Днешният Разпети петък е ден за скръб в целия християнски свят, а днешният 14 април със сигурност дълго е бил ден за горчиви съжаления в Западна Европа и за сладък триумф в източния край на континента. Това е денят на победата в битката на цар Калоян с кръстоносците от Латинската империя, начело с император Балдуин I. Годината е 1205. В битката българският цар разгромява рицарите и пленява владетеля им, който е затворен на върха на една кула в крепостта Царевец. Около 300 рицари са убити, а император Балдуин по-късно умира в плен. Днешната Балдуинова кула във Велико Търново не е автентична, но се смята, че е копие на оригинала.
Но да започнем от предисторията на отекналото във всички кътчета на Европа сражение, за да видим цялостната панорама.
Поради финансови затруднения и по предложение на венецианския дож Енрико Дандоло Четвъртият кръстоносен поход се отклонява от пътя си към Палестина. На 12-13 април 1204 г. е превзета византийската столица Константинопол. 
Унищожени и разграбени са множество културни и материални ценности - 
светини, мощи, чудотворни икони, ръкописи, архиви, утвари, произведения на изкуството, тонове злато и скъпоценности. Градът е опожарен, като изцяло се изпепеляват близо 2/3 от него. Разгромена е столицата на православното християнство, която в продължение на 9 века устоява на десетки обсади на друговерци.
Превземането на Константинопол се счита за отправна точка в създаването на Латинската империя, която контролира голяма част от териториите на бившата Византийска империя - Тракия, Южна Македония, Епир, Тесалия, Средна и Южна Гърция.
Почти по същото време цар Калоян привършва успешно преговорите с папа Инокентий III и българският владетел придобива титлата рекс, т.е. крал, а българският архиепископ е провъзгласен за примас - титла, равнозначна на патриарх.
Въпреки привидно добрите отношения на Калоян с новите западноевропейски завоеватели, 
веднага след установяването си в Константинопол латинците предявяват териториални претенции към българските земи.
Техните рицарски отряди започват често да преминават границата и да подлагат на грабеж българските селища.
Това убеждава Калоян, че съюз с латинците не е възможен и е необходимо да потърси съдействие от византийските градове в Тракия, които все още не са превзети от рицарите. През зимата на 1204-1205 г. пратеници на гръцките аристократи посещават Калоян и доскорошните врагове се съюзяват за съвместни действия срещу латинците.
През пролетта на 1205 г. въстават първо Димотика, Адрианопол и скоро след това цяла Тракия. Разтревожени, кръстоносците решават да предприемат по-сериозни военни действия срещу въстаниците и техните съюзници - българите. Император Балдуин потегля с войските си на север и към края на март обсажда Адрианопол.
Латините не се решават на открит щурм на крепостта, а я подлагат на продължителна обсада, за да изтощят противника. Те разполагат около нея обсадни машини и започват систематично да я обстрелват. Копаят се минни галерии за подкопаване на стените.
Основните сили на кръстоносците устрояват укрепен лагер близо до града. Пред отделните врати на градските стени се разполагат на лагер отделни части - венецианците начело с Енрико Дандоло са пред една от вратите, а контингент рицари на Манасий дьо л‘Ил пред друга врата.
Изпълнявайки съюзническите си задължения, 
Калоян пристига с войската си, която според френския рицар и летописец Жофроа дьо Вилардуен наброява около 54 хиляди души. 
Целта му била да принуди кръстоносците да вдигнат обсадата над Адрианопол, разполагайки се на 20-25 км североизточно от града. Това станало веднага след Великден, 10 април 1205 година.
В мемоарите си латинският маршал Жофроа дьо Вилардуен пише, че лагерът на Йоаница бил на 5 левги от латинския лагер, а това прави от 16 до 24 км, в зависимост от това коя точно левга използва маршалът.
Мнозина изследователи поставят мястото на битката северно от Адрианопол и близо до крепостта Вукелон - Иречек, В. Гюзелев, Й. Андреев, арх. Ст. Бояджиев - но няма преки данни за това.
Според Никита Хониат в деня преди битката цар Калоян подбрал мястото на засадата по следния начин: „След това Йоан със своята войска се скри в долове, навлезе в пропасти и през стръмни места се промъкна на едни височини, грижейки се противниците да не разберат, че е там“. В други преписи се чете: „... се скри през теснините в потулени и гористи места“. Подмамени от куманската конница, рицарите я преследвали поне 2 левги преди да стигнат мястото на засадата. Според монаха Алберик 
мястото на битката било в „изобилстващи с вода блата“.
