На Великден в една от къщите на Гара Бяла ще бъде особено весело. И не само защото стопанинът Велико Тодоров ще празнува имен ден. А защото там ще се спази традицията и ще се събере родата - при Велико и съпругата му Нелка от Шумен ще пристигнат дъщерите Тинка и Петя, ще дойдат и зетьовете, ще дойдат и сватовете и, разбира се, любимата внучка, 10-годишната Жана. Ще бъде спазена още една традиция - Велико и съпругата му свято тачат обичая на този ден да опекат едно агне и да почерпят гостите. Нямаме пропуск в това отношение, 
нямаме отървано агне на трапезата за този празник
засмива се домакинът. 
Този път обаче в дома на семейство Тодорови ще има и един нов елемент в празненството. Сега всички - цялото родово войнство, от мало до голямо, ще се премени с автентични народни носии!  
А носии има за всички, че и да се преоблекат не по един и два пъти. Защото Велико Тодоров е известен с това, че притежава една от най-богатите колекции от народни премени. 
Няколко дни преди празниците гостуваме в дома на семейство Тодорови и Велико и Нелка с удоволствие вадят съкровищата си от старинната ракла, раздиплят ги и обясняват. Това е риза бърчанка - характерна е за Беленска околия, нарича се бърчанка, защото има много силен набор по ръкавите и по врата, разказва Велико. „От всичките 16 такива ризи, които съм събрал, няма две еднакви. За беленските ризи е типично това, че в долната част отпред бродерията им е по-богата, а отзад е по-рехава, направо скромна. Обяснимо е - отпред ризата се вижда, а отзад полата я скрива и затова няма нужда да се бродира разкошно. Освен това 
гърбът на ризата от кръста надолу се е шиел от кълчищено платно
Хем се икономисва от финото платно, хем кълчищеният гръб пази тялото от настинки“, разказва Велико. 
Нелка вади и разгъва красоти, подава ги на мъжа си, а той грижовно оправя гънките и обяснява. Така постепенно и ние научаваме, че ризата алтица впечатлява с богатата шевица „бял бор“, изкусно изработена върху самото платно, че „гевезяното“ червено е характерно за беленските носии; че хърцойските бродерии върху ризите, макар и ушити предимно с черни конци, са изключително разнообразни като мотиви и като техники, че при русенските ризи ръкавите са копринени, а шевицата е основно червена, а най-характерното за тях са множеството лутурки, които правят костюма по-жизнерадостен. Най-старата риза, която Велико къта в колекцията си, е ризата алтица, която е везана с конци от камилска вълна - те са много здрави, а и при тях няма избеляване, пояснява мъжът. 
Преди петнадесетина години имах само една беленска носия - с нея исках да украся механата, която си направихме, разказва Велико Тодоров. И така започнало хобито му, което днес го прави изключително богат - не само с количеството на ризи, престилки, бръчници, кърлянки, елеци и кърпи, а най-вече с познанието за тази красота, която жените и майсторите терзии преди около столетие са изпипвали с единственото желание красотата на дрехата да направи и човека в нея хармоничен, достолепен и добър. 
Така Велико като видел различни елементи от носия, прибирал за колекцията. Много пъти става така, че като почине примерно възрастна жена, дойдат младите да разчистват къщата и по някое време 
някой и друг чувал, пълен с „вехтории“, току се озове до контейнера
казва Нелка. Много пъти именно в такива изхвърлени като ненужни вещи двамата с Велико са намирали прекрасни образци на народното облекло. Често се налага да реставрират дрехите, понякога като видят нещо повредено, дълго търсят подходящи автентични конци или платно, за да могат да заличат скъсаното и да възстановят красотата. След това идва другият етап - на поддръжката на носиите. 
През лятото изнасяме навън всичко, за да го напече хубавичко слънцето, а след това отново прибираме в раклите, казват Нелка и Велико. Съхраняват домотканите одежди, като редят между тях сушена лавандула, орехова шума, правят всичко възможно и невъзможно, за да не оставят тяхното богатство на молци или просто на неумолимото време. 
Започнало от желанието една автентична носия да украси мястото за приятелски събирания, 
увлечението на Велико прераства в истинска колекционерска страст
Успоредно с увеличаването на сбирката от различни облекла се натрупват и неговите познания за отделни детайли, които вече могат да се конкурират с познанията на специалистите. Едно от „ръководствата“ му е етнографският очерк за Бяла на бившата учителка Дарина Русева, която е родом от Кацелово. Все пак най-добре познавам нашия регион, скромно отбелязва мъжът. Но не спира да разказва. „Пищималът е задна престилка, може да бъде изработен по различен начин, с различна дължина. Има една закономерност - от Бяла колкото се върви по на запад, толкова полата става по-къса, по-цветна, но и по-набрана. Като се тръгне от Бяла на изток, полите стават по-дълги, по-тъмни, така че да не се вижда ризата. Русенските пищимали са набрани горе, а пък ризата по русенската шевица не е като беленската - най-вече отпред в долния край, а е бродирана по целия долен край“, обяснява беленчанинът. Тука в нашия край носиите са двупрестилчени - от две престилки, едната, разбира се, е по-широка, а на юг са типични сукманите и саите, добавя той. 
