Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали, свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.

Иван МАРКОВ
Русе, като бивша валийска и административна столица на Северна България, веднага след Освобождението става привлекателен център за голяма част от нашите поборници, революционери и възрожденски дейци. Чувствително по-уреден, по-организиран и със затихващо ориенталско влияние, градът постепенно придобива едно ново, различно, европейско излъчване. В него се заселва не малка част от активната българска революционна емиграция. Тук пристигат Любен Каравелов, Панайот Хитов, Филип Тотю, Захари Стоянов, Христо Иванов-Големия, Димитър Ценович, Филип Симидов, Янко Ангелов. През 90-те години на XIX век в града се преселва и почти непознатият както за русенци, така и за широката публика 
бивш съратник на Ботев и Каравелов и един от заслужилите за националното ни съзнание възрожденци,
журналистът и книжовник Иван Мънзов. Неизвестно защо неговото име дълго време не попада в полезрението на нашите изследователи поради което и до днес той остава почти неизвестен за поколения българи.
Възрожденецът Иван Иванов Мънзов произхожда от Лясковец. Годината му на раждане за съжаление не е уточнена окончателно. Авторите на редица издания твърдят, че той е роден през 1848 г. Съществува обаче и мнение, че бъдещият революционер, журналист и стопански деец се ражда 6 години по-рано - през 1842. За това говори и записът от регистъра на починалите през 1918 г. русенски граждани направен след опелото му в русенския храм „Св. Троица“, където се посочва, че той е умрял тогава на 76 годишна възраст, което ни насочва автоматично към 1842 г. 
 Баща му Иван и неговият брат Димо Мънзови са начетени и предприемчиви българи със силно развито национално самосъзнание. Когато през 1856 г. в лясковския край се формира въстаническата чета на капитан Дядо Никола Филиповски, а след нейния неуспех турските власти започват повсеместно преследване на всички прогресивни българи, за да се спасят от репресиите, братята напускат Лясковец и се заселват в румънския град Браила.
Захващат търговия, която скоро процъфтява.
Материално замогнали се добиват и сериозен авторитет сред българската емиграция.
Бъдещият революционер и публицист Иван Иванов Мънзов учи отначало в родния си град и продължава обучението си в Браила. Има данни показващи, че известно време е учил в  букурещкия лицей „Матей Бесараб“ и в гимназията в Букурещ. Румънската историчка Елена Сюпюр оспорва това сведение и посочва че е завършил само Браилския лицей. Изобщо публикуваните данни за ранните години на младежа са установени неточно, поради което редицата докосвали се по-късно до биографията му изследователи дават различни сведения за неговото израстване. Истина е обаче, че за своята възраст той успява да добие сериозно образование, което му позволява в годините след това да се занимава успешно с журналистика, публицистика, с преводаческа и писателска дейност. 
През 1866 и 1867 г. Мънзов за кратко става учител в Свищов. Това съвпада с времето когато през града минава четата на Филип Тотю. 
Местните съзаклятници, сред които е и младият даскал,
са изловени от властите, оковани във вериги и вкарани в предварителен затвор. Транспортирани се в Русе. Част от арестуваните младежи със смелото си и хладнокръвно  поведение успяват да убедят съдиите и Мидхат паша в своята невинност и са пуснати на свобода. Между освободените по недоказана антиправителствена дейност е и Мънзов. Вероятно по това време, след престоя му в русенския затвор, той остава за кратко в Русе, защото има данни, че в 1867 г. издава там нелегалния ръкописен в. „Поразия“, критикуващ реформите на валията. 
 През лятото на 1867 г. Георги Раковски организира в сръбската столица Втората българска легия. Млади българи от всички страни прииждат в Белград и се включват в легията. В края на лятото там пристига и Иван Мънзов. Заедно с легионерите Киряк Цанков, Васил Левски, Христо Иванов-Големия, Иван Кършовски и др. провежда задължителната военна подготовка. През есента на с.г. обаче започват действия за помирение между Сърбия и Турция. Българската легия става вече ненужна и през април 1868 г. тя е разпусната от властите, а участниците в нея са прогонени от страната. Иван Мънзов отива отначало в Нови сад, където до края на годината работи като печатар и журналист. През пролетта на следващата 1868 г. той трайно се прехвърля в Букурещ и се отдава на активна културна дейност.
