, този път се изсипва като перлени думи на красиво съобщение. Диптихът „Вълшебни ябълки“ отваря нови пространства, където 
плодовете се превръщат във въпроси без отговор
А самата ябълка, този древен библейски символ, художничката въвежда в нов сюжет, който изненадва и приковава. Нарекла е картината „Късна вечеря“. И докато стои пред нея, човек може да изпита полумистичното чувство, че някъде зад зелената кадифена завеса, зад двете театрални маски, се спотайва безименен трубадур, който започва да пее романтична балада за любовта си към дамата с разкошната червена рокля,богато украсена от цял куп майсторки в старинното ателие. Ябълката е в ръцете й - върху изискано блюдо е останала само половинката от изкусителния плод, а жената с притворените клепки очаква да дойде този, който ще изяде втората половина. И никой няма да узнае за това в този полунощен час - тайната ще знае само всевиждащото око върху шапката на дамата. Дали то ще мълчи благосклонно? Или ще изнудва замислената дама? Или пък ще й подскаже накъде да тръгне - през осветения коридор или през потъналия в кадифен мрак проход зад завесата?
Бях купила тази венецианска рамка 
преди време и все си мислех какво ли ще поставя в нея - а ето че сега сюжетът дойде някак органично и се вписа в рамката, обяснява Виолета.  
Вълшебни цветя, Щраусовият валс „Рози от юг“, финият дух на сецесион, серията голи тела - още една любима тема за художничката, продължават нейната нова колекция от усещания, настроения, реплики и послания. Съчетавайки изяществото със сюжетността, запазвайки характерните за нея колоритни пространства, но и навлизайки смело в нови цветови съчетания, Виолета Радкова кани на разговор ценителите на стойностното живописно изкуство в сряда. Не забравяйте: на 16 май в 6 вечерта на „Борисова“ 6!