Северно от Адрианопол се намират хълмовете на Сакар,  Дервентските възвишения и Странджа, разположени от двете страни на река Тунджа, докато на изток одринското поле е равно и няма нито „теснини“, нито „потулени и гористи места“. Най-често посочваното като предполагаемо място на битката е северно от Одрин, при меандрите на Тунджа южно от Сакар и Дервентските възвишения.
В състава на българската армия освен български войски, са включени и кумански отряди от лека конница и конни стрелци, тъй като по това време куманите са съюзници или наемници на Калоян. Самият цар Калоян е женен за куманската принцеса Анна. Вилардуен ги посочва като 14 000 кумани, които „...не били кръстени...“. Тяхната конница играе важна роля в хода на битката.
Останалите войски били „власи и българи“ на брой 40 000.
Общо войските на латините под стените на Адрианопол наброяват 300 рицари известен брой конни сержанти и пехота (вероятно не повече от 1000-1500 души) и венецианските сили, броящи според изворите също толкова, т.е. кръстоносната армия е наброявала общо около 3-4 хил. души. Не е ясно точно каква част от латинските сили вземат участие в битката и каква част остават в лагера и пред вратите на Адрианопол.
Вилардуен посочва, че 
по-голямата част от рицарите, всеки със своя отряд, както и всички венецианци, настъпват след куманите и попадат в устроената им от българите засада.
Посочват се имената на някои изявени рицари, взели участие в битката: император Балдуин, граф Луи дьо Блоа, епископ Петер от Витлеем, Стефан дьо Перш, Рено дьо Монтмирел, Матей дьо Валинкур, Робер дьо Ронсоа, Жан дьо Фрез, Валтер дьо Нйойи, Фери дьо Йеррес, Жан дьо Йеррес, Юстас дьо Юмонт, Жан дьо Юмонт, Болдуин дьо Нйойи, граф Жерар от Ломбардия, Одо дьо Хам, Жан дьо Мазерол и др. Според Вилардуен в битката взема участие целият контингент на венецианците, начело със самия дож Енрико Дандоло.
Маршал Вилардуен пише, че в Адрианопол били съсредоточени въстаналите ромеи от Източна Тракия, които преди това воювали с латинските гарнизони чак до Аркадиопол. След събирането на по-сериозни латински войски в Константинопол и тяхното настъпление, всички гръцки сили се скрили зад стените на Адрианопол, където били подложени на обсада. Те не вземат участие в битката, нито правят излаз, а остават блокирани от силите на маршал Вилардуен и рицарят Манайсий дьо Л‘Ил.
Битката се води в два последователни дни в седмицата след Великден, 
когато войските на Калоян се опитват да отклонят латинската армия от обсадата на Адрианопол.
На 13 април Калоян изпраща куманските конници на разузнаване и пробна атака срещу рицарите. Куманите изненадващо нападат лагера на Балдуин и рицарите с ярост се нахвърлят върху нападателите, които веднага се оттеглят в привидно бягство. Започва дълго преследване, с което Калоян успява да подмами голяма част от рицарите да напуснат лагера си. Тогава внезапно куманите се обръщат назад и започват да обстрелват със стрели латинците, които понасят тежки загуби - убити и ранени са много хора и бойни коне. Осъзнали своята безразсъдност, рицарите решават да чакат нападението на българите и да не напускат завзетите позиции. Решението на Балдуин е да започне битката едва след като всички рицари, оръженосци и войските им се подготвят подобаващо за сражение. Планът на Балдуин е това да стане след наближаващия Великден.
Калоян подготвя засада, като за да затруднят атаката на латинците българите изкопават ями (т. нар. „вълчи ями“), които да представляват препятствия за движението и бойния строй на тежката рицарска конница. В засада Калоян поставя пехотата, а в резерв - тежката конница, която да се включи в боя в случай че пехотата започне да отстъпва. Леката куманска конница получава задача да подведе рицарите към мястото на засадата.
Същата вечер император Балдуин свиква военен съвет с участието на бароните и водачите на Четвъртия кръстоносен поход. 
Съветът решава при нова атака да не се преследват куманите, а да се построят латинските войски в боен ред пред лагера.