Пристигнал в Букурещ, 
бившият легионер се свързва отначало със сътрудника на Раковски Иван Касабов.
И двамата са с лясковско потекло, освен това са братовчеди. Касабов, който тогава се занимава с журналистика, го привлича като помощник в своята дейност - издаването на в. „Народност“. В спомените си той описва Мънзов като „...добър патриот и интелигентен младеж, при това и доста поетически дух“. Касабов оценява високо литературната дейност младежа, която започва още от 1862 г., с  преводи от френски, писане на проза и стихове. 
Междувременно Мънзов работи и в печатницата на Каравелов. Участва активно в издаването на началните броеве на в. „Свобода“, който излиза в Букурещ в началото на ноември 1869 г. За известно време споделя неговите идеи за самостоятелна борба на българския народ и приема вестникът като неофициален орган на БРЦК. Участва в издаването на вестника до 10-ия му брой, когато се разделя с Каравелов. Точният повод за конфликта между двамата не е известен, но Мънзов трайно се дистанцира от него и преминава изцяло в кръга на т.н. „млади“ от ТБЦК. Вероятно причината за това е просръбската линия в идеите на Каравелов, който младият Мънзов не споделя. Укорява редакторът на „Свобода“ за неговото „югославянство“, под което се крие „познатата мнима идея на белградските фантасирани глави“.
До Освобождението неговата журналистическа и писателска дейност е много активна.
Разгръща богата публицистична и политическа дейност в Румъния. Последователно сътрудничи на вестниците „Дунавска зора“ (1868), „Народност“ (1868), „Свобода“ (1869), „Отечество“ (1871) и „Право“ (1873). Публикува дописки и редица свои авторски текстове. Пише и превежда книги. Негови са преводите на издадените в Браила повести „Сватбата на хайдут Янка“ (1863 г.) от Ж. Лапрад и „Хатима или баснословни арабски повестности съставени на арабски от премъдрия дервиш Абубекира“, (1864 г.) Дарява книги на училището в Лясковец. Участва и в редица революционни начинания. В една записка-списък на явки и доверени лица осигуряващи нелегалното пътуване на Сергей Нечаев от Одеса до Букурещ и Гюргево през 1869 г. се препоръчва на руския нихилист да потърси връзка с букурещки съмишленици в лицето на „младите“ от улица „Страдо Липскани“ и да се свърже с кантората на Димитър Ценович, или с неговите сътрудници Иван Мънзов, Киряк Цанков и Иван Касабов. 
На 1 февруари 1869 г. в Букурещ излиза първият брой на сатирично-хумористичния вестник „Тъпан“. Редактор на вестника е Иван Мънзов. Негов уредник до брой 8 е Киряк Цанков, а карикатурите му са дело на полския художник и революционер Хенрих Дембицки. Финансиран е от свищовския търговец и румънски банкер Димитър Ценович. Изданието е
пръв печатен орган на формиращата се революционна партия сред българската емиграция в Румъния.
Вестникът като орган на „Млада България“ възкресява духа на Раковски. Съществува недоказаното предположение, че идеята за новия вестник е инспирирана от Дякона Левски, с който Мънзов е близък още от легията. Сътрудници са Христо Ботев, Иван Кършовски, Димитър Великсин, Иван Касабов, Пантелей Кисимов. Младите полагат основите на т.н. „Българско общество“, което си поставя задачата да се бори с ширещото се русофилство сред българската емиграция в Румъния. Чрез него Ботев и Мънзов пропагандират революционните си идеи и подемат остра борба със „старите“ от „Добродетелната дружина“. Упрекват и Каравелов за преговорите му с тях по повод редактирането на вестника си „Отечество“.
Каравелов също не им остава длъжен.
В едно писмо до Данаил Попов в Турно Могуреле той се оплаква: „...В Букурещ се е събрала една тълпа... Шеф на тия чапкъни, е Ботьов, а Мънзов е везиринът. Ето какви хора са захванали да просвещават народът (единът е бил до вчера шпионин във влашката полиция, а другият е излязъл завчера из пушкарията за кражба)“...
Вестникът просъществува относително дълго време - през 1869-1870 г., а с прекъсване и през 1875 г.
След Освобождението Иван Мънзов напуска Букурещ и се завръща в България. Отначало през 1878 г. е назначен като секретар на Свищовската митница. В следващата година е преместен като управител на Русенската, а в последствие оглавява и митницата във Варна. Автор е на първия български Закон за митниците. Като управител на Варненската митница е уволнен през 1885 г. по чисто политически съображения. Симпатизира на Народната партия. Занимава се и с търговска дейност.