Една от неговите слабости са кърпите за забраждане на главата. Беленската кърпа обикновено е украсена с кенар и синци, а начинът на забраждането в този край е специален. Първо отдолу косата се прибира с фиби и се пребражда с тъмна кърпа, след това се взема забрадката от фино бяло платно, извезана по краиищата с фини фестончета от синя коприна, кърпата се премята на няколко пъти през главата, като едното й „перо“ остава свободно отдолу. 
Това се нарича „беленска зелка“
засмива се Велико, когато вече е забрадил своята Нелка - като за снимка. 
А ето и един мъжки елек - той е правен през 1890 година, обяснява колекционерът. Елеците са шити обикновено от терзии, рядко някой се е наемал у дома да си го направи. Беленският елек е кадифен, материята е наичена - специфичното изминаване по дължина и по диагонал със здрави тегели е характерно за беленските и русенските облекла. 
Какво прави с носиите от колекцията? 
Като се зададе Лазаровден, винаги давам от носиите на лазарките - и децата така се радват, като облекат тези премени, чак засияват, казва Велико. Показвал е част от сбирката си и на изложби и ревюта. Правил е изложба в училището в Бяла, неотдавна предостави дузина от своите скъпоценни костюми за Деня на народната носия в Дойче шуле. Е, там се оказало, че половината от момичетата с неговите носии не успели да дефилират на сцената в Канев център. Ми не знам какво стана, казаха, че нямало време за другите неща по сценария, обяснява неохотно Велико, защото му е мъчно за гимназистките, които с удоволствие се били накиприли с красивите едновремски облекла. 
Не пропускаме фолклорни събори, ходим с удоволствие с Нелка, казва Велико. Самият той е 
играл като ученик в ансамбъла на Техникума по селско стопанство 
в Образцов чифлик. При Величко Лисичков съм играл - той беше ръководител на състава, спомня си мъжът. Всъщност, двамата с Нелка се харесали тъкмо в техникума /инак и двамата са от село Долна Студена/. След това се оженват и решават да се установят на Гара Бяла. Велико работи 20 години като домакин в АПК на Гара Бяла. А следващите 20 години, до пенсионирането си, е санитар в Психиатричната болница в Бяла. Нелка още работи там, само че на портала. Наистина е доста натоварващо в болницата, признава Велико. И като гледаш как много често млади хора се налага да постъпят там, като виждаш колко нещастни съдби има по този свят, щеш не щеш, започваш по-философски да се отнасяш към обичайните грижи и проблеми, убеден е колекционерът. 
Красотата на шевиците, 
умението на старите майстори да извезват песен и болка
радост и доволство в бродерия, в плетеница, в шарки от гайтани - това му носи равновесие и радост. Знам едно със сигурност: докато съм жив, няма да продам нито една от носиите!, казва той. Наясно е с цените, които се въртят по специализираните сайтове. Знае, че такива богатства като неговите могат да му донесат 300, 500 и дори 1000 лева. Само една кърлянка струва около 120 лева, казва беленчанинът. Но той предпочита да радва очите и сърцата на хората - близки и познати, ученици и младежи. 
Често ми става жал за бабите, признава Велико. „Като ги видя с някакви нашити от евтини днешни платове ерзац-носии, заболи на главите си едни грамадни китки от изкуствени цветя - направо да ти се доплаче! А и това е едно неуважение към традицията! И си мисля, че
традициите бавно, но сигурно си заминават
На мен ми се иска да направим копия на някои от ценните носии, които имаме - за да не се загубят съвсем. Но ще направим това от автентични материали. Намерил съм шаяк, ето, днеска пристигнаха гайтаните, които бяхме поръчали в Златоград. Нелка ще крои, ще шие...“, казва Велико. 
А и двамата не крият, че надеждата им е във внучката Жана. Тя пее народни песни, посещава школа в Шумен и вече има награди от фестивали и конкурси. Сега са й дали една истинска носия - с нея да се явява на състезания. 
На сбогуване в двора на Велико и Нелка изпърхват дузина гълъби. Това му е другата слабост, обяснява Нелка. И добавя: „Ама отбележете - гълъбите му са само бели и черни: каквито са цветовете на беленската носия!“.