В четвъртъка след католическия Великден, 14 април 1205 г., по време на тържествената меса отряд лека куманска конница напада стремително рицарския лагер със стрели и силни викове и завързва сражение. Вбесените от това светотатство рицари грабват оръжието, качват се на конете си и започват да се построяват за битка. Противно на взетото от военния съвет решение, отрядът на граф Луи дьо Блоа не изчаква останалите, излиза от лагера и се впуска в преследване на по-бързата от рицарите куманска конница. Така отрядът му, а след това и цялата рицарска армия, попадат в поставения капан. Леката куманска конница дори на няколко пъти спира, изчаквайки приближаването на рицарите, започва мним бой и пак се оттегля. 
Това продължава, докато достигат мястото на засадата, което е устроено в дол сред хълмиста местност. Минавайки покрай подготвените ями, куманите се обръщат към преследващите ги рицари, уж готови за бой. Когато тежката рицарска конница ги атакува в характерния за рицарите боен строй и галопиращ щурм, много от конете падат в ямите заедно с рицарите. Това спира атаката и внася смут сред латинците. През това време поставената в засада българска пехота излиза от укритията си и обкръжава рицарите. 
Когато Балдуин пристига с останалите си 200 рицари, вече е твърде късно. Опитите му да пробие обръча на обкръжението и да се притече на помощ на граф дьо Блоа остават напразни. Виждайки това, 
Калоян на свой ред атакува с тежката си конница и обкръжава Балдуин и неговия отряд. 
Така рицарите биват изолирани в две отделни по-малки групи. С разпокъсан строй, обкръжени и неспособни да си съдействат, рицарските отряди биват напълно разбити. За целта българите използват успешно ласа и специално приготвени дълги копия, завършващи накрая с куки, с които лесно свалят рицарите от конете им и след това ги довършват с мечове, чукове и брадви.
Въпреки всичко сражението е тежко и продължава до късно вечерта. Основната част от рицарската армия е унищожена. Рицарите са напълно разгромени, а императорът им - пленен и отведен в Търново. Нанесен е съкрушителен удар на току-що създадената Латинска империя.
Латинската империя и авантюрата на Четвъртия кръстоносен поход претърпяват значителни загуби. Освен вземането в плен на император Балдуин, в битката падат граф Луи дьо Блоа, епископ Петер от Витлеем, Стефан дьо Перш, Рено дьо Монтмирел, Матей дьо Валинкур, Робер дьо Ронсоа, Жан дьо Фрез, Валтер дьо Нйойи, Фери дьо Йеррес, Жан дьо Йеррес, Юстас дьо Юмонт, Жан дьо Юмонт, Болдуин дьо Нйойи, съгласно списъка на хрониста Вилардуен.
Обсадата на Адрианопол е снета от латинските войски, които отстъпват чак до Константинопол. 
Латинската империя губи значителни позиции в Източна Тракия
за сметка на въстаналите ромеи и на нахлулия в Тракия цар Калоян. Кръстоносните войски претърпяват тежки загуби, те се озовават разпокъсани и разединени от отрядите в Салоника и Станимака.
Много историци през годините правят опити синтезирано да изразят значението на победата на българите и куманите над латинската рицарска армия. Тази знаменита българска победа намира широк отглас в средновековните държави и до днешно време не спират научните и професионални коментари на битката при Адрианопол. Значимостта на победата е продиктувана от разбуления мит за непобедимата рицарска армия, която само година преди сражението превзема столицата на Византийската империя - Константинопол. Синтезиран израз на събитията от 14 април 1205 година успешно илюстрират последвалите исторически събития и тяхната значимост. Немския византолог Хайнрих Галцер се изразява, че 
„...на този страшен ден е приключило франкското господство в Романия“. 
„Участта на Латинската империя в Константинопол за определено време била изцяло в ръцете на българския цар (Калоян)“, счита Фьодор Успенски.
Победата на българите над смятаната дотогава за непобедима западноевропейска рицарска войска е впечатляващо събитие за тогавашния свят. Вестта за разгрома на рицарите се разнася бързо в цяла Европа. Само една година след нейното създаване на Латинската империя е нанесен съкрушителен удар, който поставя началото на нейния край. Балканските земи са спасени от по-нататъшно латинско завладяване. В същото време успехът при Адрианопол води до окончателното укрепване на Второто българско царство, което е главна заслуга на цар Калоян като владетел. България се утвърждава като авторитетна политическа и военна сила в Югоизточна Европа.
По материали от интернет