Иван Мънзов замисля да издава от 1 септември 1886 година във Варна сатирико-хумористичен вестник „Оса“, но превратът през август с.г. проваля това начинание. През 1889 г. става съосновател на Българското параходно дружество във Варна. Но го завладява разочарование и 
окончателно се завръща в Русе, където открива търговската фирма „Мънзов&Бабаджов“ за доставка на английски дараци, 
плетачни машини, газови и бензинови мотори, парни машини и др. Бързо се издига като един от видните търговци в града. 
Става последователно председател на Русенския търговски клуб, а през 1895 г. основател на Русенската търговско-индустриална камара и член на Управителния съвет на спестовното дружество „Стремление“. Почетен член е и на Русенския общински съвет през 1895-1896 г. Като представител на русенските търговци през 1911 г. влиза и в състава на V-тото Велико Народно събрание от квотата на Народната партия и подкрепя промените в Конституцията. 
В Русе Мънзов се очертава като един от най-активните  и авторитетни членове на управителния съвет на камарата. Търговското съсловие и русенската интелигенция се изказват със суперлативи за него. Посочват го като „прекрасен човек, възпитан и добър търговец“. През 1905 г. той бива избран за неин подпредседател, а от следващата 1906 г. и за председател, който пост заема неизменно до смъртта си през 1918 г. 
През мандата му се решават голям брой законодателни инициативи на камарата и се създават редица нормативни документи регламентиращи търговската, индустриалната и занаятчийската дейност в нейния ареал - цяла Северна България от р. Тимок до Силистра. При неговото управление се извършва подготвителната и строителната дейност по изграждането на емблематичната за град Русе сграда на камарата - сегашната сграда на регионалната библиотека „Любен Каравелов“. 
Той осигурява както терените така и пълното финансиране на бъдещия строеж.
Основният камък е поставен тържествено на 14 април 1914 г., а сградата е завършена и приета от комисия на 28 юли 1916 г., малко преди неговата смърт. Заслугата за изграждането на това настоящо архитектурно бижу е изцяло на председателя Иван Мънзов. Умира в Русе на 28 ноември 1918 г.
В личния си живот Мънзов е скромен. Със съпругата си Павлина Мънзова обитават неголяма къща в Русе на улица „Люледжийска“ (прекръствана няколко пъти до наше време като „Надежда“, „Максим Горки“, а днес - „Стефан Стамболов“) и на съседната и задънена улица. Къщата е била в съседство с малката къща на сестрата на Ангел Кънчев - Кина Александрова Кесякова. Семейството няма деца. 
Цялата фамилия Мънзови за времето си са напредничави личности, тясно свързани с революционната българска емиграция в Браила.
По-големият му брат Иван - революционерът Димитър Иванов Мънзов (1842-1868) е роден също в Лясковец. След забягването в Румъния той продължава образованието си в българското училище в Браила. Завършил учението, подобно на баща си Иван и чичо си Димо се захваща с търговия. Според някой сведения е член на ТБЦК. Разпространява цариградския вестник „Слово“ и участва като актьор в театралната група на Добри Войников. През 1868 г. Димитър Мънзов 
се включва с цялото свое състояние в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Въоръжава себе си и други четници. След боя в Карапановата кория край търновското село Горна Липница тежко ранен, с подбити крака, не може да следва другарите си и остава в една овчарска колиба. Заловен от турците, Мънзов е съден и обесен в Търново.
Чичо му Димо Мънзов е също едър браилски търговец. Племенникът му Иван Касабов в спомените си съобщава, че: „...Димо Мънзов беше един от върлите български родолюбци и имаше едно прилично материално състояние; той се считаше, в това време, в Браила между първите българи“. С неговото съдействие и средства Касабов следва докторантура във Виена с условието като завърши да стане учител в тамошното българско училище. Неговият син Сава Димов Мънзов, подобно на всички от рода е също революционер, член на БРЦК, а след Априлското въстание заедно със Стефан Стамболов, Олимпи Панов, Киряк Цанков, Иван Вазов и др. е и член на ръководството на БЦБО. Някои автори погрешно го посочват като брат на Иван Иванов Мънзов, но той е негов първи братовчед - син на Димо Мънзов.